Димитър ДЪНЕКОВ, писател и журналист

Уважаеми потомци на героите от Равногор!
Имам удоволствието да оповестя, че работата по книгата „…Юнаци, лека нощ“, посветена на вашите съселяни – загинали и преживели трите Войни за национално обединение от началото на ХХ век, приключи. От днес тя е дадена за печат и след 10 работни дни може да бъде в ръцете ви. На снимката съм представил нейната корица.
В съдържанието й на 230 страници ще намерите сведения за всичките 98 загинали равногорци през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. И още – разкази, по-подробни или по-кратки за 10 бойци, завърнали се живи от вражески плен, за други повече от 30 наградени с ордени за храброст и за 37 оцелели на бойните полета. В книгата са записани и спомените на 75 ваши съселяни, които те споделиха с мен при подготовката на тази хроника. Публикувани са и техните снимки.
Но!
Както обикновено се случва в живота – за каквото и да се заговори, накрая винаги става думи за пари. Не прави изключение и реализацията на тази родолюбива идея. Признавам си, че когато се захванах с нея, разчитах да срещна материално съдействие от тези кореняци-равногорци, които наричат себе си бизнесмени, предприемачи, мениджъри или тем подобни. За съжаление, оказа се, че техните дейности са дотолкова закъсали, че нито един от тези патриоти не намери начин да отдели дори и една стотинка. В тази връзка моля всички заинтересовани вече не за някакво спонсориране, а за приятелска помощ. Нека всеки, който желае да има книгата и има възможност, да я предплати в рамките на тези 10 дни. Цената е 12 лева и покрива само разходите по издаването. Ако някой се притеснява, че бих могъл да забогатея от 200 книги, мога да го успокоя – печалба за автора не е калкулирана. Достатъчно ми е удовлетворението, че успях да направя нещо стойностно в памет на моя дядо Димитър Хаджиев и за родното село на майка ми.
В случай, че някой реагира на това съобщение може да потърси контакт с мен на тел. 0888007440 или с г-жа Мария Спасова в читалището на Равногор. Благодаря предварително, на всеки съпричастен!

А за да се добие бегла представа за идеята, която ме подтикна да се захвана с това ми начинание, публикувам тук предговора на книгата.

ПРЕДГОВОР
„Величието на родината се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея…“
(надпис върху Паметника на загиналите от Трети пехотен Бдински полк)

Шосето за Равногор е като писта към небето. Напусне ли тесния
мост над брациговската река, то веднага започва да се издига шеметно
нагоре. През по-голямата си част тясната му лента се извива като змия
през тунел, образуван от прегърналите се покрай него стволове и клони на дърветата. Само за броени минути растителните видове се редуват на пояси като по учебник. В началото са нискостеблените широколистни – дъбчета, габери, кленове, липи и сродните им. След тях рязко се откроява владението на мощните буки, а в самия край започва царството на вечнозелените гиганти. Само за някакви си петнайсетина километра пътуващият през този магнетичен за очите свят се извисява с цели хиляда метра. Задъханото катерене приключва едва на последния километър преди селото. Там, сякаш вече уморено, шосето поляга и става почти хоризонтално. А пред очите се открива картина, каквато може да създаде единствено Небесният творец. Само за миг погледът се освобождава от полусенките на пътя и вече може да лети на воля колкото си иска. И на широко, и на високо! Планинските хребети са се изместили някъде из синкавите далечини. Небето пък се е ширнало като лазурен купол и сякаш може да се докосне с ръка. Свободните от гори пространства са заети от планинските поляни. Тяхната свежа зеленина се е разляла навсякъде, волна като заспало море. И е така изпъстрена с преобладаващо
жълти, но и с множество други пъстроцветни петънца, че прилича по-
скоро на кичено родопско халище. Красота! Възможно най-вълнуващата за всеки, който има очи да я види.
Дори и въздухът, който се вдишва тук, е несъмнено доста по-различен
от онзи долу, в ниското. Освен че е наситен с аромата на смолистите
гори, той има и славата на най-чистия в цяла Европа. Като такъв го
определиха съвсем наскоро американците с техните обстойни космически изследвания.
