Наш литературен критик е лектор на национална конференция за Пейо Яворов в БАН

Нашият литературен критик Никола Иванов ще бъде един от лекторите на Национална литературна конференция „Между денят и тъмата“ посветена на 140 г. от рождението на големият български поет Пейо Яворов, което ще се състои утре и в петък, в Големия салон, на сградата на БАН в столицата. Събитието се организира от Националния литературен музей и Института за литература към БАН. В него ще вземат участие изтъкнати наши учени. Приветствено слово ще отправи Атанас Капралов, директор на Национален литературен музей. Към участниците ще се обърне и доц. Елка Трайкова, директор на Институт за литература – БАН. В програмата е предвидено и академично слово на проф. Михаил Неделчев – „Яворовото преминаване през света“.

В първата част на форума ще се състои и връчване на наградите от национален ученически конкурс за есе

„ДУШАТА МИ Е ПЛЕННИЦА…“ и откриването на изложба „ПЪТ, НА КОЙТО НЕ СЪЗИРАМ КРАЯ…“

 Лекцията на Никола Иванов, „Спазмите на Яворов“ е първа в конференцията (пълният Ь текст ще намерите под материала). Критика за класика ще представят още Елка Трайкова, ИЛ – БАН, „Безсъници“ – критически и приятелски прочити (1907 – 1908 г.), Мария Огойска, НБУ, Писателят и неговата творба: визии на Яворов, Морис Фадел, НБУ, Яворовата родина, Юлиан Жилиев, „Отвъд, от тук далече!“. Копнеж и предел в лириката на Яворов, Дора Колева, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Демоничното начало в лириката на Яворов, Светлана Стойчева, НАТФИЗ, За „вълчите“ поетически жестове на Яворов, Сава Сивриев, ШУ „Епископ Константин Преславски“, За скиталеца и скиталчеството в лириката на Пейо Яворов, Венцеслав Шолце, СУ „Св. Климент Охридски“, докторант, Единичност и нерешимост. Към политическите залози на Яворовата поезия, Петър Велчев, ИЛ – БАН, Яворовият стих, Пламен Антов, ИЛ – БАН, Билингвизъм и диалектика на езика в „Подир сенките на облаците“ („Уста пиянски не едни…“), Христо Трендафилов, ШУ „Епископ Константин Преславски“, Литературни извори на Яворовата „Нощ“, Алберт Бенбасат, СУ „Св. Климент Охридски“, Стихотворението „Евреи“ в контекста на връзката Яворов – Дора Габе,  Людмила Малинова, ИЛ – БАН, Яворов и Дора Габе, Катя Зографова, Национален литературен музей, Образът на Яворовата Мина у други български писатели и в спомените на съвременниците.

Вторият ден на конференцията ще ни запознае със студиата на Йордан Нанчев, „С тоя самотен човек бях колкото близък, толкова и далечен“. Александър Паскалев за поета и приятеля П. К. Яворов. Роман Хаджикосев, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Тренът на ужаса. Карима срещу Яворов, Донка Билярска, Национален литературен музей, Пейо Яворов и Христо Матов като задгранични представители на ВМОРО. Никола Бенин, РУ „Ангел Кънчев“, Произнесъл ли е Яворов думите в Банско: „Братя, хвърляйте фесовете. От днес сте вече свободни българи.“?: Писмата на Яворов до Лора през Балканската война, Мирослава Кортенска, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Яворов и театърът,  Мариета Гиргинова (ИЛ – БАН), Елизария Рускова (СУ „Св. Климент Охридски“), Драматургът Яворов и „Златорог“. Историята на едно премълчаване и Надежда Александрова, НБУ, Яворов музей.

Ето и текстът на анализа, който ще представи Никола Иванов.

СПАЗМИТЕ  НА  ЯВОРОВ

Пейо Яворов се ражда в Чирпан на 13 януари 1878 година, по-малко от два месеца преди Освобождението на България от турско робство. Време на надежди и подем, но и време на разочарования, че част от земите, населени с българи, остават под чужда власт. Особено болезнен за поета е фактът, че любимата Македония не влиза в освободените български земи, а остава под османско владичество. Поетът трайно ще свърже съдбата си с каузата на македонските българи. Това е една от големите драми за великия поет, която той ще изживява болезнено до края на страдалческия си живот.

Яворов сякаш не е имал детство. Не е възможно да е нямал детство, но неговата душевна предразположеност се впечатлява от драматичните и трагични преживявания, от злото. От малък той усеща колко несправедлив е света и това болезнено  накърнява сърцето и душата му. Не е запомнил веселите детски игри на другарчетата си, а унищожителната градушка, която по-късно ще пресътвори в забележителното си едноименно стихотворение. Той е мълчаливец, затворено дете, обича да се уединява. Очевидно е имал пребогат вътрешен живот и се е чувствал в значителна степен самодостатъчен. Впрочем това е по-скоро типично за гении като Яворов. Устроен е да вижда, усеща, пресъздава и изобразява преди всичко драматичното и трагичното.

