Отец Йордан Василев, храм „Св. Харалампий“ – гр. Септември

Отец Йордан, на 15-ти август не успяхте да откриете новата църква на Септември „Свети Цар Борис – Михаил, въпреки голямото желание, какво ви възпрепятства?

Първо, защото започнаха много късно самите строителни дейности, а те са независими от кмета Марин Рачев, защото той много искаше църквата да се открие на Голяма Богородица. Ако зависеше само от него, не 15-ти август, още на 2-май щеше да стане готов и да бъде осветен храмът. И ако само това беше на главата на Марин Рачев като дерт, разбира се. Обаче, не му е само това. Всички виждаме каква дейност кипи в община Септември. А по отношение на храма мога да кажа, че ние не сме държавна институция, нито общинска, нито светска. При нас правилата са съвсем други.

С какви проблеми се сблъскахте преди началото на строителството?

Първият проблем на този храм е, че никога проекта за неговото построяване не е бил входиран за разглеждане, одобрение и благословение от Епархийският съвет в Пловдив. Започнали са на времето да строят без благословението на тогавашният Владика. Това е голям проблем, канонично нарушение. А, ние православните, вярваме, че всяко канонично нарушение води след себе си до духовни последици, които всъщност се и случиха. Трябвало е проекта за този храм да получи разрешение за строеж и едва тогава да почне неговото съграждане. Само, че по онова време част от общинското ръководство и някои активни деятели от Септември, желаеха много да се започне този храм. Но в желанието си прескочиха Митрополита. Е, няма как да стане.

Въпреки това те са започнали, да го строят. Грубият строеж е много лесен – 25 см. тухли, ред вар, пак тухли и пак вар и за една година е готов. Това е лесното. После обаче, лично аз знам колко е трудно един храм да бъда завършен и после да бъде осветен. Става въпрос за фини дейности. Трябва да се работи бавно и спокойно, защото всяко едно бързане може да доведе до лоши последици. През 2007-ма година дядо Николай стана пловдивски митрополит и дойде в Септември да разгледа този храм, за който знаеше, че е започнал да се гради от години, но не са вървели нещата. Като дойде, влезе вътре и ми зададе въпросът – отец Йордане, архитектът не е ли Юри Георгиев от София? Отговорих му, че е той. А Владиката продължи – този човек е направил аналогичен храм в Люлин. Там отците се чудят как да накарат онази постройка да стане храм. Тук ще имате същите проблеми. И посочи още тогава многото проблеми, които трябва да се отстранят. Там имаше дяволски рога, имаше мюсюлмански символи.

Какво се случи после?

От 2009-та година започнах да водя сериозна кореспонденция с този архитект да го убедя в две неща – едното беше да се съгласи да нанесе всички корекции и изисквания от Митрополит Николай за да се завърши храмът, или да се откаже от авторските права за да си намерим ние друг архитект, който да свърши това. Той не се съгласи на нищо от това. След като г-н Рачев стана кмет, той пожела, понеже е православен християнин, този храм да се завърши до 15-ти август. За да се продължи обаче и да се направят нужните архитектурни промени отново се стигна до изходна ситуация – или архитектът да се съгласи на промените, или да преотстъпи авторските права. Това нещо стана чак през февруари. Тоест на 15-ти август откриване на храм щеше да има, ако строителните дейности бяха започнали през ноември месец. Тези 4 месеца бяха загубено време. А през февруари Марин Рачев откупи с лични средства правата върху проекта и отпадна първият проблем. Но имаше втори.

Какъв?

Владиката ни каза буквално, че докато той не дойде в Септември на визита никои не бива да стъпва в храма. Той пристигна в началото на април – два месеца по-късно и едва след като се произнесе относно корекциите, които трябва да се случат, ние получихме право да действаме. Аз се уплаших от темповете, с които г-н кмета задейства изваждането на документацията за стартиране на строежа. И само след има, няма 20-25 дни подир идването на Владиката, след празникът на 2-ри май, започна същинското строителство. Няма как обаче за 3 месеца този храм да се завърши. Това са обективните причини.

Към момента до къде стигнаха дейностите в църквата?

