Никола ИВАНОВ, литературен критик

И в последната си стихосбирка „Усмивката е Бог” Борислав Петров е на познатото си ниво както в съдържателен аспект, така и в класическия си стих, в който този поет предпочита да твори.

Силата на изкуството, поезията е в количеството говорещо мълчание. Борислав Петров е разбрал, че крясъкът не лекува болката и човекът трябва да си носи кръста мълчаливо, с достойнство, без да се оплаква. Неговите стихове са безпатосни, драматични, достатъчно екзистенциални. Искаш ли да те чуят, трябва да говориш тихо, защото болката отеква по-силно на фона на мълчанието. Това поетът потвърждава още с първото си стихотворение „Има много различни мълчания”:

                    Може би в тая шумна компания

                    идва ред и за мойто мълчание.

                    Ще притихна с глас на камбаните –

                    да се върна при старите чанове.

В стихотворението откриваме и жаждата по българската поетична традиция. Това продължава и в „Де е старата българска сила”. Същността и посланията откриваме в драматичните въпроси, които задава поетът: „Де е старата българска сила/ де е тръпката с благата вест?”; „Де е здравата българска зима…?”; „Де ги старите ангелски звуци…?”; „Де е старото българско вино…?”. Несъмнена е жаждата по автентичност на лирическия герой на поета. Същата тоналност и послания носи и стихотворението, определило заглавието на стихосбирката:

Аз не искам измамна родина,

                       караули по митинг заря,

                       но когато до края изстина,

                       да се знае – живях да горя.

                       …………………………………………

                       Прегоряха край мен идеали,

                       и животи угаснаха в мрак.

                       ………………………………………..

                       Беше въглени моето тяло

                       и жарава изтля от снега.

                       Аз не съм ви всемирното тяло

                       и не съм ви всемирна тъга.

Поетът е горд, че е успял да съхрани лирическата си чистота, да опази стиховете си от конюнктурата, да избяга от „фалшивите огньове”, за запази своя „ангелски лик”. В „Тая наша” лирическият герой не желае да е покорен и да се присламчва към силните на деня, а отстоява достойнството си, каквото и да му струва това. Неговите братя „все още са в дрипи”. Той е част от унизените и оскърбените от живота. Поетът не може да не носи универсалната любов в сърцето си и да я изразява в творчеството си. За поета Бог е усмивка, която окуражава хората, в стиховете му те намират упование и надежда, защото е справедлив и ще въздаде според делата на всеки. Но човек не трябва да чака пасивно, а да воюва непрестанно и неуморно за правдата, защото тогава и Той ще му помогне, длъжен е и трябва да се самоизгражда:

                          Бъди си пещта, и глината –

                          и наковалня или чук.

                          По мъжки примири се с времето –

                          за чест и обич няма срок.

                          Посято ли е вече семето –

                          все някога се ражда Бог.

За да отстои себе си поетът е длъжен да съхрани житейската  си и творческа Свобода. В „Стига вече…” Борислав Петров категорично заявява, че няма да се съобразява и страхува, ще  твори само по съвест:

                       – Стига вече дишане на дребно.

                       Стига вече дребни номерца.

                       В името на хляба са потребни

                       толкова потиснати сърца.

Подобни са посланията в „Писмо” и „Амин”, където поетът въстава срещу политическата демагогия. Затова сочи имената на  най-великите ни национални личности, от които трябва да черпим сила – основателят на българската държава Аспарух, Левски и Ботев.

Любовта е сред основните теми в поезията на Борислав Петров. Тя е в центъра на стихотворения като „Небето дреме онемяло”, „Под перата на птичи воал”, „Прости за лодката изгубена”, „Няма повод да пиша за теб”, „Една жена – опърлена от вятъра”, „В календара на обич пропусната”, „Прощавай, пак не си дойдох навреме”, „Понякога сълза, въздишка, нота”, „Малко сол от гореща сълза”… В тях става дума за чистата обич, за верността към любимата, за трепета при очакването на единствената. Общата тоналност на любовните стихотворения на поета ще характеризирам със стихове от „Дълбоко в хладното усое”:

                       И идваха красиви птици,

                       жреци от чужди племена.

                       Но казах аз на всички жрици,

                       че винаги ще си една.

                       Една сред хладното усое,

                       една сред Господния храм.

                       Запазих скрито нещо твое –

                       на тебе себе си да дам.

Докато има любов, животът ще е неунищожим. С обич, топлина и интимност са наситени стиховете, посветени на близките – майката, сестрата, бащата, дъщерята, приятелите. Поетът не крие неизплатените дългове към тях, които изкупува чрез стиховете си.

Борислав Петров не се стреми към признание, а е петимен за съпричастие и разбиране в „Аз не прося за дребно внимание”:

                       Аз не прося за дребно внимание.

                       Мойто рамо не е за потупване.

                       Обичта не е повод за звание.

                       Нито дребна е тя. Нито купена.

                       Аз не моля за бюстове мраморни.

                       …………………………………………………..

                       Аз не искам от вас ръкопляскане.

Същите послания и настроения продължават и в „Няма място за моята снимка”, в което поетът заявява: „Без дрънкулки по моята шия”, защото тогава „И така – сред души лилипутски/ се превърна животът в сироп”, „налигавя” се всичко.

В съдбата на Исус в „Исус 2000” Борислав Петров е постигнал лична интерпретация на предателството за 30-те сребърника, на отвратителното лице на измяната.

И Борислав Петров живее в самота, което е универсално за поетите, хората на изкуството, тя е най-плодоносното и истинско творческо състояние. В самотата поетът разкрива и разголва душата си. Но стиховете са за другите, те са сюблимният дар на поета, чрез който той поднася сърцето си на хората в „Сам”:

Но не можеш ли друг да обичаш

                         Още приживе мъртъв си. Сам.

Поезията е Любов в „А имам само ден”.

За един поет се съди и по творческите му учители. За Борислав Петров това са прокълнатите поети – Бодлер, Верлен, Едгар По, Рембо и другите. Истински учител му е Иван Динков, на когото поетът е посветил едноименното стихотворение. От него е осъзнал, че поетът винаги трябва да бъде на страната на унижените и оскърбените, в окото на болката, или както казва Учителят: „Голямото изкуство предполага на сълзи в очите, а очи в сълзите”.

„Отново жив” е стихотворение-равносметка за Борислав Петров:

Доказах си – когато тъмно стане,

                   аз сили имам да преборя мрак

                  и в мен запазих истинско имане –

                  с любов да мразя всеки дребен враг.

Поетът се зарича да брани свободата си, да презре „всичко дребно”, да дарява чистата си любов и кръв на хората. Защото и за него Бог е любов.

 

Борислав ПЕТРОВ, „Усмивката е Бог”, стихотворения”, „Белопринт”, Пазарджик, 2017 година