Слово за Никола Иванов по повод на поредиците му «Подреждане на балната зала» и «Статии и рецензии” и др.
Национален литературен салон „Старинният файтон”, 24 април 2017 г.
Д-р Елена АЛЕКОВА
Никола Иванов е сред творците, които днес спасяват честта на българското критическо слово. Някой ще каже, че съм пристрастна в оценката си. Но в това си пристрастие не виждам повод за безпокойство или каквото и да е неудобство. Никола Иванов е един от малцината литературни критици днес, дето не се страхуват да налагат или низвергват имена в литературата, които си заслужават (без да го е еня нито за властващите мнения и оценки, нито за общоприетите мерила); дето очертават или зачертават тенденции – според състоятелността на всяка една от тях (без да го е еня, че някого може да засегне, засенчи, разгневи). Смело и дръзко перо. Личност с ярка позиция и целеустремена сила – в отдадеността на литературата. Правдив и честен като човек. Тънък ценител. Великолепен анализатор – особено, когато «обектът» на неговия анализ е влязъл под кожата му, какъвто е случаят с Иван Динков например или с Никола Радев, но и с други – не един и двама – ярки представители на изящната ни словесност от миналото и днес. Непоколебим в отстояването на позицията си. Необорим. Кой дори би дръзнал да му се опълчи? Кой би тръгнал насреща му или би пожелал да го опровергае? Никой. Поне не се е случвало досега. (И да се е случвало – е било само шушукане, шум зад вратата, с озъртане, с длан по маса на няколко ракии…) Застане ли зад някого, стои зад него като стена; повярва ли в някого, докрай е верен. Сигурна опора. Здраво рамо. Знам го от личен опит.
* * *
Бъдете сигурни, че ненапразно и не заради ефектната фраза казах в началото, дето Никола Иванов спасява честта на българското критическо слово. Всеизвестно е, че общественополитическите трусове след 10 ноември 1989 г. у нас доведоха литературната критика до криза и дори се заговори, че времето й безвъзвратно е отминало. Да, имаше известно стъписване. Да, мнозина сред критиците, за да се изкарат със задна дата герои или дисиденти, по линията на най-малкото съпротивление се занадпреварваха да громят и разтурват всичко, що бе създадено по времето на соца – не само порочното, което си заслужаваше, но и стойностното, високото. Да, мнозина сред критиците се изкусиха от новите политически моди и модели и скоро се оказаха все в същата удобна позиция, макар и с обратен на някогашното и отреченото време знак: близо до властта (на новата власт!), далече от литературата. Да, изчезнаха трибуните, забраните, табутата, правилата и като че наистина в потопа от заглавия и въобще от разни и разнообразни всякаквости, залял книжния пазар през последния четвърт век, тя, литературната критика, се позагуби, изчезна от полезрението. Но това бе само на пръв поглед. Само на пръв поглед. На втори поглед всичко си остана на мястото. Защото, оказа се, и в епохата на криза – на всичко и във всичко, критиката не отмря и не се отчупи като ненужен клон от общото литературно дърво, не загуби лицето си. Просто съотнесе своята мисия и своите предназначения към новото време и новите условия – общественополитически и творчески – и се възползва от свободата възможно най-ефективно. Нямам предвид всички литературни критици. Защото не всички преминаха оня Рубикон, пред който ги постави епохата; не всички издържаха изпитанието, пред което промяната ги изправи. Едни, онемели от изненада и отчаяние, замлъкнаха. Други комфортно се настаниха край новата ясла и гръмогласно се заобявяваха против онова, върху което довчера бяха градили кариера. Трети, посъвзели се от шока, закаканизаха старата си песен на нов глас, скучна и вяла, без «еврика!», без риск, без балансиране по ръба, без «политане в пропастта». А се появиха и нови юнаци, които се занастаняваха в опразнените «ниши», леейки дитирамби за силните на литературния ни ден, които настъпват с такава страховита мощ, че не се знае докъде ще стигнат (един от тях почти без книга получи вече награда за цялостен принос в българската литературна критика и есеистика – споменавам го като куриоз…). Те дори не си правят труда да четат книгите, за които не просто пишат, а правят на пух и прах или възнасят до небесата.
