Философията – начин на световъзприемане

 Проф. дфн Ерика Лазарова, София – БАН

Съвсем определено може да се каже, че не е достатъчно човек да притежава само съответното образование, за да бъде философ. Необходимо е преди всичко да е култивирал в себе си отношение на съзнателно любопитство към света, при което размишлява и върху проблемите на бита, но най-вече върху загадките на битието. Философът по призвание е осъден на съмнения и интелектуални възторзи, на будуване и тревоги…

За него всичко е проблем, заслужаващ да бъде изследван…

Все неща, които намирам в книгата на Костадин Пампов „По стъпките на спомена“. Смисълът на живота и смъртта, наличието на добро и зло в света, моралните императиви и ролята на законите в контекста на идеята за човешките права и социалната справедливост…

Тези и много други въпроси си поставя К. Пампов, разсъждавайки в своите разкази по теми, „зададени“ от самия живот. Или сътворявайки своите импресии по стихове и фрагменти на поета Атанас Далчев. Чуждият текст тук му е необходим, както е по начало при него, за да отключи собствения си кръг от идеи. В размислите си винаги тръгва от конкретен философски тезис, за да го преобърне и да изрази собствената си гледна точка…

Сякаш участва в личен диалог с класиците на мисълта от Античността до днес, стремейки се да ги предизвика на словесен дуел! Във всеки от текстовете си К. Пампов наистина върви по стъпките на спомена, стоплен от непрекъсващо във времето общуване с хора и идеи, с които духовно и завинаги е свързан. Във всяка негова работа философът се допълва от писателя, виждащ и в най-дребния детайл предпоставка за концептуални обобщения.

На въпроса ми как и защо е започнал да пише, ми отговори в духа на присъщия му стремеж към свързване на конкретно и абстрактно, лично и историческо: „Трудно ми е да отговоря на въпроса, защо съм започнал да пиша? Понякога си мисля, че това е станало и под въздействието на факта, че преподавам философия. Диалектиката например 4 като метод води своето начало от диалозите на Платон. Основен персонаж в тях е учителят му Сократ.

Историците на философия- та твърдят, че в ранните Платонови диалози думите на Сократ са автентични. По-късните обаче били красноречива илюстрация на диалога, който Платон води със самия себе си. Струва ми се, че по същество всеки пишещ прави същото.“ Вижда се и от тези думи, че К. Пампов живее в свой свят, където по-добрите представители на човечеството са създали еталони за по- знание, мяра и морал.

Неговите дискусии с доказалите се във времето мислители подчертават непреходността на завещаното ни културно на- следство, което може и трябва да живее и чрез новите интерпретации. Обобщавайки впечатленията си на философски изкушен читател, мисля, че настоящата книга на К. Пампов е добър повод за среща на четящата публика с една човешка и творческа равносметка. Но и пре- дизвикателство за самия автор пред безкрайността на живота. Защото стремежът към мъдростта е процес без начало и край. Като въпросите винаги са повече от отговорите.

***

Спомен

По идея на Ив. Давидков

Беше ранна есен. Изписвах една стара църква. От стените й струеше светлина. Имах чувството, че рисувам върху небето. От ръцете ми сред облаци и слънца се появяваха образи на светии. Някои от тях имаха кафявите багри на склоновете наоколо, а други бяха мургави като селяните, които работеха по нивите си отсреща. Вечер си лягах уморен на дървено легло в самата църква. През тес- ните й прозорчета луната правеше светла нощта ми. Понякога сънувах, че светиите, които бях рисувал през деня, сядат на бедната ми трапеза. Хранят се с хляба ми и виното ми пият. Сутрин се събуждах от далечното ехо на планините. Гледах къпещите се мъгли в близката река и душата ми се изпълваше със звуци и цветове. В тези мигове исках да имам много дни. През които да правя това, което трябва. Да „рисувам“ моята „църква“. С картината на „Страшния съд“. Където има място и за мене.

***

Двамата си говорели на улицата. Казал на приятеля си да почака, за да му донесе търсена от него книга. Тръгнал към дома си, но всичко му било непознато. Спирал хората и питал за улицата, на която живеел. Те му отговаряли, че за първи път чуват за такава улица. Разбрал, че е попаднал в град, където не е бил и го обхванала непоносима самота. Тя всъщност го събудила от лошия сън.

„Би могло да бъде и действителност“ – си казал поетът и неговата нова творба, вече имала заглавие. „Съдържанието“ й „събужда“ в нас думи на Шекспир. Той бил сигурен, че „ние сме от същата материя, от която са изтъкани нашите сънища, и краткият ни живот е обграден от съня“. За Калдерон пък няма съмнение, че „Животът е сън“. Но може би най-близо до истината е Шопенхауер. Според него животът е лист, а сънят и будното състояние са двете му страни.

***

Емпедокъл имал силно личностно излъчване и възгледите му били много популярни. Смятали го за жрец на боговете и дори за бог.

Почувствал идването на смъртта, той се хвърлил в кратера на вулкана Етна. Искал хората да не намерят тялото му. Да помислят, че боговете са го взели при себе си на Олимп. Най-често това се говори за Емпедокъл. Но има и допълнения. Според едно от тях преди да се хвърли в кратера, философът събул една от обувките си и я оставил наблизо. Знаел, че докато хората я намерят, ще смятат смъртта му за легенда. Дори могли да предположат, че освен земния живот има и друг. Вече намерили обувката, ще приемат, че мъдрецът е умрял като всички останали хора.

Ще се убедят, че не бива да вярват на неща, за които нямат основания. Според друго допълнение Емпедокъл въобще нямал такъв замисъл. Просто вулканът му изиграл лоша шега. Изхвърлил една от обувките му. Не било вярно и това, че кратерът бил обхванат от ярост заради дързостта на философа. На природата било чуждо подобно отношение към хората. Тя не им вярвала и не искала нищо от тях. Те обаче си мислели различни неща и повод за това била една на- мерена обувка. И продължавали да търсят смисъла на думи, казани от Емпедокъл. Като тези, че „нищо не възниква от нищо“. Че „Любовта“ и „Враждата“ управляват света.

Костадин Пампов. По стъпките на спомена Разкази, импресии, размисли, Издателство „ROD“, София, 2015

© Василена Костадинова Пампова, Александър Костадинов Пампов, художници на корицата, 2015