Роман от Стефка ВЕНЧЕВА
2.
Възрастната жена беше обута в домашни чехли. Косата и пазеше спомените от шейсетте на миналия век, ако се съдеше по ондулацията. Сините и очи бяха притиснати от увиснали клепачи, но погледът и беше доста жив. По лицето си дамата имаше твърде малко бръчки, а устните и бяха начервисани в доматен цвят. Целият и външен вид излъчваше някаква подреденост и самочувствие. От ръцете и любопитно надничаше котка.
– Мен ли търсите или внучката ми?
– Вас, освен ако внучката ви не преподава френски!- усмихна се чаровно той.
– Архитектка е, заповядайте. Сами сме със Сара. Котката. Внучката ми е в Мюнхен. Давам уроци само, ако детето ми хареса. Вие сте твърде млад, за да питате за детето си, за вас ли става дума?
– Не знам как да започна. Аз всъщност искам да ви предам поздрави от наша обща приятелка – казва се Грета. Идвала е на уроци при вас.
– Да, Грета – спомням си. Тя сега учи в Париж, много талантливо дете е Грета – старата жена продължи да гали вратлето на котката, а Сара продължи да мърка.
– Всъщност съм доцент в Нов български университет, в Историческия факултет – сам се удиви на това колко гладко лъже – правя научен труд, свързан е с Орфей и култовете към него. Та Грета веднъж ми спомена, че е виждала у вас скулптурка, на тракийския музикант.
Мадам Коева гледаше озадачено. Без да каже и дума тя стана от креслото и затътри чехлите си към съседната стая.
Точно срещу фотьойла му имаше картина, вероятно рисувана от местна знаменитост. Не беше лоша. Под нея домакинята бе поставила фруктиера с портокали, върху ръчно плетена на една купа покривка, метната на стар орехов шкаф. Жилището навяваше аристократизъм. Вдясно, бабата бе подредила огромна кошница с цветя. До тях имаше камина. Вероятно я ползват рядко, помисли си Мартин – твърде слабо е опушена. От стената над камината го гледаше строго портрет на мъж. Изработката беше образцова.
– Дядо ми, рисуван е от Константин Величков. Баща ми страшно много приличаше на него. Негово копие. И двамата са покойници – гласът и го стресна.
Мадам Коева носеше поднос, в който се кипреха две чашки кафе и малка изящна захарница със сребърен обков. Докато въртеше лъжичката си в горещата течност, старата жена изглеждаше твърде умислена.
– Пийте си кафето – каза дружелюбно тя и за първи път я видя да се усмихва.
– Ще ми помогнете ли?
– С какво? – погледът и бе по-скоро присмехулен.
– Разкажете ми за статуетката.
– Как е професор Фол?
– Добре, добре е – този път не беше много убедителен.
– Лични приятели сме. Поздравете го от мен, ще се зарадва. Каква е темата по която работите?
– За Орфей, за изкуството по нашите земи – почувства, че става още по-несигурен. Старата сякаш знаеше нещо.
– Боя се, че любопитството ви не е научно – каза тя сякаш разгадала мислите му – Орфей и митът за него са философия, която вие дори не познавате.
– Добре, свалям картите. Не съм историк, признавам. Търгувам с произведения на изкуството. Имам клиент за тази статуетка. Можете да спечелите добри пари, ако е тази която търся.
– Моята статуетка е от порцелан. Имитация. Погледнете вляво.
Пресметливият му поглед срещна най-голямото разочарование в живота си, поставено върху стар орехов скрин.
– Благодаря, ще си вървя.
– Момко, ако ще лъжете, поне се постарайте да изглежда правдоподобно. Не познавам историк изтупан като манекен. Може би знам нещо за Орфей, но у мен няма статуетка. Не и тази, която търсите.
– А какво знаете за Орфей?
– Вие сте и нагъл на всичкото отгоре, но и симпатичен – тя повдигна веждите си и отново се усмихна – в града има няколко семейства, които изповядат философията на орфизма. Може би те ще знаят повече.
