Елена Деянова събра избрани стихове в „Преди да заспим“

Никола ИВАНОВ, литературен критик

Елена Деянова е сред утвърдените ни талантливи поетеси. Това се потвърждава за пореден път от новата й стихосбирка „Преди да заспим”, която е определена от самата нея като „избрани стихове”. Но трябва да поясня, че поетичната книга включва както подбрани от самата нея стихове от предишните й поетични книги, така и достатъчно нови творби. Въпреки че включените стихотворения са от различни периоди и книги, поетичният сборник е единен и не се наблюдава разностилие. Това е така, защото Елена Деянова е физиономична и разпознаваема поетеса, което е доказателство за забележимо присъствие в литературата.

Стихотворението, определило заглавието на поетичния сборник „Преди да заспя” е водещо и емблематично за поетесата и затова ще го цитирам цялото, защото е характерно за творческия натюрел на Елена Деянова:

Преди да заспя,

                 някой, който е невидим,

                 изтрива с ръка умората,

                 после пуска деня да си отиде

                 през прозореца.

                 Някой, който е невидим,

                 свири със саксофона си,

                 седнал на ръба на звездния мост,

                 по който трябва да мина,

                 за да посрещна себе си.

                 В мига преди заспиване,

                 вече нямам очакване за нищо.

                 Единствено остават думите,

                 с които се шепне молитвата,

                 и неясната мисъл,

                 че след съня,

                 ще се събудя отново.

Творбата разкрива пред нас поетеса с фина чувствителност, вглъбена, изразяваща душевни състояния и мисловни съзерцания, достигащи до унес. Поетесата не се интересува от битовото, тя е подвластна на дълбоките размишления за битието, за Смисъла, за важното и трайното, което отличава духовния човек от примитива. Тя търси общуването със себеподобни духовни хора, с които може да си говори без думи, без визуална връзка, а интуитивно, и се чувства уютно с тях.

За поетесата много важен е пътят, за който става дума в едноименното стихотворение. Това е преди всичко духовен път, път, по който върви душата на лирическата героиня. Този път е самият живот, духовната същност на поетесата. По този път лирическата героиня общува с природата, сътворена от Него, тя се чувства неразделима частица от нея. Само при общуването с прамайката природа лирическата героиня се чувства пълноценно. Затова незабравимо за поетесата е детството в „Когато Бог ме водеше за ръка”, когато е била закриляна и въвеждана в живота от Него. Тогава светът е изглеждал дружелюбен, добър, закрилящ. Но когато лирическата героиня се оказва сама, реалният живот се оказва друг:

А Той,

              някъде прохожда с друг,

              като мравка е малък,

              учи го да върви изправен.

              И за него Той е събрал

              всички камъни меки.

              А аз…

              Аз съм разхвърляла най-коравите

              в пътеката си.

Елена Деянова като всеки талантлив творец разбира и е наясно, че без трудна биография и съдба, без житейски изпитания е почти невъзможно да се създава сериозно и дълбоко изкуство, без директни сблъсъци с действителността сетивата закърняват и отслабват, чувствителността става ленива. Затова поетесата се обръща с молба към Богородица в „Късни лалета”:

            Да Ти разкажа, Майчице,

            да ми погалиш раните

            и да се сгуша за малко

            преди другите изпитания.

Силно присъствие в лириката на Елена Деянова има споменът. Това е характерно за редица стихотворения като „Коледа”. Поетичното въображение възстановява, но и допълва картините, които са незабравими за детското съзнание. Тук националната чувствителност и духовност се проявяват особено силно. Но също и тревожните преживявания в „Некръстени нощи” са част от националната ни съдба. Настроенията продължават в „Сирна неделя” и „Ден”:

           Шест.

           Звън.

           Разкъсва ме.

           Не съм износила съня си още,

           но съм прерязана и празна.

Сравнението с миналото не е в полза на настоящето. Лирическата героиня намира покой в тревата в едноименното стихотворение. В подобни творби откриваме умението на Елена Деянова чрез смисловия оксиморон да постига обемност на посланията си:

           Откъде и докъде е тревата?

           От раждането до любовта,

           от мъдростта до паметта,

           от смъртта до началото.