Съдбата не е никак милостива към Яворов. Ученолюбивият, умен и буден поет е едва петнадесетгодишен, когато баща му отсича „стига учение”. Тези тежки и жестоки думи няма как да не са предизвикали спазъм в сърцето и душата на поета.

Яворов по трагичен път търси истината за човека. В някои от творбите си като „На един песимист”, „На нивата”, „Чудак” и, разбира се, „Градушка”,  той е на просветителски позиции. В тях застава зад тезата, че освобождението на човека от тежката му участ трябва да премине през ограмотяване и просветляване. Тук главно откриваме социалните спазми на поета.

Другата му по-късна позиция е изразена в творби като „Хайдушки песни”, „Заточеници” и други. В тях той вижда поетическата си мисия като участник в движението за освобождение на Македония. В тези творби се намират патриотичните спазми на Яворов.

Третата му позиция е обусловена от кръга „Мисъл”, където смятат, че решаващо е нравственото издигане на човека, у когото съжителстват във вечно и жестоко противоборство доброто и злото. Мисията на твореца е да работи неуморно за проявление на  доброто у индивида. Плод на тези позиции са стихотворения от „Подир сенките на облаците”, „Безсъници” и „Прозрения”. Основно в тези поетични творби са въплътени философските, метафизическите, моралните, етичните, нравствените, интелектуални и екзистенциални спазми на великия поет.

При Яворов обаче няма строга разграниченост между трите му етапа, защото той пише „Нощ”,  и още редица творби, които са съотносими към нравственото издигане на човека още в самото начало на ХХ век. Творбите от трите му етапа са изпълнени със спазматични изживявания.

Социалната чувствителност на Яворов е несъмнена. Ранните му социални поетични творби са сюжетни, обективни, разказващи. Сред най-силните му социални стихотворения се открояват „На нивата”, „Край огнището”, „Май”, „Не е за него дума” и, разбира се, „Градушка”. „Сизиф” е поетическа реакция на селските бунтове в североизточна България в началото на ХХ век. В Сизиф се оглежда съдбата на българския народ:

           Народ – Сизиф! И той е осъден да страдай

            в подземието мрачно на слепота духовна

            и да търкаля камък – страдание без край –

            огромен, тежък камък, по урвата световна.

      В средата на 1896 година, едва 18 годишен, в сп.”Ден” Яворов публикува стихотворението „Пролетна жалба на орача”.  През 1900 година преработва сериозно творбата и я озаглавява „На нивата”. Тази творба е и ярко свидетелство за художественото израстване на поета. В него ярко е изразена социалната чувствителност на Яворов към отрудените и измъчени селяни. Непосилният, почти безрезултатен труд се отплаща мизерно на селяните. Съдбите на селянина и вола са сходни до еднаквост. Това са спазматични стихове-вопли, болезнени до отчаяние от безсилието на селянина да промени съдбата си.     В „Май” кипи труд на полето и работливите селяни са обнадеждени, но това са само временни изживявания и настроения, защото „Все пак злото няма край”. Във     „Великден” вярата е „наивна”, защото реалността е съвсем различна, неволите са  „впрегнали догробно на черен труд в хомота” селянина, такава е човешката му участ и съдба. „Градушка” е едно от емблематичните стихотворения на Яворов, което по неоспорим начин изразява невероятната му социална чувствителност.

Още в началото на творбата усещаме тягостното и тревожно очакване и предчувствие за идващото зло, въплътено в случая в страшната и унищожителна градушка. Божието наказание е страшно и се стоварва изневиделица върху селяните. Градушката е по-лоша и зла от „мор” и „чума”, пред нейната стихийна разрушителна и унищожителна сила селяните са беззащитни и безпомощни. Селяните дълбаят в себе си, за да открият причината, извършените грехове, заради които Бог им изпраща това наказание. В какво и къде са съгрешили, безпътни и толкова греховни ли са в живота си, за да заслужат градушката? Природата наказва по повелението на Бог греховните човеци с „порой”, „слана”, „засух”. Градушката „удря” ненадейно, изневиделица, коварно, хората са изненадани и неподготвени, не са в състояние по какъвто и да е начин да реагират, невъзможно е да се противопоставят на природната стихия, която ги връхлита със страшна унищожителна, безмилостна сила. Няма спасение…

А описанието на развихрилата се градушка разкрива убедително поетическите възможности на великия поет. В картината чуваме вихрушката и трясъка на гръмотевиците, виждаме блясъците на светкавиците, усещаме треперенето на земята, безмилостните удари да изсипващите се ледени зърна, които смразяват и парализират хората. И трагичният спазматичен вопъл-молба, изтръгнат от дълбините на селските сърца и души „Труд кървав, боже, пожалей!”      Уви, няма милост от Бог… Всичко е свършило. Картината е потресаваща, и най-силните думи не могат да изразят мъката, страданието и трагедията на селяка. Всичко се е оказало напразно. Косматото чудовище си е свършило работата, апокалипсисът за селяните се е случил.      Драмата е преминала в трагедия. До следващата градушка може би… Душевното психологическо страдание преминава във физическо, душевната болка прераства във физическа, сякаш унищожителната градушка се е стоварила направо върху главите на селяните и беззащитните им оголени сърца. С основание Пенчо Славейков твърди, че не познава друга подобна поетична творба в световната литература.