Строителството на практика е завършено. Остават довършителни работи. Едно от тях е пода, за който обаче пак има канонични изисквания. Те трябва да се спазят. Задължително проектът трябва да влезе на Епархийски съвет. Ако не мине от там и почнем да правим нещо по наше усмотрение, може да се стигне до ситуация, че като дойде комисията на проверка да каже – това е лошо, разваляйте. За това повече грешки няма да правим и всяко действие ще съгласуваме с Епархийски съвет. В момента сме изпратили там за съгласуване и проекти за иконостас и стенописи. Ние като църковно настоятелство сме дали своето мнение от всички получени оферти на коя се спираме, но последната дума е на Епархийския съвет в Пловдив. Докато не получим от там писмено становище, ние няма да почнем да работим.

Кога реално може да се открие църквата според вас?

Ако получим разрешенията от Пловдив скоро, като знам какво технологично време ще ни трябва и като гледам с какви бързи темпове работят хората на Рачев, смятам, че 3 месеца след получаването на документите храмът ще бъде готов. Въпросът обаче се състои в следното – Дядо Николай никога не бърза в това отношение, защото всяко бързане носи след себе си грешки, които трябва да се поправят. И ще ви дам веднага елементарен пример, който разказах и на хората тук. Това е храм. Той си има своите характерни изисквания по отношение на архитектурата. Вътре зад Светия олтар има така нареченият умивалник. Това е една мивка, в която свещеникът преди да започне да служи трябва да си измие ръцете. В него се мият още кандилници, покривки и така нататък. Той обаче не е свързан с канализация, а изтича в предварително осветена шахта. Три пъти вече в новия храм, защото на мен не ми харесва, се копае шахта за олтарен умивалник. Ето едни на пръв поглед дребни неща, които спират строителството. И друго – кой има интерес да няма православен храм? В Библията пише – поднебесните духове на злобата. Това са демоните. Ония, които още преди Бог да създаде Адам и Ева пречат на Господ в неговия промислителен план за човечеството. Въпросните поднебесни демони, сили и духове на злото не желаят да има храм, защото молитвата изгаря тях, а нас ни обединява, променя и ни води към Небесното царство. Това обаче хората не го отчитат. Както навярно и не знаят, че когато се мие един храм, водата не се отича в канализацията, а се събира в отново в специална шахта, защото мястото е осветено. Когато се мете, боклукът, дребните частици и прахът не се хвърлят в коша, а се събират на огнище и се изгарят. Ето това са едни тънки, дребни детайли, които хората не ги знаят. Те просто виждат грубия строеж и питат кога ще стане готов новият храм. Има една църковна дума – благовремие. Не му е дошло още благото време на този храм. Но като гледам Рачев как работи, казвам – 3 месеца.

А иконописите ще станат ли толкова бързо?

Не. 2 години е минимума. Но ще дам едно пояснение. Един храм за да стане храм трябва да има в него осветен Свети престол. Какво означава това – стени, под, таван, прозорци, врата. Нека стените и таванът да са измазани и боядисани. Подът нека да има плочки някакви, а не на цимент, защото говорим за храм, а не за гараж. В църквата се служи на Бога и се възнасят молитви и затова трябва да има благолепие. Още в стария завет е написано как трябва да изглежда мястото, което се посвещава на молитва. Това трябва да бъде най-красивото място в едно селище. Там се събира цялата православна общност в едно населено место. И да се върна на интериора – в едно определено място на този храм се слага една стена, която се нарича иконостас, на който по определен ред се поставят иконите. Той може да бъде и много елементарен и много сложен и красив. И зад него се слага една специална маса, която се нарича Свети престол. В него се поставят мощи на мъченик. В момента, в който се сложат мощите със специална молитва и се постави плочата отгоре, това вече е храм и в него може да се служи. Да, може да няма още никакви стенописи, но вече има храм. Те може да се рисуват после и години наред.

А може ли да се изчака пълното изографисване и после да се открива храмът?

