Разказ от Владимир СИМОНОВ

Мрак покриваше стария изтърбушен диван, протрития килим и разкривените кресла. Тежките, плътни завеси, отделяха стаята от шума на пробуждащия се град. Празничната суета, светлините на рекламите, украсите, оставаха навън . Това бяха неща от другия, големия свят. Тук, в този, властваше, накъсвана от равномерното почукване на махалото на един стар стенен часовник, прашна тишина.
Постепенно, едва доловимо в началото, а после все по-настойчиво, към почукването се присъедини писукане на будилник. Минута по-късно суха кашлица замени писукането, чу се скърцане на несмазани панти, шум от течаща вода, стъпки и вратата се отвори. В светлия й правоъгълник се появи слаба, прегърбена фигура на мъж.
Като в изпълнен с размисъл и колебание кадър от касов трилър мъжът се спря, огледа се и подигравайки се с драматизма на сцената, провлачи чехли към мрака на стаята. Не мислеше за нищо повече от това, да не събори с полите на разпасания халат украсената предната вечер боцкаща зеленина. Не защото ценеше красотота на накиченото дръвче, а защото никак не му се занимаваше със събиране на разпилени гирлянди и стъклени украшения. Да запали лампата пък беше излишно усилие.
Добра се до дивана, остави до неизключения снощи лаптоп, чашата с кафе и запали цигара. Нещо мъхнато и топло се отърка в краката му. Беше забравил за котката и тя сама напомни за присъствието си и за сутрешния им поздрав. „Добре. Разбрах. Тук си.“ – помисли той и, без да обръща повече внимание на животинката, се вгледа в компютъра.
Да влезе в „Мрежата“ и да се „срещне“ с някой щеше да е хубаво. Който и да е този някой. Синята иконка за съобщения във Фейса му от седмици не беше разкрасявана с червени цифрички. Днес щеше де е същото. Знаеше го.
Предчуствието не го излъга. Спокойствие, пустота и забрава лъхаха от иначе цветния и подреден екран. Котката отново се отърка в краката му. Посегна, взе я и я постави в скута си. Доволното й мъркане дойде като отговор на неизреченото: „Поне ти си тук.“
В това време на улицата един пощальон се спря, погледна номера на сградата, порови в полупразните джобове на старата си чанта, извади кокетен бял плик и хлътна във входа. Минута по-късно излезе и спокойно продължи нататък. За тази улица нямаше повече пратки.
Мъжът допи кафето си, изплакна чашата, постави я на стелажа до мивката и свали халата. Времето на повтарящите се всяка сутрин действия беше изтекло. Започваше нов ден. Отново осем часа скучно и безсмислено ровене в документи и преписки, отново вечер в бара на ъгъла със същите хора и същите заизустени през годините разговори. Накрая прав до прозореца, загърбил компютъра с мълчащия Фейс, щеше да изпие последната за деня чаша коняк, да допуши цигарата и да загаси осветлението.
Асансьорът спря на първия етаж, той излезе, а вратата на металната клетка се затвори с трясък зад гърба му. Уж трябваше да е свикнал, а се подразни за пореден път: „Все същото. Няма ли най-после да я поправят! Проклет, мръсен, разнебитен вход! И тези пощенски кутии. За какъв дявол висят още? Празни, неотваряни години…“
Недоволството му бе внезапно пресечено. Погледът му се спря на нещо непривично. Нещо извънредно. Един бял пощенски плик се открояваше на дървесно-кафявата маса на кутиите. В една кутия без вратичка. В неговата.
Разкъса плика без дори да погледне адресанта. Беше поздравителна картичка. Мила поздравителна картичка надписана с почерк, който мислеше, че е забравил.
Дълго не се решаваше да прибере късчето лакиран картон във вътрешния джоб на сакото си. Да го постави там, при всички онези картонени и пластмасови късчета, които би трябвало да го опишат. Все пак го направи и се усмихна. Сега описанието беше пълно. Неговото и на същността му.
Когато отвори вратата искрящата белота на снега, бликовете и отблясъците го заслепиха. През нощта бяха запалили светлините на Коледната украса.

* Разказът е част от бъдещата книга „Градът на куклите“