Цветанка Гаджева: Всеки предмет може да се превърне в произведение на изкуството

Сред морето от мартеници нейното вълшебно магазинче прилича на оазис. Тя е пъстра като душата си, препълнена с впечатления и много хъс да прави красота. При нея има и мартенички с късметчета. Всички те са изработени ръчно, а пожеланията в тях се сбъдват. Тя е Цветанка Гаджева и сигурно сте я виждали.

Как реши да се занимаваш с декупаж и приложни изкуства?

Стана случайно, но аз винаги съм искала да правя красота и когато започнах видях, че се получава. Занимавам се с приложни изкуства от 2009 г. насам. Обиколила съм почти цялата страна. Ходя навсякъде където има възможност да представя творчеството си. На моята сергия никога не е имало и няма да има нещо, което да не е направено от моите ръце или с помощта на двете ми дъщери. Те също много се стараят и ми помагат. Мисля че моите изделия са уникални и всеки, който веднъж ги е видял дори ида не съм на сергията знае, че са мои. Декупажът е изкуство, което се създава доста бавно. Има неща, които правя в продължение на месеци. Ползвам само и единствено естествени материали. Всеки предмет съдържа и част от самата мен. Знаеш ли, понякога не продавам на всеки. Имам усещане кой ще се отнесе добре към моите неща и кой ще ги захвърли, а аз гледам на творчеството си като на свое дете и не ми е безразлично отношението на купувача. Понякога пък знам кое ще донесе късмет на клиентите ми. Обичам да разказвам и как е направена една кутия или калъф за очила, как да се грижат за тях, за да ги имат по-дълго време…

Ти беше направила декупаж на една обувка –кубинка?

Да, ползвам доста не традиционни предмети за декупаж. На практика всяка една вещ, колкото и непотребна да изглежда може да добие сърце и да заживее нов живот. Дори и кубинката.

Срещаш се с толкова много хора, как изглеждат те през твоите очи?

Всеки е уникален, като моите неща. Има хора, които са тъжни, други щастливи, трети се възхищават, но като цяло всички харесват това, което съм изложила за продан. Тъжно ми е когато някои си тръгват с въздишка, защото смятат, че изделията ми са скъпи. Не, са. Хората са бедни. Ако влязат в артмагазин, за същите вещи ще им искат тройно повече пари. Иска ми се да мога да подарявам, но всъщност това е моето препитание. Когато видя, че някой много иска да си купи нещо правя отстъпка.

Коя е най-странната история случила се с твой предмет?

Има такава. Преди време бях обещала на една приятелка от едно панагюрско село да и подаря калъф за очила с декупаж. Бях го приготвила, но все така ставаше, че не се виждахме и реших да и го пратя по мъжа ми, който води курс по кунг – фу в Панагюрище. По това време беше настинал, кашляше доста, но нямаше как да разочарова децата и отиде на тренировка. На връщане от там, той минал през селото и оставил калъфа на приятелката ми. Още не беше се върнал и тя ми звънна по телефона, за да ми благодари. Между другото ми каза, че познава спътника на мъжа ми – известен билкар от Пловдив. Когато съпругът ми се прибра му разправих, а той каза –Не е възможно, бях сам в колата. А познаваш ли еди кой си от Пловдив? Познавам го, ама човекът почина преди три години. Как ще е бил с мен в колата?