Разказ от Владимир СИМОНОВ

– Лека работа! Да ти „връзва“! – ми пожела Гого и през смях попита –  После ще намериш ли блока? Да не те търсим?
Гого е племенникът ми. Откакто станах таксиджия все ме караше да дойда да работя  тук, в София. Отказвах кажи-речи две години. От неувереност, от притеснение, че аз града не познавам, камо ли по адреси да тичам, пък и заради другия, непривичен начин на работа. Но накрая се видях принуден.
В моя град работа за таксита имаше малко. Заработвах едва колкото да си покривам служебните разходи и жена ми с право взе да мрънка. Един ден не издържах и – ето ме тук. Номер  110 в „Йелоу“.

Вечерта си беше съвсем февруарска – студено, тъмно, във виелицата уличните лампи едва се виждаха, а единственото което знаех е, че съм в някъде в Люлин.
„Ами… Добре дошъл в София и в „Йелоу!“ си мислех докато вървях през снега към таксито.
Настаних се и включих станцията. Не, че щях да приемам поръчки. По-друго си е. И не се чувстваш сам и за помощ можеш да помолиш, и да попиташ нещо, та и обява „търся-продавам“ сред колегите да пуснеш. Нищо, че не те познават. Ти си „един от нас“ – това е достатъчно.
През деня бях открил най-близката пиаца и се запътих натам, но още зад първия завой, някакъв мъж ми махна да спра.
– През Лозенец за Дружба?
– Може. Ако ми показвате пътя.
– Как така? Не го ли знаете?
– Не. Пръв работен ден в София ми е, а Вие сте първият клиент.
– Наистина? Дано да съм Ви на късмет, тогава!
Очаквах да се изненада, пък то му стана интересно.
– Да тръгваме! Ще Ви показвам.

Не видях пътя до Лозенец. „Тук наляво!“, „Тук надясно!“ „На светофара надясно и на следващия направо!“ – така пътувахме. Сняг, пътни знаци и светофари. Това ми остана в главата.
Минахме през Лозенец, качихме едно момиче, което така се изкефи, че ще се вози при най-неориентирания шофьор в София, че дори пожела то да ме води нататък и продължихме. По същия начин – „Тук наляво, тук направо“. И отново само сняг, знаци и светофари.
И пътя до Дружба не видях, но сметката беше колкото три такива сметки в Пазарджик. Бакшиша отделно. Добър бакшиш. „Виж ти! – помислих – Тук ще знам за какво работя.“
Да, занапред щях да знам за какво работя, но в момента не знаех къде съм.
„Нищо. – казах си – Не от вчера си шофьор. Ще се оправиш.“
Мръднах малко напред, малко назад, видях номера на най-близкия блок и отворих атласа. Така… Цариградско, после направо, после… И се започна…

Спуснах се към Ситняково и се поуспокоих. Бях идвал с череши на пазара и знаех криво-ляво къде съм. Оттук трябваше да стигна до булевард Сливница и по него до Люлин. Мислех, че щом ще живея там, ако се добера до него ще ми олекне, а пък се боях да мина през центъра.
Изведнъж пътят се раздвои и докато размисля накъде да завия – Тряс! – предна лява гума в бордюра на разделителния остров.
Ммм… Мам… Прекрасно! Много обичам да сменям гума в сняг. Особено в такъв – твърд и остър. Дето не вали, а вятърът го запраща в лицето ти.
Сменям гумата, треперя от студ, псувам, пръстите ми са вкочанени, главината и диска се разминават…  Както и да е – смених я. После половин час – колата работи на място, парното на максимум, а аз си духам на пръстите и ги раздвижвам.
Постоплих се и пак отворих атласа.  Пориентирах се, поех уж в правилната посока и … малко по-късно отново се чудех къде точно се намирам. Видях някакви навеси и линейки. Помислих дали да не спра и да попитам. Да бе! Срамота. Нали такси карам.Реших – продължавам.
Докато катерех някакъв наклон се наругах жестоко: „Тъпанар такъв! На софийски „бакшиш“ ще се правиш. Селянин със селянин. Що ти трябваше да идваш тук?
След няколко минути видях спрели таксита. Спрях и аз. Ориентир никакъв, значи и атласът е безполезен. Да попитам колегите ще е позор… Е, добре, ще чакам някой да ме изведе оттук. И ще се прибирам. Да ти… и София!

Не чаках много. Двойка тинейджъри се настани отзад и – хайде в обратна посока! Правя аз обратен завой, а един полицай ме гледа странно. Тинейджърите отзад се хванаха за главите – как така точно пред „куката“? Герой ме изкараха, а то… Аз откъде да зная, че обратният завой бил забранен? Не разбрах как попаднах тук, та знака ли да видя. Място колкото искаш, защо да не завия? И сигурно така съм смаял и полицая с наглостта си, че не е могъл да реагира.

Слязоха хлапетиите, огледах се. Булевард някакъв. Голям, добре осветен. Направих справка с картата. Изглеждаше, че по него би трябвало да стигна до Люлин. Тръгнах и карам, карам, карам, карам, но нито Люлин стигам, нито ми става по-ясно къде съм. По едно време реших, че съм сбъркал посоката и тръгнах назад! Пак само направо.
Най-после се ориентирах. Като стигнах центъра. Трябвало да продължа още малко в предишната посока, но… Завих обратно и пак карам, карам, карам, а не стигам до Люлин. Но, вече зная – това е посоката. Успокоих се и съобразих – нощ, сняг, непознат град – времето се разтяга.

Стигнах до тунела, влязох в Люлин и започна „най-веселата“ част. Разбрах защо Гого ме предупреди да внимавам с прибирането. Прав е бил, но в тъмнината пък и с първия клиент, иди запомни ориентири.
След първия светофар трябваше да… Хубаво, ама след това „да“, вместо да се озова в четвърти Люлин, попаднах в шести. И в седми бях, и в пети, и в трети… До първи не стигнах.
След час и половина лутане попаднах на денонощен павилион. В павилиона се продаваше ракия, а най-хубавото беше, че… точно срещу него светеше… Блок 431.
Взех една бутилка и се качих горе.

Гого още седеше пред телевизора.
– Здрасти. – казах – Ето за сефтето – и подадох бутилката.
– Добре дошъл. Значи намери блока! Браво!
– Да. За час и половина. Да ти…. и София.
Стана и докато отиваше за чаши заразпитва :
– Рано се прибираш. Какво стана? Къде ходи?
– От тук до Дружба. През Лозенец. И още някъде, но не знам къде.
– Късмета на новобранеца! Откъде мина?
– Не зная. И не питай! Всичко ми е в мъгла. Ще трябва и гума да се прави.
Подаде ми чашата, помълча, запали цигара.
– Слушай. Всички така започваме тук. От цялата  фирма само трима са софиянци. Ако Горубляне е в София.
Наля чашите, усмихна се и продължи:
– Мене ме търсиха по телефона първата сутрин. После, като тръгнеше колега за адрес – аз след него. Да видя къде е адресът. Та… Хайде, наздраве. За сефтето.
Помислих си: „Абе, щом децата се оправят… “ и вдигнах чашата.