Никола ИВАНОВ, литературен критик

В стихосбирката на Цветанка Убинова „Парченца залез” тъгата и болката властват и в любовта. Но това я прави по-истинска, по-драматична и автентична. В „Крехък съд” поетесата изповядва:

                        Съдината се счупи

                        внезапно

                        и ето – обич, нежност

                        и болка

                        попиха в небето.

                        Там, където ги носех,

                        трептящо боли.

                        А небето гласи се

                        утре пак да вали…

Любовта има сила и смисъл, когато връзката е и духовна.

Радостните преживявания са съпроводени също с тревожност в „То бе невероятно”. Тъгата на поетесата е „свободна и крилата”. Сходни са настроенията в „И се чудя”. Любовта е „чумава” в „Защо?”, защото е страхлива и непълноценна, със страх е невъзможно да се изживее докрай любовта. В „Любовта” поетесата изповядва:

                         Любовта

                         изподра ни

                         до кръв и до кост.

                         ………………………….

                         любовта

                         преобърна

                         нежността ни във злост.

Ако не се поддържа и освежава, любовта се уморява и постепенно изтлява, става рутина.

      „Преди да завали ме заболява” е рефренът в едноименното стихотворение. Нейната бяла птица в „Лети” прелетява „между болката и надеждата”. Непривлекателен е светът, в който битуваме и пребиваваме, и който сами създаваме. Не е толкова страшно, ако „ръцете ни стинат”, щом е „влажна следата” („Сняг”).

Дори когато лирическата героиня на поетесата е завладяна от природните красоти, се промъква тревогата не само в „Августовски акварел”:

Избра си облак, с който да отплува,

                        закичен с ментов дъх и копче синьо,

                        където гръмотевично се чува

                        гласът на ураганите невинни.

Тази творба разкрива умението на Цветанка Убинова да рисува и извайва словесни природни картини. Това е характерна художествена особеност на тази поетеса. Тя успява да динамизира словото, картините се сменят и ни увличат („Етюд”). Ще покрепя твърдението с част от „Танц”:

                         Извайва вятър тънките тела

                         на кленовете, в утрото запалени.

                         Три пеперуди с трепкащи крила –

                         за бал навярно – се обличат в алено.

 

                         Под купола се рее слънчев прах,

                         проблясва и невидимо сияе.

                         Кристална тишина около тях –

                         докато те със въздуха играят.

                         …………………………………………….

                         Мелодия е сякаш тоя мек,

                         гальовен танц… И несъбуден трепет.

                         Под купола прозрачен – полък лек,

                         нечуто ехо от небесен шепот.

Стиховете са красиви, ефирни, леки, въздействащи. Битът се превръща в битие и в „Съботно кафе”. Във „Фотомомент” наблюдаваме същото умение, но тук откриваме и фолклорни мотиви, както и известна игривост.

Самотата на лирическата героиня откриваме в едноименното четиристишие:

Самотата ми е кръгла

                         сочна ябълка зелена –

                        сладостта ми залъгва,

                        че не падам на колене.

Поетесата се чувства уютно в самотата си. Тя не се страхува от самотата:

БЕШЕ тихо, горчиво и влажно.

                       Бе си тръгнал внезапно дъждът.

                       И лъщеше самотно паважът

                       на самотния кръстопът.

Същото послание откриваме и в четиристишието:

Човек живее в самота

                       или във срам,

                       че не намира сили

                       да е сам.

Лирическата героиня е самотна и в любовта („Кога отмина”). За невъзможната любов става дума в едноименното стихотворение:

                      Сигурно смутен и без сбогуване

                      ще си тръгнеш бързо след това.

                      Може мъничко да потъгуваме,

                      всеки сам, без гняв и без слова.

Животът и сълзите в него са „смях и скръб” („На кръстопът”). С годините човек става все по-свободен от човешката суета, споделя поетесата в „Отдавна никой”. Това говори за зрелост. С времето страстта утихва и любовта се превръща в приятелство и съжителство:

                      СТРАШНОТО е повече от сладкото

                      в дажбата любов, за нас останала.

                      Вечното наместване във краткото,

                     после посами си ближем раните.

                     …………………………………………………

                     Ще побъбрим малко за децата си,

                     за това как трудно ни върви,

                     после… аз ще разплета косата си,

                     съвестта ми без да прокърви.

Същите настроения откриваме и във „Все така”. Тялото отпада, но жаждата на душата за любов не угасва („Нощта е кръгла”). В „Онази ябълка” поетесата използва аналогията между старата ябълка, у която все още трептят сокове и лирическата героиня. Скучно и безинтересно е ежедневието в „Равни”.

Цветанка Убинова притежава и силна социална чувствителност. Това личи в стихотворения като „Чистачките на света”, което разкрива съдбата на хилядите български жени, принудени да работят при социални неудобства и унижения в чужбина, за да изкарват прехраната си. С това творбата е универсална. Със съчувствие и състрадание към чуждите болки се откроява „Добър ден”. С чувствителното си духовно сърце поетесата инстинктивно усеща нещастията на хората. Съдбата на кучето от едноименното стихотворение е адекватна на човешката съдба на унизените хора:

На връщане, навярно след

                    разходка

                    намерило заключена врата.

                   На прага спряло –

                   предано и кротко,

                   отърсвайки от себе си мъгла.

                   Почакало.

                   Дори не проскимтяло,

                   когато стегнал се от студ

                  бетонът.

                  Навярно само с лапа

                  настояло да влезе.

                  И разбрало, че го гонят.

Поетесата издига в култ добротата не само в „Разговор с цвете”. Материалното е маловажно за лирическата героиня в „Калейдоскоп”.

В „Познах” поетесата разкрива собствената си биография и съдба:

                  Познах в живото си

                  и страх, и низост,

                  и обич безпределна,

                 и тъга.

                 И щедра бях –

                 с последната си риза

                 облякох

                 избелялата дъга,

                 на вятъра

                 мечтите си дарявах,

                 а на дъжда –

                 любовните сълзи…

Това стихотворение разкрива пълноценния живот на лирическата героиня и същевременно е автохарактеристика на поетесата.

Цветанка Убинова има предпочитание към класическата поетична форма, но макар и рядко, преминава и към свободния стих, но спазва формалните му правила. Понякога използва оксиморона, чрез който изразява и споделя противоположните полюсни чувства, настроения и преживявания, които са я завладели. Това прави поезията й по-многозвучна и полифонична. Ето едно четиристишие, което илюстрира тази художествена особеност на нейната поезия:

                 Откакто бисери

                 ядат свинете,

                 през сълзи разцъфтява

                 всяко цвете.

Сред най-големите достойнства на стихосбирката на Цветанка Убинова „Парченца залез” е умело подбраното и обобщаващо заглавие, съответно на настроенията и преживяванията в стиховете.  Сборникът е хомогенен и единен, не е еклектичен и тематично разхвърлян, многотемието му е чуждо. Парченцата са слепени със силно поетично лепило в едно цяло. А това е твърде важно за една поетична книга, защото я прави по-убедителна.

 

      Цветанка УБИНОВА, „Парченца залез”, стихове, „Белопринт”, 2017 година