Винаги когато тръгвам за среща с читатели се вълнувам, неприлично много. Докато разменим няколко думи. Тогава разбирам, че словото има магическа сила и ни свързва, прави ни познати без да сме се виждали, без да сме се чували. Но сме правили едно и също. Чели сме една и съща книга. Ето това е допирната ни точка, която е в състояние да развие толкова много смисли на едно и също изречение. Това наричам магия. Ако трябва да бъде образ, то ще прилича на топка, от която излизат хиляди влакна и всяко има своята гледна точка за цялото. Колкото повече се отдалечава от топката, толкова повече ще я вижда в пълнота.

Ето такова нещо е четенето. Но мисълта ми е за писането. То пък е най-самотното занятие на този свят. Правя го обикновено по тъмно, когато домашните спят. Когато съм се опитала да се отърся от всичко, което ме е радвало, разплаквало, обиждало, ожилвало, убождало, усмихвало, разсмивало през деня. Прогонвам умората и си казвам: време е, за другото аз. И тогава думите се нижат, разстилат се върху белия лист, гонят се, викат се една друга. Аз и листът. Сама срещу себе си. Вмъквам се на пръсти там. Страхувам се от хората, които се раждат от думите.

Но ги обичам, дори и тези, които не бих искала да срещам в живота си. Защото те идват от живота, някъде съм ги видяла, усетила, докоснала, запомнила, забравила, разпокъсала. Не знам. Но те са в мен и напират да излязат. Тогава разбирам, че всъщност бидейки в битието, точно в този момент, аз съм влакното, което се е отдалечило от топката. Толкова много, че може да види всички останали влакна и да ги преподреди. Да ги сплете, разплете, да ги натамъни точно както иска. Така се чувствам, когато съм сама с листа. И благодаря за това.