– Ще ме свържете ли с тях?
– Не, потърсете ги. Баща ми почина през 1983 – та , до последно бе във връзка с тях. След смъртта му къщата ни изгоря, принудихме се да живеем в този апартамент. Не успяхме да спасим много от имуществото си. Имахме такава статуетка, но тя изчезна в пожара. Години по-късно купих тази от един антиквариат. Напомня ми за татко. Беше много умен и начетен мъж. Историк между впрочем. Нямам какво друго да ви кажа. След десет минути имам урок. Имате време да си изпиете кафето.
Мартин се изправи. Попипа джоба си.
– Не, тук не се пуши. Вървете си.
– Не пуша от две години, исках да ви напиша телефона си, в случай, че си спомните нещо за орфистите /1/.

Няколко семейства. Дали и тя не посещаваше сбирките на орфистите? Явно знаеше нещо, но не искаше да го сподели. Вървеше бавно под липите. Топлината го обгръщаше , а плочниците направо пареха дори през подметките. Не се бе чувствал така безпомощен от времето, когато беше дете и получи първата си двойка по математика. Беше и първата двойка в живота му. Майка му изпадна в истерия, а баща му, му смигна докато си отваряше бирата.
Ако трябваше да намери някакви монети, нямаше никакъв проблем. Но този Орфей? Статуетките ги търсеха предимно ценителите. Сетне водеха бандата с експерти, за да свалят цената – тук е чукната , господине, там е паднал горният слой. Често си мислеше да им каже, че ако те преседят в земята, колкото са преседели тези статуетки и атом няма да е останал от тях. Тук е чукнато, там е треснато – ядосваше се мислено Мартин.
Обикновено иманярите му носеха паричките почистени. Той мразеше това, защото понякога в старанието си да върнат блясъка на монетите, унищожаваха повърхността им. Заради незнание, повечето от тях ползваха и химикали, които съсипваха патината на монетите. По рецепта на Цеко, която той бе наследил от дядо си – монетите трябваше да поврят във вряла вода, около десет минути. След това ги вадеше от канчето и леко ги почистваше с твърда четка за рисуване. Падаха всички боклуци наслоени с годините. Златните и сребърните монети или предмети, просто се кипваха с амонячна сода, ставаше и със сода бикарбонат.
Беше приготвил един малък бронзов пръстен за Грета. Надяваше се да и стане. Тя имаше красиви изящни ръце, с тънки и дълги пръсти. Изпитваше неистово желание да обгърне китките на ръцете и със своите длани. Някога, когато беше дете имаше поверие, че хората, които се обичат могат да обхванат с ръка като гривна китката на любимия човек. Но Грета все пак нямаше как да му помогне да открие статуетката. Знаеше, че в крайна сметка винаги опира до Цеко. Той можеше да свърши работа.
– Брачед, ако черпиш една-две бири, съм готов да те изслушам, почти изкрещя в ухото му той. От телефона се чуваше и някаква чалга.
Седна в “Тракия”, на единствената свободна маса. Видя го да паркира сивия си опел. Иманярите не обичаха да се набиват на очи. Истинските иманяри не са натрапливи, помисли си Мартин. На визитката му пишеше просто “търговец”.
– Мисля, че съм виждал нещо подобно. Колко плащаш? – рече Цеко и челото му се набърчи – Ленче, я метни тука две Тюборгчета, ма. Та, брачед, колко плащаш?
– Искам да я видя, после ще говорим за парите.
– Мраморна е, черен мрамор.
– Искам да я видя, никой друг ли не те е търсил за нея?
– Не, аз само копам, ти продаваш.
– Искам да я видя, кога ще може?
Цеко набра някакъв номер и стана от масата. Отдалечи се достатъчно и започна да ръкомаха. Въртя се като гламав около три минути и се върна като победител. Разговорът, който проведе нямаше нищо общо с Орфей. Резервира си маса за вечерта на Цигов чарк.
