Отзвук: С гласа на сърцето

Хари ХАРАЛАМБИЕВ

„Злото е лош стилист“. Думите принадлежат на Йосиф Бродски. Сякаш са били водещи за Стефка Венчева, когато е заставала пред белия лист, пишейки „Аврамови хроники“.
Това е роман – болка и страдание за хора и събития, белязали недалечното минало на едно селце, запокитено нейде в планината.
Убеден съм, че когато Стефка е сядала, за да разкаже историята на хората, тя е била облечена с бяла дреха, непременно бяла. Защото нейните мисли са чисти и неподправени. Защото за сетен път доказва, че е обременена с талант.
Мисля, че предговорът съдържа идеята на романа: Да не бъдат забравени хора и събития, защото според Хенри Милър – „Мисията на човека на земята е да помни.“
И не само това. Този роман не ни позволява да забравим онова, което се е случило в селцето Аврамови колиби, защото фалшификацията на миналото ражда болно бъдеще.
Романът не бива да се преразказва. Той трябва да се прочете, за да може читателят да съпреживее авторовите тревоги и надежди.
Героите са живи. Те са от плът и кръв, носят истинските си имена. Всеки е със своя съдба и свой уникален живот, със своята памет. А паметта е като военна храброст. Тя не търпи лицемерие.
Романът ни приканва да се вглеждаме в себе си, да се замисляме за някои моменти от нашия живот, когато ни изневерява чувството за справедливост, да видим истината такава, каквато е.
Стефка Венчева се е докоснала до една тема-жарава, която още пари – възродителният процес. Тя беше и е кървяща рана върху снагата на многострадалната ни Родина, която все още не е излекувана.
Защото става дума за най-съкровеното – за името на човека, с което се ражда и което носи до сетните си дни.
Връщам се към героите, населили „Аврамови хроники“. Това са живи и релефни образи – индивидуални и типични, хора, които трайно са се вселили в носталгичната ми памет. Особено Халил и Гюлтен – страдалци, предпочели смъртта пред унижението.
Впечатляващ герой е и Васил Партиеца. Участник в партизанското движение, пред когото се чертаели ведри хоризонти „след победата“. Всъщност той е жертва на своето време и заблуди. Животът на Васил е низ от върхове и падения, приключил с алкохолизирането му. Според мен той е интересен и изпъкващ образ и с това, че е осъзнал безмислието да бъдеш верен на една съмнителна кауза.
Хората, които са населили романа са автентични. Те водят живот, неотделим от живота на нашия народ, те са част от общността, чувстват се като такива и не са осъдени на самота. Особено след септември 1944, когато стават прицел на ДС. Тяхната действителност е сурова и негримирана, а безсмисленото насилие, на което са подложени, оставя дълбоки белези в съдбите и душите им.
И въпреки всичко те не престават да се надяват, да се вълнуват и обичат, да вярват и мечтаят. Знаят, че вярата е тази, която ще им върне духовните ценности.
Стефка Венчева съпреживява достойно съдбите на своите герои.
Някога писах: „Хората, за които се разказва, колкото и да са различни по своето светоусещане, имат нещо общо: нерадата съдба, сякаш черна дупка е всмукала личните им пространства и мъчително ги е деформирала…“ – тези думи бих адресирал и към героите на Стефка Венчева – Данка, Ертман, Наталия, Севгинар, Сюзан… – все истински, достойни и благородни личности. А на новия роман „Аврамови хроники“ пожелавам да намери час по-скоро своята публика, защото съм убеден, че разлисти ли го читателят, той вече е стигнал до сърцето му.

Публикация във вестник „Словото днес“