Никола Иванов е сред критиците, които преминаха Рубикона на епохата. Докато дълбокоумни «наблюдатели» и «статистици» на литературния живот у нас отписваха критиката и я подреждаха в редицата на отмрелите жанрове, неколцина смели литератори – някак встрани (и не съвсем!), някак незабележимо (и не съвсем!), но твърдо и здраво изградиха своя строга и ясна концепция за българската литература – в нейния исторически разрез с преки нишки, пряко вплитащи се в съвременността. (Не бих искала да изреждам имената им, не защото не мога, а за да не пропусна някое предвид невъзможността днес да се следи литературният процес в неговата цялост и цялостност – а в случая всяко име е важно.)
* * *
Своята концепция за българската литература Никола Иванов е представил в поредицата си «Подреждане на балната зала» (2006; кн. 2, 2008; 2013) и „Литературнокритически статии и студии (Към Балната зала)» (2015). Доколкото знам, авторът подготвя още една книга към нея. Говорила съм неведнъж за тази изумителна поредица с уважение, страхопочитание и възхита към нейния създател. Затова тук само ще напомня откъде му е хрумнало това находчиво заглавие:
«Ще ми се да завърша – пише той в програмната си статия «За литературната критика и още неща» към книга първа от поредицата – с Нешо Бончев: Литературното поле не е бална зала, за да се гладим и да си казваме комплименти». Впрочем и комплименти. Но за онези, които наистина заслужават» (ПБЗ, 2006, с. 29).
И ще спомена двете задължителни условия, за да може даден писател да намери място в «балната зала» на Никола Иванов: първо – той трябва да е знаков писател за българската литература; второ – той трябва да е «негов» писател, т.е. писател, когото самият Никола Иванов високо цени. Формулировката му срещаме в уводните думи към първата книга от поредицата («…това са знакови поети за българската лирика, те са «мои» поети, което значи, че високо ги ценя», ПБЗ, 2006, с. 5), където става дума само за поети, доколкото в тази книга са събрани портрети за неколцината поети, получили Националната литературна награда «Никола Фурнаджиев». В другите книги място в «балната зала» е предоставено и за «върховите автори» (ПБЗ, кн. 2, 2008, с. 3) в прозата. Никола Иванов дори е разкрил десетбална система, както той я формулира, «оценъчна стълба за литературните стойности» (ПБЗ, 2006, с. 9). Тази негова «оценъчна стълба» му помага според мен да се ориентира безпроблемно и безпогрешно в хаотичното (най-често), бих казала дори истерично (от време на време) днешно литературно житие-битие, в което всекичастното производство на книжна продукция надхвърля възможностите на мозъка (системата) за елементарен естетически контрол или поне проследяване на всичко, което излиза на бял свят в областта на литературата (нямам предвид цензура, разбира се, макар че дори и цензура, ако е естетическа, би била в случая твърде полезна!). Даже уж «професионалните» организации (като съюзът и сдружението на българските писатели или съюзите на независимите и свободните български писатели), да не говорим за държавните институции отдавна са се отказали да контролират (от гледна точка на качеството) или да проследяват (от гледна точка на тенденциите) тези процеси, което всъщност би следвало да е тяхно задължение според мен. А това още по-малко е по силите на един човек, пък бил той и Никола Иванов. И все пак всичко, което той прави, като отсява и откроява значимото в съвременния литературен процес, заслужава аплодисменти, адмирации, подкрепа, поклон.
