27Avramovi

Имената, времената и случките описани в книгата са реални. Не съм променила нищо от това, което научих докато вървях по пътя към края на този роман. Той бе започнат през 2006 г. Почти две години не успях да напиша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че нищо повече няма да се роди. Но то се случи. Осем години, по-късно успях да разкажа тази история.

Само приемането ти позволява да продължиш. Чела съм за партизанското движение и Втората световна война. Слушала съм разкази на очевидци, които бяха живи почти до края на осемдесетте години на миналия век. Чела съм за холокоста. Можех да си представя какво са преживели хората в онези времена, защото съм посещавала Освиенцим, през 1985 г. Единствените евреи, които познавам и са били жертва на онези години се казват Данка и Ертман Преис. Живееха през няколко къщи от нашата в родното ми Брацигово и баба ме водеше у тях на гости.

Възродителният процес през 1984-85 г. бе пред очите ми. Тогава бях в десети клас. Имах съученички туркини. От Нова махала. Знаех какво преживяват и как го изстрадват. Те стояха скупчени край печката в класната ни стая и не искаха да си седнат зад чиновете. После спряха да идват на училище. Може би за месец. Не помня дали им пишеха отсъствия. Помня само, че учителката ми по история, каза че това е лудост. Ако някога Нигяр, Севгинар, Севджан и Сюзан прочетат тази книга, нека знаят, че не съм ги забравила.  Помня и голямото преселение през лятото на 1989. Тогава цели села опустяваха, защото жителите им тръгнаха за Турция, за да се връщат само по време на избори. Това, което и днес ме изумява е колко са сплотени тези хора. Обединени единствено от идеята за самосъхранение. Написах този роман с идеята, че хората не принадлежат на различни етноси, а на една планета. Няма значение, какъв е цветът на кожата им и как се казват.

Те са еднакви. Хора.

Бих се радвала, ако получа отзивите ви за прочетеното. Може би заедно с вас, ние ще променим тази книга.