Цанка Велева, гр. Русе

От незапомнени времена хлябът е основната храна на българина. При създаването на един хляб в миналото са влагани много пожелания за здраве и добър живот. В българската традиционна култура хлябът не е само обичайна ежедневна храна.

Замесването на хлябове е съпровождало различните обреди – било за добро или лошо, за раждане или смърт. Има ли хляб на трапезата, около която се е събрало семейството, то значи има още живот в къщата. Дори в старата българска поговорка „Никой не е по-голям от хляба” е вложена голяма мъдрост. От нея става ясно, че хлябът е не само храна, а е нещо повече…

Големият български етнограф Димитър Маринов в своята книга „Народна вяра…” отбелязва, че „Хлябът е издигнат до най-голяма степен на религиозно уважение и почитание. Хлябът е свещен. Когато да се яде, човек трябва да се прекръсти, па тогава да яде”. А това налага редица забрани, за да се запази неговата сакралност. Грехота е да се изхвърля хляб, да се газят трохи. Намерен хляб не се изхвърля, а се целува и дава на животните. Не се хвърлят трохи в огъня, „защото на оня свят с ръка ще бъдат извадени из огъня”. Пред хляба лоши думи не се изричат. Хляб през прозореца не се подава – „като на куче”. Не се обръща хлябът с кората надолу, за да няма градушка. Ако това стане пред гост, значи е нежелан. На децата не се разрешава да играят с хляб или тесто. Грехота е да се откаже хляб на чужд човек – гост или просяк. Трохи не се метат към вратата, за да не излезе берекетът от къщата. Ако хвърлят хляб или трохи в огъня, ще гори житото на нивата. Жена, която меси хляб не бива да се събира с мъжа си. Преди да хапнат от хляба, се кръстят. Банатските българи прекръстват три пъти хляба, преди да го разрежат.

Нечиста жена – бременна или родилка, до 40 дни не меси хляб, че е грехота. Петко Китипов разказва неизличим спомен от своето детство, свързан със семейната трапеза: „В средата на естача пахарката с яденето, откъдето ще загребват всички. Пред всеки дървена лъжица, къшей хляб. Гладни сме, но никой не посяга. Осем души – баба, деца и родители. Чакаме, според патриархалната йерархия тетьо да каже на мен, най-големия син: – Възчети хляба! – Ядат обозе наситится. Возхвалим Господа всегда и во век века! – започвах аз веднага, а той добавяше: – Благослови, Господи, Исусе Христе, ястие и питие. Амин!После се прекръствахме три пъти. Пръв баща ми присягаше към къшея хляб и загребваше от пахарката. След него и ние. От софрата ставахме след благодарствените думи на баща ни: – Благодарим ти, Господи, за ястие и питие. Амин!”

Ритуалът се спазвал навсякъде в селото. Ако нетърпелива детска ръка присегнела преди “възчитането” към хляба или към яденето, възрастните го сгълчавали: „ Какво си се разбързал като фирмасонин!” (От франкмасон – синоним на безбожие). При възчитането, както и в благословията, не се споменава думата хляб. Но той, хлябът, покривал някога представата за нахранването и за ястието, защото от незапомнени времена е основната храна на цял народ. Недопустимо било да се яде някаква храна без хляб!

Възрастните хора казвали: “Гозбата е само да се преглътне хлябът!” Много пъти в историята на народа ни храната е била оскъдна. Затова хлябът бил не само почитан, но и боготворен.   Всеки един празник на българина е съпътстван от обреден хляб.

В обредността на хлябовете е скрита дълбока символика, като от една страна или означава слънцето и оттам плодородието, или замества кръвната жертва за Бога. Суровото зърно символизира плодородието в по-чист вид. Вареното жито, набъбнало след варенето, прибавя към това основно значение и семантика на водата и на огъня, на растежа. Употребата на варено жито в погребалните обреди например заема междинно положение в семантиката редица сурово зърно – варено зърно – хляб.

Както суровото, така и вареното жито символизира плодородие, а също и изобилие (чрез множествеността на зърната). От друга страна варената пшеница се доближава до хляба. Като него тя въплащава идеята за цялостност и единство. Това се постига чрез спойката на варенето, която обединява пръснатите отделни зърна в едно – в ястие, в обредна храна. Така се обяснява и изключителното място на варената пшеница като най-важната обредна храна при погребението.

Тя символизира единението на рода, на мъртвите и живите му членове в момент, когато негов представител (покойникът) преминава от света на живите в света на предците.

Българската сватба се отличава с многочислеността и разнообразието на обредни хлябове. Правят се много обредни хлябове, за “да има берекет в къщата”. Според предназначението си и района, в който се правят, хлябовете за сватба имат различни названия – “погача”, “пита”, “кравай”, “момина пита”, “момков колак”, леверов кравай”, меденица”, “руманик”, “шугова турта”, “кукла”, “косичник”, “плетеница”, “бахча”, “кумова градина”, “ела” и др. Още първия ден след раждането на детето се отбелязва с “бърза пита” или “богородична пита’, наречена така в чест на Св.Богородица – закрилница на родилките. Част от тази пита слагат в цедилката, в която бебето лежи до 40 дни, а друга част зашиват в повоя му.