Яворов съзнава, че македонският народ трябва да се освободи от робската си участ, за него свободата е универсална ценност. Сигурно би било най-добре това да стане без проливане на кръв, без ненужни жертви, мъки и страдания. В писмо до Данаил Крапчев от 7 януари 1913 година поетът споделя покрусата си: „Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си ногти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й. Писах и на Тодора Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми – и аз не мога да дишам.” А малко преди трагичната си смърт в писмо до Тодор Александров Яворов пак мисли и более за Македония: „Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам за неин) умря в свободна България увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав на нашата майка мъченица, – тя е вече щастлива!”

Яворов  е едва 17 годишен, когато във вестник „Глас Македонски” от 17 август 1895 е публикувано първото му стихотворение „Напред”. Подписано е Пею Т.Крачолов. В творбата се забелязват ясно художествените й несъвършенства, но в същото време ни убеждава и усещаме, че това е драматичен поет, който е завладян от силни патриотични чувства, породени от нещастната съдба на останалите неосвободени българи.

От стихотворенията от най-ранния период на поета се убеждаваме в неговата социална и национална ангажираност, в неафиширания му, но стоически патриотизъм, в драматичната му и трагична творческа предразположеност. В „Пред тъмничний зид” зидът е свидетел на „зло, нищожество, разврат.” Зидът не е конкретизиран, но той е символ на общия нерадостен живот на човека. „Да, близък е краят” е доказателство за тази хуманистична творческа позиция на Яворов. Поетът проклина дори господ, защото не може да му прости, че  е изпратил и определил трагичната съдба на Македония, на  нейните синове и дъщери. Спазматичните стихове-вопли напомнят за финала на Петко Славейковото „Жестокостта ми се сломи”: „О, спи ли бог? О, бог не види ли!”

Хуманизмът на поета откриваме и в антивоенното стихотворение „Злокобен шепот…”, което е още от 1901 година. Поетът иска да се измъкне от мрачните настроения, да ги преодолее, но не успява в усилията си. Призовава към разум, защото е убеден в разрушителната и смъртоносна сила на войната и в нея иска да види „человека”. Човекът трябва да победи преди всичко самия себе си и главно злото в душата си. Терзае се и сърцето му е отворено и страда за бедните и „онеправданите”.

За „Заточеници” самият Яворов посочва пред Михаил Арнаудов времето на написване на стихотворението: „Заточеници” е писано в края на 1901 г., когато аз – а – ха – само търсех случай да се цамбурна в македонската революция.” А литературният критик Владимир Василев пояснява, че стихотворението е писано по повод заточаването в Продрумкале (Мала Азия) през м.юли 1901 година на 40 македонски българи, след Солунските атентати. Отивайки навързани към кея, те запели „Жив е той, жив е…”. Затова в първата публикация в сп.”Мисъл” стихотворението е със заглавие „Към Подрумкале”. В промяната на заглавието усещаме как конкретните съдби на македонските българи се превръщат в универсални, защото чрез заглавието „Заточеници” творбата придобива универсалност към съдбите на борците за свобода по света, които са заточени по същата причина.

Настроението в творбата е траурно. Сякаш слънцето съвсем бавно се придвижва към хоризонта на залеза, така както чезнат в далечината родните брегове, превръщайки се в мираж. Природата се е стаила, за да изпрати заточениците. Родните топоси ще се явяват само в сънищата на заточениците, ще бъдат само болезнен спазматичен спомен, който ще избледнява във времето, но никога не ще изчезне, защото е част от душите, сърцата и кръвта им. Финалът е стон, вопъл, гърч, спазъм, изтръгнат от сърцата и душите на героите: „Прощавай, роден край!”. Надеждата е отлетяла, макар че ще мъждука до края на дните им.

Изключително богатата образност, едностилие, подходяща оркестрация, съответстваща на настроението правят творбата неизличимо въздействаща. Яворов работи в дълбочина, дълбае в съдбите, темите и мотивите, достига до същината и бездните на преживяванията, „Заточеници” е драматично до трагизъм стихотворение. Стилът на творбата е съответен на темата. Със своята универсалност „Заточеници” се родее с конгениалното Яворово „Арменци”. И то не само тематично, а и по поетическата си мощ.

