Приятелите на поета Иван Динков се събраха в Пазарджик, за да почетат дванадесет години от загубата му. Припомняме, че той напусна този свят на 23 януари 2005 г. в резултат на претърпяна катастрофа на път за Чирпан, от която не успя да се възстанови напълно.

Иван Динков бе един от знаковите поети и мъдреци на прехода и времето далеч преди него. Той винаги е обичал Пазарджик и пишещите, които бяха негови приятели. На днешната панахида присъства и неговият най-голям познавач, литературният критик Никола Иванов, поетът Борислав Петров, философът и писател Константин Пампов, Костадин Зяпков и още много хора, които имат спомени от съприкосновението си с поета.

Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет (1954). Дълги години работи като редактор в сп. „Младеж“ и изд. „Партиздат“, по-късно е директор на изд. „Христо Ботев“. Още с дебютната си стихосбирка „Лична карта“ (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват стихосбирките „Епопея на незабравимите“ (1963; 1969; 1973), „Антикварни стихотворения“ (1977), „Лична карта. Избрани стихове“ (1982; 2002), „Признания пред Бела Цонева“ (1988; 2002), „Маски“ (1989), „Повторения“ (1990), „Славянски псалми“ (1991), „Поетични самоубийства“ (1993), „Шепа срички“ (1994), „Живот по памет“ (1996), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от Отечеството“ (1999) и „Табакера“ (2003). Интерес предизвиква и прозата на автора – повестите „Хляб от трохи“ (1970) и „Софийски атентат“ (1976), романите „Моминството на войниците“ (1983), „Цветя за махалата“ (1984) и „Покрай кадифето“ (1993), както и неговите книги с размисли, фрагменти, спомени – „Докосвания до България“ (1974), „Почит към литературата“ (1980) и „Навътре в камъка“ (1986). Автор на пиесата „Комисия за погребение“ (1990). Носител е на националните литературни награди „Иван Вазов“, „П. К. Яворов“, „Никола Вапцаров“, „Никола Фурнаджиев“, „Иван Николов“ и „Златният ланец“ на в. „Труд“.

ЛИРИКА

От Иван ДИНКОВ

Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патронташи,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано…
Пък и всичко прави равен сбор…
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.