Като отбият детето, търкулват пред него кравайче, което символизира замяната на майчиното мляко с хляба като основна храна, а също и отделянето на детето от майката, и че от този момент то само „гони” хляба си. Когато детето проходи се меси погача и се нареждат различни предмети, като гадаят за професията на детето, в зависимост от предмета, който детето улови. На хляба се преписва и способността да предпазва от злите сили.

Такъв смисъл има поставянето на парче от богородичната пита в люлката на детето през първите 40 дни след раждането.   При сватба – младоженците разчупват хляб и се захранват един-друг, с което образно обявяват появата на нов дом, нов хляб в общността. В знак на съпричастност после всички се хранят от тези хлябове. Точно това е и значението на причастието, което вярващите приемат в църквата – частите на един хляб са едно тяло, един род – Христови. Съзнанието за причастяващата сила на хляба у българите обаче е предхристиянско.

От незапомнени времена е традицията да се посреща госта с хляб и сол. Хлябът се явява важен класификатор за категоризирането „Свое – Чуждо” и „Вътре – Вън”. За да допусне някого в „своето”, осветено чрез много ритуали пространство, българинът трябва да пречисти и причасти влизащия , който може да донесе безредие, нечистота, проклетия. Захранване с хляб от „своето” огнище и солта /знакова със способността си да пази от гниене,развала/ са достатъчни да се счете някой за достоен да пристъпи „вътре”.

Има документирани сведения от средновековни пътешественици, че българите излизали и посрещали пришълците още извън пределите на селото като им поднасяли хляб и сол и едва тогава ги пускали да влязат вътре. На просяк и циганин хляб не се дава през вратата, а през прозореца пак с цел да се опази вътрешното пространство и входа неосквернен от непознатото, непровереното. Прочутата българска пита с късмети пази именно това убеждение на предците ни. Истинският късмет да имаш „КЪС” от общия хляб, да си част от хляба на рода си. Почти при всички календарни обреди се приготвят хлябове.

Особено много са за Бъдни вечер. Приготвят се основно три вида хлябове. Първият е наречен на самия празник и носи наименованието “богова пита”, “богов хляб”, „боговица“, „боженица”, “божичнек”, „светец“. Прикадяването на трапезата с благовонен тамян става именно поради присъствието на обредния хляб, върху който се пали свещ – така, както се пали бъдникът в огнището. Характерната за него украса е кръстът и неговите разновидности – свастика, розета, цвете и т. н.

Вторият вид хляб е посветен на къщата и стопанството. На него обикновено се изобразява гумното, кошарата, добитъка, лозето и бъчвата и т. н.

Третият тип хлябове са „витите, превити краваи“ с дупка в средата, които се даряват на коледарите. Тях ги замесват и украсяват момите и ги подаряват на своите избраници в коледната нощ. На следния ден коледарите организират с тях търг на мегдана, като събраните средства даряват на черквата, училището или читалището. В различни случаи от обредните хлябове запазват за лек през годината.

Хлябове се приготвят и при трудови обреди – при първа сеитба, при завършване на жътвата, като се смели от новото брашно, при строеж на къща, кладенец и др. Характерно за обредните хлябове, свързани с календарните обреди (Бъдни вечер, Великден, Гергьоден) акцентът пада върху обредната трапеза – освещаването, разчупването и изяждането на обредния хляб, докато при сватбената обредност е характерно по-тържествено и придружено с ритуал (“засевките”) приготвяне на сватбените хлябове. Важността на ритуалното изяждане на обредния хляб по време на големите календарни празници се обяснява с тяхната най-пряка връзка със земята и селксостопанското производство.

Именно изяждането на хляба е символична консумация на ценностите, които той изразява. По този начин се осъществява и обединяване на рода. Не е случайно изискването всеки присъстващ задължително да яде от хляба, а на Бъдни вечер чужди хора да не присъстват на сейната трапеза. Действията с хляба – чупене, рязане, повдигане са придружени със наричания и словесни формули, които целят благополучие, покровителство, предпазване от злини, болести и природни бедствия.

Така например на Бъдни вечер най-стария чупи и раздава обредните хлябове, като повдига хляба над главата си с пожелание да растат нивите, житото или изнася навън хляба и кани Бога “Ела, Боже да вечеряме”.

Обредният хляб не е обикновен хляб, който се меси за всекидневна храна. Той се различава от обикновения по начина на приготвяне на тестото, по формата си и по шарките, с които е нашарен. Още от ранни зори жените се подготвят за заместването на обредните хлябове. Облечени са в празнична премяна. Обредните хлябове се приготвят от най-чисто брашно.

Ръжено, овесено, царевично, просено брашно за обреден хляб не се употребява. Още при приготвянето на реколтата най-хубавото зърно (чиста пшеница) е отделено, измито в реката и изсушено. Брашното се пресява през три сита „копринени“, след което се прекадява, като по този начин вече не е обикновено брашно, а се освещава. Замесва се с „мълчана“, „цветна“ и „неначената“ вода, донесена в бяло котле и затоплена на жив огън. Докато се месят хлябовете, момите иневестите пеят обредни песни.