Сега сме тук обаче не с цел да се порадваме на планинските прелес-
ти, а за да надникнем назад във времето. Ще го върнем стотина години, когато на хората, обитаващи този истински рай, никак не им е било до красота и наслада. Напротив, цялата атмосфера тогава била пропита едновременно и с въжделения, и с огромна тревога. За по-малко от десетилетие оттук преминала стихията на три опустошителни и душегубни войни. В историята на България те са наречени с общото наименование Войни за национално обединение. По-нататък в текста ще стане дума за възторга от осъществяващия се общонароден идеал – изграждането на нова и силна държава за всички българи. Но още – и за мъката по десетки погубени в тези бури млади мъже. Синове, бащи, братя, съпрузи, годеници… Цена доста висока, за да бъде отминавана равнодушно. За да я осъзнаем по-добре, още
преди да сме навлезли между каменните къщи на селото, ще спрем
на самия му вход. Длъжни сме да го направим, защото тук, вдясно,
непосредствено до шосето, се извисява един внушителен, но и доста
състарен от годините, паметник. Издигнат е на това място, за да запази имената на загиналите местни войници. И макар че казвам внушителен и досами шосето, този монумент остава невидим за случайно преминаващия пътник. От погледите го скрива клонака на множеството стройни иглолистни дървета. Някога те са били засадени там, за да бдят като безмълвна, но вечна и вярна стража на селската светиня. Мястото не е избрано случайно. По време на войните, за които говорим, точно тук са ставали последните прегръдки и мъчителната раздяла с призованите в армията мъже. Дотук те били изпращани по пътя, от който мнозина нямало да се завърнат никога.
Колко ли горещи молитви към Бога са били прошепвани тогава?
Колко ли погледи са отправяни към Небето с надеждата да го омилостивят?
Паметникът е издигнат с труда и средствата на покрусените родите-
ли, вдовици и сираци почти веднага след войните – осветен е още през
далечната 1926 г. В продължение на много години след това, тук, като в храм под открито небе, са се отслужвали панихиди и са се палели свещи. За упокой на душите на тези, чиито кости били погребани по незнайни места из далечни и чужди земи…
На четирите страни на белокаменната пирамида са изписани 84 имена.
В действителност загиналите са повече – 98. Каква е причината 14 от тях да бъдат пропуснати, днес не може да се каже. Вероятно вина за това носят писарите, които са попълвали различните формуляри припряно и не особено усърдно. Всъщност този пропуск не е единствената им грешка. Като автор на това изследване, съм се позовал на данни, публикувани от Държавния военно-исторически архив във Велико Търново (за краткост по-нататък в текста източникът ще бъде обозначаван като ДВИА – бел. авт.), на общинското сведение, изготвено и подписано на 04.10.1932 г. от
селския кмет Найден Кукоринов, както и на още едно – неподписано от никого. Ползвана е и официално издадената справка за загиналите войници на 27-и Чепински пехотен полк, в който са служили болшинството от мобилизираните равногорци. Грешките, допуснати в тях, са очевидни и досадни. Налице са множество непълноти и разминавания на дати и дори години. Некоректно са записвани специфичните само за Равногор фамилни имена, както и името на самото село – на места Ясъ Кория, на други – Яси Кория, че даже и Аси Кория. На пръв поглед тези факти не би трябвало да имат голямо значение, но не е така. На практика точно тези формални подробности са реперите при издирването на сведения и без тях то става изключително трудно.
За мен лично най-вълнуващи бяха живите източници на информация –
внуците и правнуците на нашите герои. Болшинството от тях са хора в
доста напреднала възраст. Отрудени са, угрижени са и дори са прегърбени в борбата си за оцеляване, но де да можеше да ги видиш, драги читателю! Те се изправяха като наелектризирани веднага, когато се отваряше дума за предците. А очите им светваха от влагата на нескритото вълнение. И зарязвайки на мига ежедневната си работа, разказваха с готовност беглите си спомени, останали в съзнанието им от дочутото някога в далечното минало. Някои от тях ме развеждаха в стари, понякога обезлюдени вече къщи, където на видно място все още стоят стогодишни портрети. Пожълтелите фотографии продължават да бъдат окачени на видно място в прустове или малки стаи, поставени в масивни дървени рамки. Пред тях, особено възрастните жени, застават така, както се стои пред иконите в черквата.
Забелязаните от мен грешки и непълноти в различните източници са
доста и по-надолу в текста ще бъдат посочвани при споменаването на
всяко от тези 98 имена. Възможно е заради тях и аз самият да съм бил
подведен на някои места, за което ще дължа извинение. Но, да се върнем към съвремието. Казват, че времето лекува болката и вероятно е така, тъй като днес войнишкият паметник вече съвсем не е такъв, какъвто е бил някога. Въздигналите го родители, съпруги, сираци и роднини отдавна са мъртъвци. Покойници са и голяма част от внуците. А следващите поколения в търсене на по-достойно препитание отдавна са се пръснали из страната и по света. Поради тази причина на това място вече не се отслужват панихиди
по Задушница. Няма кой да ги поръча… Запустелият терен все още се изпълва с хора, но единствено на 2 юни, когато цялата страна се прекланя пред своите герои. През останалото време паметникът е изоставен сам в борбата му с природните стихии. А те са неумолими и безмилостни. Откъртвайки прашинка по прашинка, дъждът и вятърът са заличили почти напълно някои от гравираните имена. Други все още се виждат, но са така покрити с лишеи, че са почти нечетливи. Запазени в по-прилично състояние са единствено тези от подветрената страна. Но… До кога ли?