„Арменци” е плод на преки впечатления на поета, тъй като е наблюдавал трагедията на оцелелите след кланетата арменски бежанци в с.Стралджа и на гара Скобелево. Той е подготвен. Тази тема му е близка още от македонските събития. Няма по-велико стихотворение в световната литература за съдбата на изгнаниците арменци. Неслучайно паметникът на Яворов е в центъра на Ереван, а арменците са безкрайно благодарни и боготворят великия български поет.

Обща драматична до трагизъм е съдбата на заточениците и арменците. Прокудени от родните им места арменци са приети с любов и съпричастие от България, която им става втора родина, но не могат да забравят родните места, където са останали костите на избитите им сънародници. Описанията и картините на мъченията, които изтърпяват и преживяват арменците са потресаващо обрисувани от гениалния поет. Подобно на българските заточеници никаква надежда не съзират арменските изгнаници.

Стиховете в „Заточеници” и „Арменци” звучат епично, те са драматични до трагизъм епоси за съдбите на македонските заточеници и арменските изгнаници. В „Арменци” и „Заточеници” акцентът е върху съдбовната връзка между човека и родината. Когато тази връзка е прекъсната, спазматичната болка е непоносима.

След покрусата от неуспеха на Илинденското въстание и изживяването на обществената и духовна криза Яворов преосмисля творческата си мисия. Гоце Делчев е убит, в отношенията между Яворов и Яне Сандански настъпва разрив. Яворов пише: „Подир въстанието от 1903 г. аз си преживях… моята криза. То е било, може би, крушение на моите социални възрения, от една страна; на моите патриотични мечти, от друга: душевния потрес от страшната македонска действителност през оня период, загуба на другари; преживени ужаси, тревоги.” „Песен на песента ми” е не само в известен смисъл програмно за поета, но се смята за начало на символистичния период в творчеството на Яворов. Творбата се превръща в известен смисъл в манифест на българската модерна и символистична поезия. Поетът е решил да се отдели от тълпата, да изпадне в горда самота, да се еманципира от бита и действителността. Това са вечните брожения и търсения, поетът не съзира изход от лабиринтите на душата, животът на поета е „Страдание!”. Наблюдаваме задълбочаване в психологически и философски смисъл на българската лирика, развитие и усъвършенстване на поетичния език, стремеж към познание на човешката душа. В стихотворението Яворов заявява мисията си като поет – духовен водач.

Това е новият етап, в който поетът навлиза. Яворов отрича и се отказва от дотогавашния си творчески път и се отправя към пределите на гордото поетично усамотение. Поетът се зарича да служи и се съобразява единствено и само с нравствения закон, скрит в самия него. Това той потвърждава и в „Към върха”. В самотата поетът ще търси творческите се прозрения и просветления. За тези настроения и стремежи безспорно влияе и творческият кръг „Мисъл”, към който поетът принадлежи. Такава е тяхната естетическа позиция.

Атанас Далчев казва: „Яворов внесе в нашата литература безкрайната тревога на „свръхземните въпроси”; безизходния кръг на страданията; призрака на смъртта, който превръща в призрак света; ужаса на самотата и още по-големия ужас на съзнанието, че никога и никъде не можеш да бъдеш сам; мотива за раздвоението.” Можеш да бъдеш самотен, но никога сам, защото пред теб са винаги собствените ти душевни разпятия, собствената ти съвест, която натрапчиво пита. „Аз сам не съм” е заглавието на едно от стихотворенията на Яворов. В „Житейски дребни грижи” вопълът е породен от невъзможността лирическият герой да сподели мъките и грижите си със сродна душа, да срещне разбиране, съчувствие и състрадание. Чувства се като „орел затворен в клетка”. Отвратен е от обществената ситуация, която го заобикаля, от „позорната и жалка суета”. Не вижда нищо възвишено, не съзира духовни стремежи и това го разтърсва и отчайва из основи. По-късно Лилиев ще замени любовния „ужас” при Яворов с „ужаса да бъдеш девствен”.

Тези настроения са в основата на „Нощ”, което е от 1900 година. Творбата е доказателство, че е неуместно поетичното творчество на Яворов да се разграничава според трите тематично-мотивни етапа, защото те се преплитат и развиват паралелно във времето, не са ясно обособени времево.

