Разказ от Стефка Венчева

Валеше като из ведро. Видях го през прозореца на колата. Вървеше край пътя наметнат през глава с шлифер модел 1975 –та. С много петна. Носеше вехта платнена чанта „Билла“. Колите минаваха край него и го пръскаха с кална вода от локвите по шосето. Видях го отдалеч, защото се опитваха да го заобиколят. Някои натискаха клаксоните, но той си вървеше, сякаш беше глух. Подминах го. Не знам защо намалих и дадох назад. Отворих вратата и казах:

  • Влизай.
  • Не бързам за никъде – отвърна, но тръгна към задната врата.

Затвори я плавно, сякаш цял живот се бе возил в скъпа лимузина. Смъкна шлифера от главата си. Задуха и заваля градушка. Едрите ледени топчета тропаха по стъклата и тавана на колата, а странникът отзад се подсмихна:

  • Ще ви останат дупки по ламарината.

Потеглих под акомпанимента на топчетата. Всъщност също не бързах, имах среща с адвокат във Варна. До тогава оставаха повече от два часа, а градът бе на около двадесет километра пред нас.

  • Къде да ви откарам?
  • Във Варна, някъде около гробищата. Аз нямам дом. Не живея никъде, ама това ми личи от километри.

Не можех да определя възрастта му. Можеше да е на четиридесет, можеше да е на петдесет, а можеше и повече. Нито красив, нито грозен. Повече мръсен. Стискаше чантата, вероятно в нея беше цялото му имущество. Зъбите му бяха много бели и като се усмихнеше не липсваше нито един. Косата му изглеждаше доста добре поддържана в сравнение с мърлявия му вид. Имаше нещо красиво в него. Но нямах идея какво.

  • С какво се препитавате? – беше ми интересно, никога не бях срещала очи в очи подобен човек.
  • Не прося, отвърна. Работя, когато има какво. Бях спестил едни пари, но ги похарчих. Сега пак спестявам.

Погледнах го недоумяващо.

  • Нали ви казах, нямам дом, не плащам ток, телефон, вода, данъци. Парите ми стигат.
  • За какво?
  • За всичко. До преди месец имах котарак. Беше шарен. Много красив котарак. Намерих го още докато беше малък до една кофа за боклук. Някой го беше изхвърлил и той мяучеше. Като приближих, дойде при мен и се сви в шепите ми. От тогава бяхме неразлъчни. Като дете ми стана.
  • Нямате ли семейство?
  • Не, стар ерген съм. Живеех с майка си, но тя почина. Имахме кредити и банката ни взе апартамента. С останалите пари си плащах квартирата. Живях в нея седем години. После парите свършиха.
  • Каква е професията ви?
  • Нямам професия, бях общ работник в една фирма. После ме съкратиха и после се хванах в друга, в трета, но работата все намаляваше, все по-рядко плащаха, все по-бързо свършваха парите и се принудих да остана на улицата.
  • Нямате ли приятели?
  • Имам, но са като мен. През зимата живеем с тях в едно мазе, на една необитаема къща. През лятото – по пейките. Работя като има работа. Копая градини, пренасям багаж, сека дърва, ей такива неща… Вие нямате ли някаква такава работа за мен? Ще ми платите четиридесет лева. През лятото работя по морето, наемат ме за сервитьор, за охрана, за барман, кога както се случи…Препоръчайте ме за лятото, ако имате някой познат наоколо…

Не отговорих. Чудех се, с какво мога да му помогна.

Отдавна искахме да купим малък апартамент във Варна. Държахме да бъде в центъра, но и на сносна цена. Заради това бях тръгнала към адвоката, приятел на мъжа ми. Беше намерил желаното жилище. Продаваха го чрез съдия изпълнител. Трябваше да го погледна и да решим дали да го вземем, щях да направя снимки.