Но «подрежднето на балната зала» е само една от задачите, която стои пред сериозния литературен критик. Преди това обаче не по-малко важно и съществено е той да извърши «началното отсяване на зърното от плявата, която всякога е била много повече» (ПБЗ, 2006, с. 8). И после вече от само себе си идва третата му задача. Това по-скоро е мисията на литературния критик – той да бъде, ще използвам думи на Никола Иванов, «своеобразен мост, на който трябва да се срещнат автор и читател» (ПБЗ, 2006, с. 20). За да се осъществи това, едно от условията е литературната критика да бъде ясна – без изкуствена замъгленост и натруфена лексика, най-често чуждоземна, която само отблъсква читателите и почитателите на изящното слово. Критикът е длъжен да приобщава читателя към литературата, а не да го отблъсква от нея:
«Задачата на критѝка – четем думите му в «Интервю с литературния Никола Иванов» на Стоян Вълев – е и най-сложната и дълбока литературна творба да се «преведе» на разбираем за читателите език, така да им се обясни и разтълкува, че да им стане достъпна, да «прогледнат» за нея, да проникнат и провидят през думите» (ПБЗ, кн. 2, 2008, с. 221)
Онези отзиви и размисли, включващи както литературна критика, така и литературна история, в които виждаме как точно става «началното отсяване на зърното от плявата», Никола Иванов е събрал в друга поредица: «Едно към едно» (2010), „Статии и разгърнати рецензии» (2011), „Статии и рецензии» (кн. 2, 2013; кн. 3, 2014; кн. 4., 2015; кн. 5, 2016). Но това са и думи, писани, за да съприобщават непосредствено, тук и сега (на дадена юбилейна, творческа или премиерна вечер) писател и читател, когато критикът проправя или отваря директен път на изящното слово към сърцето (съзнанието) на оня, заради когото то всъщност е и създадено.
* * *
Защо Никола Иванов лично на мен ми е скъп?
Преди всичко заради неговия оптимизъм и неговата вяра, наистина светла и наистина пословична, в българската литература (класическа и съвременна):
«…нашата поезия в лицето на най-добрите си представители наистина е силна и е на европейско и световно ниво, а в прозата също имаме с какво да се конкурираме с другите национални литератури» (ПБЗ, 2006, с. 22).
Не по-малко и заради центростремителната сила в неговото цялостно творчество, което е чудесен противовес на центробежните тендеции в нашата литературна действителност, взели връх след 10 ноември 1989 г., които ден след ден, година след година непрекъснато се инспирират със самообновяваща се някак и неукротима енергия, включително и до днес. Съгласете се, че е нелепо в един единен литературен процес да има две литератури, а в нашето днес това разделение се натрапва агресивно и поголовно от двете страни. Кому е нужно и защо е нужно то, след като книгите на всички писатели, дори непримиримите съперници и противници в живота, съществуват една до друга тихо и кротко, подредени по рафтовете на библиотеки, обществени и лични, както и в книги като книгите на Никола Иванов? Какъв е смисълът на разделението и докъде ще ни доведе, след като на върха всеки е самотен и сам, без никого да засенчва и без да е засенчван? И какво общо имат скоропрелитащите, делнични боричкания за хляб и първенство с вечната българска литература?
А Никола Иванов не се страхува да събере в една «бална зала» писатели като Димитър Методиев, Иван Пауновски, Иван Динков, Първан Стефанов, Константин Павлов, Христо Фотев, Калина Ковачева, Никола Радев, Виктор Пасков, Петър Алипиев, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Георги Божинов, Иван Методиев, Добромир Тонев, Георги Рупчев. Или… Иван Цанев, Борис Христов, Надя Попова, Борислав Геронтиев, Милена Цанева, Светлозар Игов, Иван Теофилов, Георги Мишев, Екатерина Йосифова, Валентина Радинска, Калин Донков, Андрей Андреев, Божана Апостолова, Георги Борисов, Николай Милчев, Здравка Евтимова, Деян Енев, Аксиния Михайлова…
Когато споделя като какъв според него трябва да бъде литературният критик и историк, Никола Иванов не просто прокламира това, което мисли, но и сам го следва. И затова също ми е скъп, защото има припокриване при него на думи и дела. По повод на сборника ми «По невидимите магистрали» (кн. 2, 2011) например той преди време подчерта:
„Литературнокритическата дарба предполага многовкусие, литературно многоженство, ако щете, литературен женкарлък. Литературният критик трябва да има сетива за произведения от долно до горно литературно „до”, да бъде като отворено ветрило…” («Статии и рецензии», кн. 2, 2013, с. 43).
