Ани Стойкова, изкуствовед
Скулптурата има дълга история назад във времето – още преди 21 хиляди години. Още тогава, култът към майката се изобразява чрез глинени палеолитни „венери“, които представляват женски фигури с малки размери и пищни форми. Бог Тот в египетската КОСМОГОНИЯ е бог ковач – демиург, който кове символично света и съдбите на богоподобните. Една от основните функции на скулптурата през този период е именно дълбоко мистична и свързана с вярата в задгробния живот. В християнската догматика – в образа на спасителя, Исус е вплетена и тази на майстора дърводелец, откъдето и дърворезбените олтари в източните храмове са символ на връзката между земното-олтарът, с духовното – богът син. В западното християнство, скулптурата има важно мемориално значение, изразяващо почит към мъртвите. Всички тези наглед несвързани факти оформят една съвсем ясна последователност на развитие на скулптурата, подчинена на силно религиозната структура на света до средата на 19 век. Именно, с модерните времена тя се освобождава от апотропейните си функции. От тогава, до днес светът на изкуството много се е променил. Появяват се редимейд обектите на Марсел Дюшан. Движението ФЛУКСУС нарушава границите между изкуствата. Пърформансите на Йоко Оно и Марина Абрамович превръщат човешкото тяло в обект. Появяват се инсталационните изкуства и пакетажите на Жан Клод и Кристо. Вече нищо не е същото. Бог се е отдръпнал, на ход е човекът машина. След атомния век – днес, отново се връщаме към душата на човека и неговата връзка с бога и земята. Затова и изкуството се обръща към проблемите на нашата планета, природните материали, природните форми и кинетичните обекти. От всичко казано до тук няма да е преувеличено, ако обобщя, че историята на изкуството е историята на скулптурата. Днес е трудно да следваме изящното и приложното в някогашната строго очертана линия на високо и ниско, защото в изкуството няма граници.
Няма коментари!
Все още няма коментари.