Показателен е и фактът, че първият стих  „Самси – и в треска” е използван като мото от редица поети до наши дни. Разбира се, че и други емблематични цитати от Яворови творби са поставяли като мото по-късни поети, продължават да поставят и днес най-младите. Разтерзани са не само душата, но и тялото на лирическия герой. Той усеща леглото като „тръне и коприва”, възглавницата е „камък”, а мозъкът е разтопено олово. Дочува „зловеща песен” и „сподавен тътен да ехти”. Апокалиптични са рисуваните със слово картини, които оставят без дъх. Сякаш самият Ад е превзел земята и властва в душата на лирическия субект. В душата му е „хаос и тревога”, вместо песен  „ехтят отчаяни въздишки/ и гладни плачове, и диви/ подземни писъци… Хлести/ размахан бич от скорпиони,/ звънят окови-железа.” Толкова е страшно и гадно наоколо. Чувството е горестно. Чуваме диво-страстни вопли, ридания, идващи от вековете, скръб, безприютност, скитания. Лирическият герой няма пред кого да излее душата си. Той се мята ту в отчаяна жалба, късаща душата със своя вик, ту в мрачен, свиреп и страшен затихващ рев. Натуралистични и спазматични са усещанията на лирическия герой. Това е образът на родината и лирическият герой на Яворов се заклева.     Безнадеждността и отчаянието са тотални.

Кошмарни са сънищата на лирическия герой, душата му се мята, блъска се в стените, търси изход, но не го съзира. Оприличава родината с майката. Трагична е съдбата на родината. Още по-трагично е, че сънят се оказва действителност след събуждането на лирическия герой. Разбира се, че влияние върху „Нощ” оказва и съдбата на Македония като част от България. Поетовата душа е разпъната на кръст. Творбата е изповед на поета от дъното на душата му, виденията са трагични. Лирическият герой усеща и собствена вина за разпокъсаната родина, защото не е сторил необходимото да е обединена и свободна цялата. Мъчителни са виденията и халюцинациите на субекта. Вижда се като мъртъв, оплакван горко от майка му. Яворов пише в писмо до негов верен приятел: „Целият мой вътрешен мир е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загубен.” Трагичните чувства се дължат и на недоволството на поета от живота в освободените земи на родината. Образът на любимата е страдалчески, защото тя е част от родината, нейно чедо и съдбата й е аналогична на отечествената съдба. Родина, майка, любима – това са трите лирически персонажа в „Нощ”. Но майката и любимата също олицетворяват родината. Самопознанието и раздвоението на личността са също сред основните послания в творбата. „Нощ” е сред най-емблематичните Яворови творби.

В „Зловещо мръщи се небето” поетът пита кога ще приключат най-после душевните мъки. За Яворов отговорът е: никога, защото така е устроен. В „Сърце, сърце” откриваме влечение до устрем на лирическия герой към смъртта. Унилото сърце пожелава многократно смъртта.

В „На един песимист” поетът търси оправдание за робската психика и пасивност на българския народ и я открива в драматичната до трагичност наша национална история. Това са душевни наслоения и белези от дългогодишното робство. Картините описват жестоките страдания на народа ни.

В „Другари” поетът изпитва състрадание към другите, но него никой не жали и не състрадава, не среща ответ. Лирическият герой в „Чудак” се чувства „вечно сам в тълпата шумна”, защото е подложен „на изпитания жестоки”. Челото му е набръчкано от тежките екзистенциални мисли за Битието, които го измъчват и не му дават покой. В „Бабина приказка” правдотърсачите са прогонени от тълпата, а спасени от зверовете в гората, моралното сравнение е на страната на зверовете. Нравствената разруха и безпътица , моралният разпад и разврат разтърсват лирическия герой в „На пладне”.

Любовта е серафическа, небесна, идеална  в „Две хубави очи”, „Вълшебница”, „Благовещение”, „Ела”, „Стон (На Лора”, „Пръстен с опал”, „Обичам те”, „Не бой се и ела”, „Ще бъдеш в бяло”. Творбите разкриват драматизма на битието през любовта, която е сякаш единственият светъл лъч в живота на индивида. Яворов издига българската любовна поезия  до българската поетическа класика. Любовните му стихове са също драматични. След него традицията продължават Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и някои от по-късните ни класици като Багряна, Фурнаджиев и до наши дни.

С цялата си чувствителност Яворов усеща, че живее в свят, далеч от съвършенството, от мечтаното. Светът, който обитава, не е неговият свят, защото е изграден грубо, безмилостно, жестоко.

            Съвършеното като композиция стихотворение „Сенки” за пореден път по повече от убедителен начин доказва виртуозното поетическо майсторство на Яворов. И това, че при него винаги тази поетическа виртуозност е съчетана с дълбок промисъл, изгарящи и изпепеляващи чувства. Основен е мотивът за разминаванията в неистовия стремеж един към друг между влюбените. И драматичният до трагизъм въпрос възможна и постижима ли е идеалната любов, когато душите неистово се стремят една към друга, но остават нечути и глухи копнежите им. Телата са безплътни, те са „тъмни сенки”. Мистерия и загадъчност витаят в стиховете. Картината е като пантомима при угасени светлини, само някаква бледа лампа мъждука и осветява едва видимо сцената, където в отчаяние протягат един към друг ръце и тела мъжът и жената мимове. Но някаква невидима непреодолима жестока преграда ги разделя. Макар сенките да се преплитат ту „една след друга”, ту „една пред друга” те нямат шанс да се преплетат и слеят наистина. Защото такава е волята на Съдбата – да „искат и не могат”. Някаква невидима стена е издигната между тях. Не чуват нито шепотът, нито викът до крясък на другия. Финалът на стихотворението е изпълнен с трагизъм и безнадеждност. Някои изследователи като Евелина Белчева не без основание смятат, че „Сенки” е „…родено от предвечния ужас от сливането с друго човешко същество – ужасът от загубата на собствена идентичност.”

