Никола ИВАНОВ, литературен критик
Елена Деянова е сред утвърдените ни талантливи поетеси. Това се потвърждава за пореден път от новата й стихосбирка „Преди да заспим”, която е определена от самата нея като „избрани стихове”. Но трябва да поясня, че поетичната книга включва както подбрани от самата нея стихове от предишните й поетични книги, така и достатъчно нови творби. Въпреки че включените стихотворения са от различни периоди и книги, поетичният сборник е единен и не се наблюдава разностилие. Това е така, защото Елена Деянова е физиономична и разпознаваема поетеса, което е доказателство за забележимо присъствие в литературата.
Стихотворението, определило заглавието на поетичния сборник „Преди да заспя” е водещо и емблематично за поетесата и затова ще го цитирам цялото, защото е характерно за творческия натюрел на Елена Деянова:
Преди да заспя,
някой, който е невидим,
изтрива с ръка умората,
после пуска деня да си отиде
през прозореца.
Някой, който е невидим,
свири със саксофона си,
седнал на ръба на звездния мост,
по който трябва да мина,
за да посрещна себе си.
В мига преди заспиване,
вече нямам очакване за нищо.
Единствено остават думите,
с които се шепне молитвата,
и неясната мисъл,
че след съня,
ще се събудя отново.
Творбата разкрива пред нас поетеса с фина чувствителност, вглъбена, изразяваща душевни състояния и мисловни съзерцания, достигащи до унес. Поетесата не се интересува от битовото, тя е подвластна на дълбоките размишления за битието, за Смисъла, за важното и трайното, което отличава духовния човек от примитива. Тя търси общуването със себеподобни духовни хора, с които може да си говори без думи, без визуална връзка, а интуитивно, и се чувства уютно с тях.
За поетесата много важен е пътят, за който става дума в едноименното стихотворение. Това е преди всичко духовен път, път, по който върви душата на лирическата героиня. Този път е самият живот, духовната същност на поетесата. По този път лирическата героиня общува с природата, сътворена от Него, тя се чувства неразделима частица от нея. Само при общуването с прамайката природа лирическата героиня се чувства пълноценно. Затова незабравимо за поетесата е детството в „Когато Бог ме водеше за ръка”, когато е била закриляна и въвеждана в живота от Него. Тогава светът е изглеждал дружелюбен, добър, закрилящ. Но когато лирическата героиня се оказва сама, реалният живот се оказва друг:
А Той,
някъде прохожда с друг,
като мравка е малък,
учи го да върви изправен.
И за него Той е събрал
всички камъни меки.
А аз…
Аз съм разхвърляла най-коравите
в пътеката си.
Елена Деянова като всеки талантлив творец разбира и е наясно, че без трудна биография и съдба, без житейски изпитания е почти невъзможно да се създава сериозно и дълбоко изкуство, без директни сблъсъци с действителността сетивата закърняват и отслабват, чувствителността става ленива. Затова поетесата се обръща с молба към Богородица в „Късни лалета”:
Да Ти разкажа, Майчице,
да ми погалиш раните
и да се сгуша за малко
преди другите изпитания.
Силно присъствие в лириката на Елена Деянова има споменът. Това е характерно за редица стихотворения като „Коледа”. Поетичното въображение възстановява, но и допълва картините, които са незабравими за детското съзнание. Тук националната чувствителност и духовност се проявяват особено силно. Но също и тревожните преживявания в „Некръстени нощи” са част от националната ни съдба. Настроенията продължават в „Сирна неделя” и „Ден”:
Шест.
Звън.
Разкъсва ме.
Не съм износила съня си още,
но съм прерязана и празна.
Сравнението с миналото не е в полза на настоящето. Лирическата героиня намира покой в тревата в едноименното стихотворение. В подобни творби откриваме умението на Елена Деянова чрез смисловия оксиморон да постига обемност на посланията си:
Откъде и докъде е тревата?
От раждането до любовта,
от мъдростта до паметта,
от смъртта до началото.
Тревата е смърт, но и живот. В подобни стихове откриваме и музикалността в стиховете на Елена Деянова.