Замесеното тесто се слага на топло място, за да се вдигне, т.е. да вкисне, да втаса, след което по него се изписват шарки, орнаменти, фигури. Докато хлябовете втасват, се приготвяла фурната, пещта. В нея се поставяли сухи дърва, като се съблюдавало да горят равномерно и постоянно, без да се допуска избуяването на силен огън, който може да ги повреди и изгори. Особено важно било при печенето да се запазят цялостни шарките и орнаментите.

Смятало се, че така обредните питки няма да загубят същността си и като символи.

Когато започнах да чета „Народна вяра” на Димитър Маринов така се зарадвах. Трудът на този човек е невероятен. Той е ходел по села и паланки и е събирал вярата народна, за да я съхрани за поколенията. Още 1883-1906 г. той споменава, че много от обичаите по това време вече не се практикуват и са се изгубили на места. И хората, които са знаели за тях вече не са между живите…

Но той грижливо е записвал всичко и е оформил своите трудове в специална книга „Народна вяра и религиозни обичаи”. За самите обредни хлябове, които е събирал в периода от 1883 г. до 1906 г споменава, че са се правели по 3 пъти. Веднъж бабите са ги замесвали пред него. Втори път той ги е замествал пред бабите, за да му изправят грешките. А третия път отново бабите са ги замесвали, а той ги е рисувал и им е правил гипсови отливки, които е съхранявал в Етнографския музей, на който е бил директор.

Но е бил уволнен от музея и десетки мостри от обредни хлябове от цялата страна са били оставени безхаберно на тавана на музея, преди да са им направили гипсовите отливки. И съответно са ги изяли мишките. Оцелелите от мишките хлябове при пренасянето на музея от старото в новонаето здание са били съвършенно изпочупени и направени на ситни залъци…

Това е престъпление, но защо толкова малко хора са милеели за българското, да се съхрани и опази живо! Димитър Маринов отново споменава, че обредните хлябове не могат да бъдат без шарка и за отделните празници има специални шарки. Като всяка шарка носи своето символично значение. В шарките българската домакиня е изразявала вярата народна, в шарките се изказват целта и желанията на жертвоприносителите.

Шарките изказват радост или скръб. Шарките показват какво се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве, веселие, любов и пр. С една дума, всеки обреден хляб с шарките представлява една молитва, написана с тестеви символични белези. Шарките се употребяват или отделно, или в съчетание на няколко заедно. Именно шарките дават значението на обредния хляб. Шарките не са случайни и всяка от тях има дълбоко символично значение. Тия шарки и изобщо месенето им не са били достояние на всяка жена, на всяка бабичка. Не мога да обясня как се зарадвах на тези негови думи и на обясненията, които следваха в книгата му за значението на шарките. Защото преди да започна да го чета бях прочела друга книга, свързана с обредните хлябове. Но това, което ме озадачи в края на книгата беше, че авторката Станка Янева беше направила извода, че хляба характеризира празниците на българина и „самата украса е израз на общото празнично настроение, на общата емоционална приповдигнатост.

Украсата не носи символи или изображения, които да указват една или друга идея, едно или друго значение. Тя е отражение на емоционалния строй, а не на конкретно съдържание.” И още: ”Може да се каже, че орнаментирането на обредните хлябове е израз на строго отмерено чувство за прекрасното, познаващо художествената мяра. Освобождаването от символика е от значение за развитието на декоративната система, но това не е нито единственото, нито основното условие за изразяване на естетическото.

Действително отпадането на символиката разширява границите на творческата намеса, позволява нарушаване на канона и по-голяма свобода в художественото решение.” и “За съжаление развитието на орнаментиката върху хлябовете не може да се проследи поради липса на по-стари материали. Независимо дали в началото орнаментите са били символи или изображения в натура, впоследствие схематизирани и загубили значението си, независимо от всички съмнения, сигурен факт е, че орнаментът е същствувал в твърде отдалечени времена така, както е бил характерен и за други видове творчество. За нас неговото значение в изображението върху обредния хляб е средство за естетическо общуване, за изразяване на естетически идеал….

Много от орнаментите, запазили се като декоративни елементи, някога може би са били със значение на символи, например свастика, двойна спирала, спирала и т.н., но в обредните хлябове те имат приложение като орнаменти.” т.е. според тази жена символите са загубили своето значение и украсата е придобила само естетически облик. Като прочетох това вътрешно се възпротивих и си казах: „Не може да се загуби символиката…” Сякаш някой ми беше отрязал крилете и не искаше да се науча да летя. Бях бясна! И си мислех колко е важно с какви очи гледа човек и какво търси да види. И ако търси да обслужва интересите на „партията”, то той няма как и да разбере дълбочината, която е скрита в символите, въпреки, че е черпил информация от Димитър Маринов, който пък заявява, че шарките, украсата носят своето символично значение. И затова така се зарадвах, когато попаднах на книгата на Димитър Маринов :). Но от друга страна мисля, че тази жена е права, защото символите в днешно време са загубили своя смисъл и ако човек не потърси и не е заинтригуван от тях, те ще останат като затворена книга…