Очевидно е сходството между стиха на Яворов „Млад – на младост зноя не усетих” с Ботевия стих „Млад съм аз, но младост не помня”, което е забелязано от различни литератори. Но това произтича от сходното светоусещане и творчески нагласи между двамата гении, които Гео Милев определя като „Първа и втора еманация на българския расов гений”.

В „Маска” се намират два от най-емблематичните и характерни стиха за творческата същност на Яворов: „Свръхземните въпроси/ които никой век не разреши”, които разкъсват сърцето и разпъват душата му на кръста.

Карнавалът е за тълпата, която гъмжи безцелно из града, но не и за лирическия герой, който е безкрайно самотен, защото непрестанно е обсебен от „свръхземните” въпроси, за които не намира отговори. Поетът непрестанно дълбае в тях и това състояние е жестоко бреме, от което няма спасение.

В „Две души” Яворов непрестанно е разпъван от борбата между двете души у него, които постоянно се борят за надмощие – душите „на ангел и демон”. Личностният дуалистичен душевен проблем при Яворов е абсолютно универсализиран, защото е присъщ за всеки човек. Просто човеците така са устроени от Бог, че доброто и злото са във вечно противоборство в сърцата и душите на всеки от нас, човеците.  И преди всичко от нас зависи на кое ще дадем превес. Борбата в душата на лирическия герой на Яворов е на живот и смърт. Повторението по-въздействащо подчертава силата на разпятието в душата на поета, която той преживява. Раздвоението отново води до душевните спазми на Яворов. Всеки досег на лирическия герой до каквото и да е предизвиква „двоен пламък”, който изпепелява. Сърцата, които чува лирическият герой, туптят като камък. Огънят и студеният камък като антиподи водят до полифонизъм на внушенията и посланията, защото са оксиморонни по смисъл. В подобни случаи обемите за въздействие на словото са практически неограничими. Разтърсващи за поета са тия „чезнещи в пепел враждебни лица”. Той вижда края си по трагичен начин: „и ще бъде/ следата ми пепел из тъмен безкрай.”

В   „На Лора” Акцентите в творбата трябва да потърсим в повторенията на изрази и думи: „Душата ми е стон”; „Душата ми е зов”; „Миражите са близо, – пътят е далек,”; „любов”; „ранена”; „смърт”. Душата на лирическия герой на Яворов е разпъната на кръста дори при любовното изживяване. Той не е от мира сего, търси идеалната любов, при която се сливат душите на влюбените. И в любовта съзира смъртта. Лирическият герой не умее и не успява да се наслади на любовното чувство.       Любовта за лирическия герой на Яворов е мъка и страдание, за него думата „щастие” е непостижим мираж. Любимата той вижда като „сияние”, което е недостижимо. Пътят към любовта между двамата е далечен, предчувствието за нещастие не напуска лирическия герой, не го оставя дори за миг да се наслади пълноценно на чувството. Това е вечното брожение на душата, която не намира покой и в любовта.

Стихотворението „Песента на човека” е посветено на д-р Кръстев. В тази поетична творба екзистенцията е на предела. Това е една от поетичните творби на Яворов, в които го измъчват и терзаят и разпъват „проклетите въпроси” за Живота и Смъртта, за Смисъла. Времената и пространствата в стихотворението нямат начало и край, необозрими са като вечността. Мракът, тъмнината е „нестресвана от сън на ден”. Тъмнината е непобедима и непоклатима, светлината няма никакъв шанс в борбата с настанилия се вечен мрак, невъзможно е сякаш дори само да замъждука. Безнадеждността е тотална. Духът на лирическия герой „шеметно” се носи из безкрая, за миг не може да спре, защото поетът „вечно търси”, както заявява в друго стихотворение Яворов. Спазматичните фундаментални въпроси за Битието валят върху Яворов, притискат го неистово, лирическият му герой се мята и блъска в стените от въпросите, хаосът го обезверява. Вярата на лирическия герой да срещне „бъдеща зорница” гасне и се превръща в утопия, в непостижима химера, което го сломява. Сякаш четем надписа над преддверието на Дантевия „Ад”: „Надежда всяка тука оставете”. Финалът на стихотворението е потресаващ със своята безнадежност. Трагедията е пълна – трагична до непоносимост е „Песента на човека”. Яворов е закален в скръбта.