Тревата е смърт, но и живот. В подобни стихове откриваме и музикалността в стиховете на Елена Деянова.

Елена Деянова е поетеса с много силно развито чувство за националното, за българското, тя е българска поетеса в самата си същност. Многобройни са стихотворенията, в които националното е в центъра им: „Шевици”, „Сбогом на лятото”, „Хоро”, „Вечеря”, „Старецът и земята”, „Чанове”, „Сладко от смокини”, „Гледане на кафе”, „Ходене по огън” и в редица други става дума за българските обичаи и образност. Митологичните образи в „Самодиви” също потвърждават тази чувствителност на поетесата. Впечатляваща образност откриваме в „Завръщане”:

          Този път, който води в черешите,

          като кладенец хладен

          бавно крачи към теб да те срещне

          под дърветата жадни.

          ……………………………………….

          Припомни си цветовете им с устни,

          оплети им косите.

          Под листата им, тъмна и пуста,

          пръст отвързана скита.

 

          Тя се втурва, в нозете ти диша

          и пълзи към небето,

          а черешите с булчини ризи

          са покрили лицето й.

Тази силна дарба на поетесата усещаме във всичките й стихотворения. „Продавачката на плодове”, „Жената с шапката от слама” и „Картина” са сред най-ярките потвърждения:

         Върхът се смъква по баира,

         нарамил стадото по стръмното.

         След него вълците извират

         и се търкалят в преизподните.

         ………………………………………………..

         Дърветата се блъскат в ниското –

         събират кичурите вълна.

         Олекнало като въздишка,

         небето се прегръща с хълма.

Социалността в лириката на Елена Деянова е изразена неафиширано, индиректно, художествено. Ето го началото на „Сълза от вятър”:

         В тази черна разплакана пръст,

         дето гази небето солено,

         и дърветата, разпнали кръст,

         разорават с коренища вселената.

А ето и краят:

        И отпуснало жигли в пръстта

        под тепето с настръхнала козина,

        дъвче семе и дъжд, и земя

        с едри зъби,

        окаляно,

        рошаво.

„Жълтооката” и „Дива трева” са сред стихотворенията, които потвърждават фината социална чувствителност на поетесата:

         Пред стъклата разбити,

         по салкъма,

         по люляка

         изпълзяха душите

         и обесиха дюлите.

Поезията на Елена Деянова е силно екзистенциална, което е предпоставка за трайност във времето. В „Самотата” властват пустош, алиенация, студено е:

           Разградена, затисната с троскот

           и замазана с лепкава глина –

           самотията сред баирите,

          Господи,

          по пътеката чака да минеш.

Върхът в едноименното стихотворение е тревожен, но мамещ и желан, защото въплъщава човешкия стремеж към покоряване на трудното и непознатото, към Свобода. Както е интуитивният стремеж на конете в „Гриви” и нейната почти непостижимост докрай:

Пред тях,

           над бездната на свободата,

           дъгата

           в здраво ласо се преви.

В „Хмел” корените са в небето, тогава са най-здрави, защото са духовни. Мисълта за Смисъла и неизбежният край е водеща за „Never”:

            Сега ли е часът

            за отпътуване

            към онзи бавен бряг на евъргрийните?

            Реката Лета сигурно е рижава

            и няма ден и дата за пристигане.

 

            Сега ли е часът

            за остаряване?

            Сега ли…

            или

            never never never…

Това е драматична поетеса, която се интересува от важните въпроси на Битието. Когато поетичното въображение на Елена Деянова е развихрено, то става просто необуздано и се раждат прекрасни образи и картини. Но във всеки момент поетесата владее лирическата ситуация и не изпада в лирическа еуфория или пък самоцелна метафоромания и образомания. Всичко има своя поетическа логика, затова няма да открием и забележим лирически излишъци. Всичко си е по местата и съдейства за постигане на лирическите внушения и послания. Природните картини при тази поетеса не са самоцелни, защото са далеч от поетичната игра на сръчност. Природата е само фон за драматичните послания на поетесата. Прецизен е както белият, свободният й стих, така и класическият й. Макар че поетичната й техника е безупречна, никъде в стиховете й няма да открием преиграност, нагласеност и предвидимост. И най-важното: Елена Деянова е несъмнено автентична поетеса.