Скръбна гледка е паметникът днес! Още повече, когато, макар и с
усилие, се прочете надписът, издълбан в основата на лицевата страна –
тази, която е обърната към селото:
„Вий, герои на България, паднахте в защита на любимото ви Оте-
чество, далече от милите ви родители, съпруги и деца, в чужди земи, но затова пък историята ви записа със златни букви. Ний, признателните, ви издигаме този паметник за възпоминание на вечни времена и за утеха на вашите близки, с които на това място си взехте последно свиждане. Спете спокойно, скъпи герои! Вечна ви памет!“
Тъжно е и няма как да е иначе, защото не е трудно да се осъзнае, че
нито буквите са златни, нито паметта е вечна. Доказателство за това са
мъховете, които бавно, но неотстъпно покриват камъка. Двете странични колонки пък са наклонени така, че са на път да се
самосрутят. Че за какво да стоят, след като мраморните лъвчета, които
са лежали достолепно върху тях, отдавна са откраднати от вандали-безотечественици.
Погледнато реално и логично, единственият виновник за настъпваща-
та пустош е само времето. По света то е зарило с пластове пръст цели
градове, та с един паметник ли няма да се справи?
В този ред на мисли считам, че няма да е справедливо, ако упрекът
за това очевидно безразличие се отправя към отделни хора. За един век вече са се изредили няколко поколения и раните отдавна са заздравели. А няма ли ги тях, паметта съвсем естествено започва да закърнява. Добра или лоша – такава е човешката нагласа. Което боли – минава, което е лошо – забравя се!
Но все пак – нали има и общество, наречено народ. И не е ли то,
което би трябвало да пази възможно най-грижливо възловите знаци за
собственото си минало? Вярно, общочовешката история е твърде тясна, за да побере милиони имена, но местната съвсем не е такава. Нейното лоно е твърде просторно, за да позволи на забравата да надделее. За радост и всеобщо удовлетворение мога да съобщя, че в
момента, когато пиша тези редове, нещата не са така отчайващо
безнадеждни. На бюрото на днешния кмет на Равногор – Нейчо
Коланев, вече лежат изготвените планове и проектосметки за
генерална реставрация на този най-съкровен за селото символ.
Обещано му е и пълно съдействие от висшестоящите общински и
намерения скоро ще бъдат превърнати в реалност.
И накрая нека си призная какво ме подтикна да се захвана с това пи-
сание. Причината е проста – внук съм на един от тези десетки загинали в името на Отечеството. И като такъв чувствам задължението си да дам своя скромен принос за съхраняването паметта на всички равногорци, взели участие в епичните битки от началото на ХХ век – загинали, завърнали се от плен, наградени за своя героизъм или оцелели по Божията воля.
Съзнавам, че е невъзможно да бъда напълно изчерпателен. Няма как да го направя, стъпвайки единствено на кратките разкази на потомците, у които споменът за дедите им е все още жив. А за някои от загиналите, които поради младостта си не са оставили преки наследници, ще успея да спомена единствено имената и телеграфните извадки от военните архиви.
Въпреки това считам, че предприетото от мен начинание има смисъл.
И че ще представлява нещо като писмовна братска могила, която ще
събере на едно място духовете на юначните ни предци. И още – че най-важното, което трябва да се знае за тях, ще остане във времето. Ако не за друго, то заради поколенията, които ще могат да осъзнаят, че са потомци на смели и родолюбиви българи. И на истински герои, които не са пожалили живота си, когато е ставало дума за отечеството ни – България.
Какъв по-добър пример за родолюбие?
Позволявам си да приключа предисловието с едно съвсем кратко сло-
весно преклонение към всички тези, които ще бъдат героите на разказа ми – мъжете от Равногор, взели участие във Войните за национално обединение. И тъй като най-подходящите за целта думи вече са казани от Иван Вазов, аз просто ще ги повторя:
„…ЮНАЦИ, ЛЕКА НОЩ!
ДО ВТОРАТА ТРЪБА!“
Ще ми се да се обърна с няколко думи и към скептиците, които, по-
глеждайки в историята, забелязват единствено катастрофалния завършек на войните. И се питат: „Какво толкова има за славословие в една национална трагедия?“
Съгласен съм с тях – фиаското е факт. Но причината за него не са
нашите герои. С цената на нечовешки изпитания, на каквито са били
подложени по бойните полета, те са спечелили своите битки. И то срещу какви противници! Мъжеството, героизмът и стоицизмът, проявени от тях, са признати дори и от враговете им. И са достойни да бъдат поставени на пиедестал. Тях сме длъжни да славим.
А колкото до катастрофите – за тях трябва да обърнем поглед към
държавните мъже, които в онези решителни години са се оказали много под нивото на своето войнство. Какво да се прави – успехите на фронта не означават непременно успехи и в политиката. За наше съжаление…