Напълно неоснователни са твърденията за влияния на други автори и творби върху Яворов. Дори ако вземем Яворовия символизъм, той не е повлиян нито от френския символизъм, макар поетът да пребивава на два пъти за некратко време във Франция, нито от който и друг да е. Същевременно символизмът на Яворов е доста различен от творчеството на следващите български символисти Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров и другите. Символистичните елементи в поезията на Яворов са редуцирани, той не се съсредоточава върху тях в символистичните си творби.

Яворов е трябвало да изтърпи и обвинения едва ли не в педофилия по отношение на чувствата му към Мина. Той  сочи за пример Франция, където пълнолетието е от 16 години, а в България един „изкуфял владика” е решил да бъде 18 години. Във Философско-поетическия си дневник споделя след смъртта на Мина: „Ти ме попита веднъж, защо те любя… И аз не знаех защо. Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.”

Всеки гениален творец като Яворов оказва влияние върху развоя на националната си литература. Много от големите ни по-късни и съвременни поети използват като мото за свои поетични творби стихове на Яворов. Най-забележителният последовател на Ботево-Яворовата поезия в най-новата ни литература е изключителният поет Иван Динков, който е със сходен творчески натюрел. В забележителната си книга „Почит към литературата” той споделя: „Тези думи ги казва Шарл Бодлер: „Мечтая за абсолютна почивка и дълга нощ. Певец на безумната наслада от виното и опиума, аз съм жаден само за една непозната на земята течност, която и небесната фармакология не би могла да ми предложи; течност, несъдържаща нито жизненост, нито смърт, нито възбуда, нито небитие. Да не знам нищо, никого на нищо да не уча, нищо да не искам, да не чувствам, да спя и пак да спя – това е сега единственото ми желание. Желание подло и отвратително, но искрено”; и сякаш точно когато го произнася, от тях се ражда българският поет Пейо Яворов, очистен от „свирепостта на детството” и „подозрителността на младостта”, трагично зрял и още по-трагично обречен”. В друг фрагмент Динков е записал: „Тези, които упрекват Яворов, че става жертва на френската поезия, обикновено забравят, че той е потресен не толкова от френската поезия, колкото от френската поетична мисъл, пред която наистина е трудно да се запази пълна творческа самостоятелност.” В Литературната анкета, която провеждах с него през годините на въпроса ми за влиянията, които е изпитал като поет Иван Динков споделя: „Възприемането на Ботев от мен не е било по литературен път. И ми се струва, че влиянието, което е оказвал, и което оказва безспорно на всички нас, като че ли не е чисто литературно. А вече като поет, до който съм се докоснал и който е оставил най-неизлечими следи у мен, и то с всичко, с целия си живот, с цялата си поезия на голям поет – това е Яворов. От нашите големи поети това е поетът, който ме е разтърсвал. Той ми е бил някаква представа за поезията, включително и имагинерната, необяснимата. Това е поетът, който е оказал някакво влияние върху мен или ми е помогнал. Той ме е приобщил към поезията с магията, с магнетичността си, с драмата си, със съвършения си стих. Всичките тези неща са ми правили силно впечатление още от юношеските години. Много силно впечатление! И няма друг български поет, който така да ме е разтърсвал.” А на въпроса ми по повод удостояването му с Националната литературна награда „Пейо Яворов” (Иван Динков е единственият български поет носител на Наградата „Пейо Яворов” в двата й варианта – б.м. Н.И.) поетът казва: „Доколкото е свързана с името и паметта на Яворов, все пак е нещо. Яворов е най-големият български поет, най-трагичният. Ботев го изключваме от литературното състезание. Яворов откри или преоткри, че дори сред едно идиотско население, наречено българско, преобладаващо и превишаващо всичко, има народ, има България. Той е големият български поет, той е поетът на огромното българско малцинство, което рано или късно, дай Боже, по пътя на неговата поезия да се увеличава. Яворов е първият и единствен български поет, който тук, в България, успя да ни убеди със силата на дарбата си и с мъченическия си живот, че поетът е в живота не на някакво основание, а по някакво несправедливо обвинение. Това са големите поети за мен, по цял свят това са големите поети.”

Преди още да познава Мина и Лора в редица стихотворения („Истината”, „По здрач”, „Защо мълчиш”) Яворов пророчески предвещава нещастието в любовта. Предрича и усеща любовните драми, на които ще е орисан и ще завършат трагично. Интуитивно предвижда бъдещия си трагичен край в „Умри”.

След 1910 година Яворов престава да пише поезия, отказва се от мерената реч, от ролята си на поет, сякаш е изпълнил мисията си на Поет. Това в известен смисъл може да се приеме като творческа криза. Малко преди самоубийството той диктува на брат си Атанас последните поправки, които смята за необходими и поставя някои посвещения, включително и на „Стон”, което посвещава на Лора, както е по-известно днес.