Елена Деянова е поетеса с много силно развито чувство за националното, за българското, тя е българска поетеса в самата си същност. Многобройни са стихотворенията, в които националното е в центъра им: „Шевици”, „Сбогом на лятото”, „Хоро”, „Вечеря”, „Старецът и земята”, „Чанове”, „Сладко от смокини”, „Гледане на кафе”, „Ходене по огън” и в редица други става дума за българските обичаи и образност. Митологичните образи в „Самодиви” също потвърждават тази чувствителност на поетесата. Впечатляваща образност откриваме в „Завръщане”:
Този път, който води в черешите,
като кладенец хладен
бавно крачи към теб да те срещне
под дърветата жадни.
……………………………………….
Припомни си цветовете им с устни,
оплети им косите.
Под листата им, тъмна и пуста,
пръст отвързана скита.
Тя се втурва, в нозете ти диша
и пълзи към небето,
а черешите с булчини ризи
са покрили лицето й.
Тази силна дарба на поетесата усещаме във всичките й стихотворения. „Продавачката на плодове”, „Жената с шапката от слама” и „Картина” са сред най-ярките потвърждения:
Върхът се смъква по баира,
нарамил стадото по стръмното.
След него вълците извират
и се търкалят в преизподните.
………………………………………………..
Дърветата се блъскат в ниското –
събират кичурите вълна.
Олекнало като въздишка,
небето се прегръща с хълма.
Социалността в лириката на Елена Деянова е изразена неафиширано, индиректно, художествено. Ето го началото на „Сълза от вятър”:
В тази черна разплакана пръст,
дето гази небето солено,
и дърветата, разпнали кръст,
разорават с коренища вселената.
А ето и краят:
И отпуснало жигли в пръстта
под тепето с настръхнала козина,
дъвче семе и дъжд, и земя
с едри зъби,
окаляно,
рошаво.
„Жълтооката” и „Дива трева” са сред стихотворенията, които потвърждават фината социална чувствителност на поетесата:
Пред стъклата разбити,
по салкъма,
по люляка
изпълзяха душите
и обесиха дюлите.
Поезията на Елена Деянова е силно екзистенциална, което е предпоставка за трайност във времето. В „Самотата” властват пустош, алиенация, студено е:
Разградена, затисната с троскот
и замазана с лепкава глина –
самотията сред баирите,
Господи,
по пътеката чака да минеш.
Върхът в едноименното стихотворение е тревожен, но мамещ и желан, защото въплъщава човешкия стремеж към покоряване на трудното и непознатото, към Свобода. Както е интуитивният стремеж на конете в „Гриви” и нейната почти непостижимост докрай:
Пред тях,
над бездната на свободата,
дъгата
в здраво ласо се преви.
В „Хмел” корените са в небето, тогава са най-здрави, защото са духовни. Мисълта за Смисъла и неизбежният край е водеща за „Never”:
Сега ли е часът
за отпътуване
към онзи бавен бряг на евъргрийните?
Реката Лета сигурно е рижава
и няма ден и дата за пристигане.
Сега ли е часът
за остаряване?
Сега ли…
или
never never never…
Това е драматична поетеса, която се интересува от важните въпроси на Битието. Когато поетичното въображение на Елена Деянова е развихрено, то става просто необуздано и се раждат прекрасни образи и картини. Но във всеки момент поетесата владее лирическата ситуация и не изпада в лирическа еуфория или пък самоцелна метафоромания и образомания. Всичко има своя поетическа логика, затова няма да открием и забележим лирически излишъци. Всичко си е по местата и съдейства за постигане на лирическите внушения и послания. Природните картини при тази поетеса не са самоцелни, защото са далеч от поетичната игра на сръчност. Природата е само фон за драматичните послания на поетесата. Прецизен е както белият, свободният й стих, така и класическият й. Макар че поетичната й техника е безупречна, никъде в стиховете й няма да открием преиграност, нагласеност и предвидимост. И най-важното: Елена Деянова е несъмнено автентична поетеса.
Няма коментари!
Все още няма коментари.