– Ало, ентелигентния, след три дни. Поръчай бирата.

1. ОРФИЗЪМ – Култ с дионисовски мистичен характер, чийто основател според античната литература е Орфей. Орфизмът е твърде стар, появил се е в седдми век пр.н.е. в Тракия. Преминал през следващия век в Атика, а след това се разпространил в цяла Елада, спечелил доста последователи в Южна Италия и Рим. Орфическите представи за произхода на боговете и на вселената се основават на прадревен мит и се различават от догмите на олимпийската религия. Първоизточникът на нещата – Хронос /Времето/, произвел в ефира едно световно яйце, то се разпукало на две и от черупката му се образували небето и земята, а от сърцевината му се появил първият бог – Фанес. Фанес създал нощта и нейният повелител Кронос, а по-късно бил погълнат от неговия син Зевс, който се домогнал по този начин до световното господство. От дъщеря си Персефона, Зевс се сдобил с наследника си Загрей, отъждествяван с Дионис, главният образ на орфическата теогония. Хера от ревност подбудила срещу Дионис титаните си, а те го подмамили с едно огледало, докато той се любувал на образа си, те го разкъсали и изяли. Това бил първичният грях, заради който Зевс ги поразил с мълниите си. Атина спасила сърцето на Дионис и го предала на Зевс, а той го погълнал и чрез Симела родил нов Дионис. От пепелта на титаните се родили хората, които наследили две същности, божествената частица от плътта на Дионис, който погълнали и нечестивата част от нечистивото титаново начало. Душата според орфическата религия е божествена и безсмъртна, но тя е заключена в тъмницата на тялото. За да стане свещена, тя трябва да се усъвършенства като странства дълго и мъчително. След смъртта се преражда в друго живо същество, дори в животно. Пред човека стояла целта да разпали в себе си божествената искра, да надвие титаничното начало и да си възвърне дионисовското единство. За да се постигне това било нужно хармонично земно съществуване – просветление, строг аскетизъм, забрана да се убиват животни и да се яде месото им. Последователите на тракийската доктрина изпълнявали под ръководството на жреците определени обреди в затворени за външното око общества. Тяхната тайна била спазвана толкова строго, че никога не била издадена на непосветените. Орфиците извършвали своите мистерии на открито, сред природата. Елемент от орфическия ритуал било разкъсването на Дионис от титаните. Първоначално той бил заменян с бик или друго ритуално животно. В Южна Италия и Рим са открити статуетки на Орфей вероятно ползвани като култови предмети.Силно влияние култът оказва и върху Питагор, който търси световната хармония в законите на математиката и музиката. В пясъците на Египет и сега се откриват папируси, които свидетелстват за разпространението на тракийската доктрина отвъд делтата на Нил. Орфей е споменат и като участник в похода на аргонавтите от Омир. За негови се смятат и “Орфическа Аргонавтика”, “Орфическа литика” и “Орфееви химни пред Музей”. Това е гръцката трактовка на орфизма. Според съвременните български траколози обаче, учението се базира на първоначалната Богиня – майка Бендида, която е земята. Тя създала своя син Слънцето и в определени дни в годината се съвокуплява с него, за да се роди видимият свят. В Родопите са открити пещери – утроби, които единствено в деня на пролетното слънцестоене са достъпни за слънчев лъч, който опложда утробата и дава началото на Пролетта. От този акт се е родил Загрей, наречен по-късно от гърците Дионис. След смъртта си, той се преродил в Сабазий. Орфистите вярват в безсмъртието на душата и определят цветовете и , те са смес от черно, червено и бяло. Този цвят е описан от Платон под името “орфион”. В преминаването на Загрей в Сабазии, се използват точно тези цветове – червеното е символ на живота, черното на гробът-утроба, а бялото на новото раждане отвъд. Това според траките са цветовете на цикъла – живот, смърт, безсмъртие.

Глава първа вижте тук

Към глава трета – ТУК