Твърденията, че Яворов се е самоубил, защото не е могъл да понесе загубата на любимата Лора са прекалено субективни и неубедителни. Един голям поет като него не може да достигне до самоубийство по любовни причини. С някои свои изказвания Яворов потвърждава това. Например в анкетата пред Михаил Арнаудов поетът споделя: „Една жена, сама по себе си, не може да ме вдъхнови. Ако съм влюбен, любовта е, която създава нуждата да говоря за дадена жена.” За погребението на Яворов Боян Пенев е записал: „Явиха се толкова много жени, непознати и неизвестни. Плакаха толкоз много, проляха толкоз много сълзи над неговия гроб. Те бяха онези безбройни жени, които той е срещал в живота си и пред които се е спирал за един ден, за два, за три. Отминавал ги е и ги е забравял, но те никога не го забравиха.” Освен това съжителството му с Лора никак не е било лесно не само поради параноичната й ревност.

След лечението Яворов като че ли се съвзема и обнадеждава, отърсва се от преживения шок, сякаш започва да преодолява душевната криза. За това говорят някои писма до близки. В писмо от 17 февруари 1914 година до сестра си Мина: „…Вие да не се безпокоите за мене, защото няма за какво. Може би ще стане нужда да се направи една малка операция на левия ми клепач, но то ще бъде тъй дребна работа, че не заслужава и да се говори…” Писмо до брат му Никола Т. Крачолов от 9 юли 1914 година: „…Аз както може би си чул, претърпях едно голямо нещастие. Сега се посъвзех вече, но едното ми око не вижда… За сега наместо очите, повече ми служат ушите. Смятам към август да отида малко в Чирпан…”   В писмо до Никола Найденов от 19 юли 1914 година четем: „…Аз съм все така, както ме знаеш. Сега Гиргинов ми прави инжекции с стрихнин. Имах някои малки неприятности, но и те ще минат…” Тези донякъде оптимистични писма едва ли са само за успокоение на роднините и приятелите.

Истинската причина за самоубийството на Яворов е непоносимостта му към обществото, в което живее и най-вече жестокото обвинени към него, че той е убиецът на Лора. Тенденциозното следствие и очертаващият се необективен съдебен процес също изиграват своята роля и ускоряват трагичното решение на поета. Опитът му за самоубийство след самоубийството на Лора е резултат от шока, в който изпада поетът, а в никакъв случай не е признание за вина. За случилото се Яворов казва в Протокола за разпит: „Като видях раната и кръв, ужасът още повече ме обзе. Тогава трябва да съм отишел до масата и трябва да съм написал записката и след това да съм се гръмнал. За всички тези моменти в паметта ми засега е съвсем неясно…” Не чувството за вина, а шокът и ужасът от случилото се са причината поетът да направи опит за самоубийство с пистолета. Яворов се чувства изоставен, измъчен, отхвърлен от живота. В писмо до сестра си Мина малко преди самоубийството си поетът горчиво споделя: „…Много съм измъчен и няма какво да се бавя. Между другото, което Атанас ще ви обясни, няма защо да чакам да изпадна до степен да прося, или да отида в лудницата.” В друга мисъл от книгата „Почит към литературата” Иван Динков обобщава: „Въпросът не е в това дали Яворов убива Лора, а в това дали българската литература може да приеме като убиец един гениален поет.” За съжаление, в известна степен това се приема и повлиява силно върху трагичното решение на поета.

Яворов е най-големият и значим в творчески смисъл в четворката от „Мисъл”, макар да няма стремеж към водачество Той е най-откроеният, най-автентичният, най-големият и силен талант от четиримата.  Най-толерантният към Вазов, не участва с хули и обиди към Народния поет, защото съзнава значението и заслугите му за развитието на националната ни литература. Най-искрено приветства появата на Дебелянов с думите, че той ще надмине като поет всичките. Не завижда в творчески смисъл, защото вероятно съзнава таланта си, не е злобен и агресивен към другите творци.

Яворов е най-влиятелният български поет от началото на ХХ век, основната ярка фигура, оказала решително въздействие и влияние върху развитието на националната ни литература. Това влияние отеква и до днес. Според забележителната мисъл на литературния критик Васил Пундев за българската литература Яворов е това, което е Бодлер за западноевропейската. Яворов е пределен поет. Той не го казва, но ето негови думи, които го потвърждават: „… да намери човек тъкмо подходящата форма за дадена поетическа работа, то значи да отнеме възможността на други подир него да откриват още един път Америка.” И още негови думи: „Аз написах само това, което на едно или друго основание – било форма, било съдържание – заслужава да бъде писано. Аз никога не се повтарях, никога не повторих едно чувство вече загатнато по-рано…”

„ Яворов – престъпник! Яворов – убиец!” – съскат или крещят хлевоустите, а великият поет се гърчи в конвулсии. Правят живота му непоносим. Подготвят отровата за поета, която той ще изпие на 29 октомври 1914 година. За да е по-сигурен се и застрелва. Гениалният Яворов е само на 36 години…