  • А, ти какво работиш?
  • Май нищо, засмях се. Пиша. Пиша разни неща.
  • Писателка?
  • Нещо такова.
  • Че ти сигурно изкарваш по-малко пари от мен, кой купува книги в днешно време? Онзи ден ме викна една жена, да взема всички книги от библиотеката на баща ѝ. Умрял преди месец и тя искаше да опразни апартамента. Насъбрах ги в кашони и отидох при един приятел. Той продава книги втора ръка. Взе ги половината, плати ми петдесет лева. Другите ги предадох на вторични суровини, взех и от тях десетина лева. Кой чете в днешно време?
  • Все някой чете, отвърнах.
  • Може…Но не четат много. И какви книги пишеш?
  • Различни. Разкази, новели, романи.
  • Ми, добре. Дано ти провърви…

В момента пишех роман. По пътя насам си мислех за героите в него, знаех, че трябва да редактирам последната част от текста. Градушката спря заедно с дъжда и небето се проясни. Слънцето изпече много силно точно срещу очите ми. Градът вече се виждаше. Отворих чантата си, за да намеря слънчевите очила, но те не бяха на обичайното си място, започнах да ровя в нея, а в следващия момент той изкрещя:

  • Спри! Спри веднага!

Точно срещу нас, в нашето платно се движеше огромен ТИР. Забибкаха клаксони, а аз едва успях да отбия. Натресе се на следващата кола, която се преобърна в нивата. Гледах като в унес. Сякаш всичко се случваше насън. Той не казваше нищо. Ръцете ми трепереха и слезнах да видя какво стана. Камионът бе спрял насред шосето. От колата в нивата не идваха никакви признаци на живот. Непознатият слезе и тръгна към претърколения автомобил. Наведе се и измъкна едно дете, а след това и жена. Те седнаха вцепенени, а мъжът се промуши към шофьорската седалка.

  • Бил е без колан. Май не трябва да го пипам… – каза.

После дойде при мен и рече, че е време да вървим.

  • Ще си изпуснеш срещата, а аз имам работа на гробищата…

Завиха полицейски сирени и линейка. От някъде се изсипаха много хора, но нашето платно беше свободно. Подкарах. Не знаех пътя към гробищата и включих навигацията.

  • Какво ще правиш на гробищата?
  • Ще си поставя паметника.
  • Какво ще си поставиш? – явно физиономията ми беше доста изумена.
  • Нали ти казах, че имах котарак. Той умря, защото го сгази една кола. Чудех се какво да правя с трупчето. Реших да го погреба. Можех да го заровя в някой парк, но после реших, че е по-добре да си купя гроб. Хем някой ден ще ме положат в него, хем там щях да заровя котарака. Да сме си пак заедно на оня свят. И така отидох в общината и си купих гроб за вечни времена. Сега отивам да си взема паметника. Изчукали са ми името отгоре – Петър Милев. Написали са датата на раждането ми, остава като гушна букета да ми напишат и онази дата, макар че, доста се съмнявам, че това ще се случи…Ама на кой му пука?
  • Тук добре ли е да спра, попитах? – бяхме стигнали.
  • Добре, айде, благодарско…

Свърна към някаква сграда, пред която бяха струпани мраморни късове. Дори не му благодарих, че ми спаси живота. Електронният глас от навигацията рече: „Свийте надясно, а после наляво“. Така стигнах до кантората в центъра.

Тя беше разположена на втория етаж на бизнес сградата и не ми трябваше анасьор. Докато изкачвах стълбите мернах някаква котка, която се шляеше заблудено на партера. Май я виждах само аз, защото никой друг не реагира на мяученето ѝ. Животинката дойде и се отърка в краката ми.

Срещата с адвоката мина бързо. Заведе ме до жилището. Беше точно каквото го искахме, но се нуждаеше от ремонт. Разбрахме се и трябваше да се връщам. Котката ме чакаше пред сградата и продължи да върви след мен. Пуснах радиото като седнах в колата:

„Търсят се очевидци на произшествието и мъжът, който е помогнал на пострадалите да напуснат колата. От полицията молят да предоставите информацията в най-близкото поделение на МВР.“

Книгата можеше да почака. Трябваше да им кажа името на човека, който спаси и моя живот. Петър Милев. Сетих се, че на път към гробищата минахме покрай едно полицейско управление и подкарах натам. Посрещнаха ме любезно и ме изслуша инспектор Върбанов.

  • Хубаво – рече, но трябва да ви снемем показания за катастрофата. А през това време ще го издирим този човек.

Писах около половин час, прочетох го два пъти и го подписах. Когато подавах листовете на инспектора, той каза:

  • Вероятно не сте запомнила името на мъжа, когото сте качили на стоп.
  • Сигурна съм, че беше така. Петър Милев.
  • Петър Милев, г-жо, на 48 години е погребан преди пет дни. Бил е клошар и са го открили в Морската градина, починал е през нощта на една пейка. Край трупа е имало и котка, ако това ви интересува.