По принцип може, но няма да е добре за нас. Първо се сблъскаме с проблема за финансирането. Офертата, на която се спряхме от настоятелството и беше предложена на Епархийски съвет относно изографисването е 170 000 лева. Това са пари само за стенописи. Работата ще бъде 2 години. Първо трябва този екип от художници и илюстратори да си подготви работата в ателието, а после затваряме храма за 9 месеца за да може да си рисуват. Вариант е също ние да си служим в храма, а скелето да се мести. Но аз смятам, че никой няма да иска да прави венчавка или кръщенка в храма под скеле. За това лично моето мнение е в момента, в който Епархийският съвет ни даде зелена светлина по нашите предложения, ние да започнем следващия етап и до 3 месеца храмът ще бъде готов за освещаване и откриване. През това време най-лесно ще бъде грубата работа. Храмът е измазан и боядисан. Остава да се направи подът. И след това по-бавничкото ще е иконостасът и иконите. Дори аз спокойно мога да кажа пред целият град, че на първо време иконите ще бъдат отпечатани в печатницата на Митрополията. Макар, че аз съм показвал отпечатани икони на хората и всеки си мисли, че са рисувани – толкова добре са изработени. А после след време вече се надявам, че ще има добри хора, които ще решат да откупуват икони, с които да се заменят отпечатаните. Защото една голяма рисувана икона за иконостаса е поне 1000 лева. При нас засега имаме 8 големи и 15 малки, които са по 500 лева.

Какво ще кажете на православните християни от Септември в заключение?

Съвсем накрая искам да кажа едно. Един храм трябва да бъде събирателният израз на населението. Той трябва да бъде съграден със съпричастност и чувство на партньорство и да бъде израз на съборността на обществото. Колкото повече хора дадат своята малка или голяма лепта – по-добре, защото те ще го чувстват и като свой, като част от дома си. Знаете ли, че църквата „Св. Харлампий” е построена в далечната 1871 г. В турско робство. Кой ли е бил кмет или наместник тогава? А дали турският бей е помагал? Не, пречел е. Но хората са били заедно. Събрали са се и са започнали. Един е карал от реката пясък, защото имал каруца. Друг е газил кирпичените тухли, трети е носи керемиди и така нататък. Сега, близо 150 години по-късно ние чакаме на кмета да ни завърши църквата, живеейки в свободно време, в което никой не ни пречи. Това обаче не е изстрадан храм. Това е наготово храм и ние се научихме един вид да живеем като потребители. Какви ли са били нашите прабаби и прадядовци, че по време на турско робство и в оная враждебна местна и държавна власт да направят тази църква. Да, Рачев ще завърши църквата, защото така го чувства, а не, защото е кмет. Както навремето, още 26 годишен подари пода на старата църква. Да не би през 2001-ва година да си е правил предизборна кампания? Не, той е дарител. Както и подари оградата на новия храм. И още куп неща, за които сега няма да ми стигне времето да изброявам. Ето едва сега се появи още един човек – Гошо Кметски, който ще дари вратите за новия храм. И дотам. Къде са другите?
Завършвайки, ще направя един призив към моите съграждани. И по-точно към тези семейства, които имат момчета в 5,6 или 7 клас. В България има не само езикови и математически гимназии. Има и семинарии, които дават много добро образование и подготовка и не на последно място една отлична реализация в живота. Ако един мъж облече расо и пусне брада не го прави второ качество човек. Съдя го по себе си. И барман съм бил. И готвач. И чували съм носил, и нощна охрана съм работил като студент. После бях две години учител в семинарията, но чак, когато станах свещеник намерих своето място в живота. И не е знае колко страшно е да си свещеник.

Та призовавам хората – помислете сериозно. Защото ние рано или късно ще имаме втори храм – нов, хубав, но кой ще служи в него? Кметът каза – ти. Ок, а в другия? В околията има огромен дефицит на свещеници. И ще ви дам нагледен пример с последния празник Успение Богородично. В Септември имаше една Света литургия. В Злокучене обаче нямаше. В Ковачево – също нямаше. В Лозен – да. В Бошуля беше храмов празник – имаше. В Карабунар обаче – не. Варвара – не. Симеоновец и Семчиново – да. Ветрен дол – да. В беловско е още по-страшно. Тоест излиза, че в 50 %-та от храмовете въобще не е имало празнична литургия. Е, какво правим? Това е мега голям проблем на нашето съвремие. И за мен е кощунствена и ужасяваща мисълта, че, когато новият храм отвори врати ще стигнем до момент, в който в „Свети Харалампий” в неделя и на празник няма да има служба. В Библията това нещо е наречено с думата мерзостта на запустението. И цитирам – „Когато видите мерзостта на запустението, знайте, че краят е близо”.