Ани СТОЙКОВА, изкуствовед
Всяка година, през последните четири, каналът „Паша арк” в град Пазарджик става дом на три броя скулптури, като авторите не винаги са точно скулптори и не винаги нещата им са сполучливи. Критична статия обаче до този момент няма и е ясно защо. Има отпуснати финансови средства, което е похвално, има и желаещи да творят.
И както се казва: нека творят. Но е важно да има критика и нека кажем защо. Защото създаденото остава и след авторите им.
Някои от нещата край „Паша арк“ не са най-доброто, на което са способни творците им и определено не бихме искали да видим точно тези техни работи в публичното пространство. Общини в България, които отпускат средства за подобни проекти почти няма. Даже да кажем направо, че няма. Освен пазарджишката. Това е похвално, но принципно как се случва това в България?
Фактите сочат, че нещата или се правят без конкурс или са по поръчка и по вкуса на богат донор, на когото липсва претенция за художествено естетическа мяра. Така в България се появиха доста произведения в публичната среда, които са почти добри, но всичко е на такова дередже, че….
Вероятно би трябвало да направим оглед на поставените творби от предишните години, защото така е и редно, но засега ще се фокусираме само върху тазгодишните, предмет на статията.
Излишно е да казваме, че колкото и добри да са репродукциите, най-добре е творбите да се видят на живо.
В Пазарджик сме и вървим по канала „Паша арк”. Нека си представим.
Налице са новите произведения дело на Димитър Маламски, Олег Копаранов и Лазар Лютаков.
Първата работа, която виждаме, вървейки от църквата „Св. Богородица“ към Моста на Лютата е тази на Лазар Лютаков, която представлява каменен къс с изкуствен чемшир, вграден в него.
Направо да кажем, че работата е загубила от бутафорния втори елемент, който е и нетраен материал за външно експониране. Жалко,защото по принцип този автор работи в насока към съвременното изкуство и по принцип е интересен. Може би само каменният къс би бил достатъчен, макар у нас да изниква въпросът – каква е целта, каква е концепцията, свързана с пространството, на което се намира работата?
В близост има жилищни сгради, път с преминаващи коли и каруци, в далечината къщата музей на „Станислав Доспевски” и разбира се безспорният канал „Паша арк”.
Втората работа е на Олег Копаранов. Тук може би трябва да има едно дълго многоточие и въздишка, защото черешките от същия автор – разположени недалеч, все още напомнят, че работите макар и не оригинални като идея, могат да изглеждат добре изпълнени.
Няколко въпроса напират, когато човек види настоящата работа на Олег Копаранов, защо момиченце с крила на това място в града? Вероятно заради училището, но защо не свързано с него, наистина! – Какво изобразява самата скулптура, не е съвсем ясно; и още два въпроса – защо е този тежък и недотам естетичен постамент и защо работата е изпълнена така? Ако не сме толкова критични ще остане само един въпрос, защо работата изглежда така?- защото тя страда от редица недостатъци в техническото изпълнение. Отделните части са грубо прикрепени една към друга.
Всеки от детайли е грубо оформен и не добре покрит с цветен лак. Дори не е нужно да си специалист, за да видиш тези неща. Отново изниква и въпросът за връзката на скулптурната група с обкръжаващата я среда, нещо изключително важно за изкуство в публични пространства.
Третата работа е на Димитър Маламски.
Безспорно тя е най-интересната, най-добре измислена, добре изпълнена и учудваща ни, тъй като за запознатите с работите на Димитър Маламски е ясно, че той няма интереси към поп арт инсталациите за публична среда и изобщо това произведение е нещо съвсем различно от нещата, които сме виждали от него.
От тук и въпросът – трябва ли авторите да променят линията на своите интереси така изненадващо и само в конкретен проект така както е в случая и след това стилът и темите да си останат същите както преди това, без всякакви влияния, без обогатяване?
Нужно ли е? Или именно сега ще видим промяна в насоката на работата му и нов път в изкуството! Предстои да разберем!
Все пак не можем да не кажем и няколко добри думи за това, че авторите са се постарали да бъдат оригинални и се вижда, че са положили усилия тази година поне да се появят интересни макар и дискусионни творби, защото след „Съзерцателят” на Марин Кузев, „Цветята” на Лютаков и „Черешките” на Олег Копаранов, нещата не изглеждат никак добре.
Разбира се въпросът за контекста и тук си остава актуален.
Единствените работи, тези на Марин Кузев и на проф. Стефан Лютаков имат очевидна връзка с него. Похвална е обаче тенденцията млади автори от града да участват в тези проекти и е препоръчително.
По линия на концептуалното иФскустФу: Още в зародиш, на такъв проект се излъчва художествен ръководител, дори съвет, който задава/съблюдава темите и тяхното изпълнение. Заплатата му е част от разходите по проекта. За да няма концепции бол, като тези тук -първобитно-общинни, в които ‘ор’та си носят грънци и буци – да си правят красивко около Гомнянка.