Ако проследим всичките му сборници с литературна критика и есесистика ще видим, че той не само заради остроумничката мисъл е произнесъл това невероятно обобщение, защото като ценител и оценител (ако може така да се каже) на литературата наистина е полифоничен, наистина е «като отворено ветрило”. В неговите литературнокритически рефлексии редом с анализи на творчеството на още Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев ще срещнем портрети или литературнокритически разработки и дори «разследвания» за произведения на Славчо Красински, Андрей Германов, Усин Керим, Тодор Ризников, Милош Зяпков. И още… обект на неговата литературна критика е най-разнообразно като поетика и пъстро като жанрове творчество на наши съвременници, повече или по-малко познати имена като Владимир Попов, Марин Георгиев, Велин Георгиев, Христо Карастоянов, Деньо Денев, Пламен Дойнов, Костадин Пампов, Златимир Коларов, Станислав Пенев, Людмила Богословова, Хари Хараламбиев, както и на малко известни или почти неизвестни имена като Борислав Петров, Александър Йотов, Стефан Радев, Митко Тодоров, Карамфила Димитрова, Ефим Ушев, Елена Деянова, Марко Балабанов… От високата лирика до сатирата, от прекрасното литературно четиво до историческото четиво… Ветрилото е разгърнато докрай…
Едно от най-силните качества на Никола Иванов като критик е неговата безкомпромисност към пошлотата в литературния живот и пошлостта в литературата (и в поезията, и в прозата, и в литературната критика). Той е един от малкото български творци, които публично възроптаха например против безпринципността при раздаването на литературните награди от различен калибър. Дори по този повод написа статия и я публикува в централния печат, но и в една от книгите си («Статии и рецензии», кн. 2, 2013, с. 108 – 110). В нея, когато подчертава голямата роля на журитата и комисиите, който определят носителите на дадена награда, той изтъква двете основни качествата, които литераторите (членове на тези журити или комисии) трябва да притежават непременно: «професионализъм и неподкупност». Нямат нужда от допълнителни обяснения, нали! Иначе какво се получава? Каквото се получава с раздаването на повечето литературни награди у нас: шуробаджанащина, «да я дадем на нашето момче» («на нашето момиче»), «аз на тебе, ти – на мене» и множество кухолейни «почетни дипломи», «грамоти», «медали» и проч. «за заслуги», никому ненужни…
Въобще… Нужни са ни, повече от всякога са ни нужни днес литературни критици като Никола Иванов – с изтънчен естетически вкус, с отворено за цялата разнообразна художествена палитра око, с неподкупно сърце, с будуваща гражданска и човешка съвест, с всеотдайна и влюбена в литературата душа.
ЗА НЕЯ
Д-р Елена Алекова е родена на 3 април 1963 г. в село Мугла, Смолянско. Завършила е Литературния институт “М. Горки” в Москва, специалност белетристика. През 1994 г. става доктор по философия и филология. Специалист е по руска и съветска литература на ХХ век. Била е главен редактор на три вестника, работила е в две издателства и в Министерството на културата. Носител е на Специалната литературна награда “Николай Хайтов”, както и на националната награда за поезия “Дамян Дамянов”. Издала е десет стихосбирки, роман в стихове, автор е на сборник с литературна критика, на белетристичната книга “Отвъд думите” и сборника с публицистика “Моята България”. Превежда от руски и белоруски. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България.
Няма коментари!
Все още няма коментари.