Никола ИВАНОВ, литературен критик

Хайку и нава са стихотворни жанрове, сътворени от способността на поета да „хване” мига. Образът, метафората да зафиксират моментното състояние и преживяване, изразено чрез асоциация, блеснала ненадейно и останала в съзнанието. Поради тези особености поетичното зрение се нуждае от дълбочина на проникването в нещата, от богато въображение и владеене на асоциативните връзки. Задължително условие за успеха е поетичното съзнание да провиди зад думите. Тези кратки поетични форми не само трябва да запечатат миговете на прозрение и будното въображение, но и да отидат зад думите, където се крие същността на словото.

Преимуществено с хайку е изградена поетичната книга на Лилия Христова „Градина под прозореца”. Още първото тристишие разкрива способността на поетесата чрез смисловия обрат необичайното да стане обичайно:

                       Не научих

                       как се прави портрет на птица –

                       направих градина под прозореца.

Само че за да се случи това, богатото поетическо въображение трябва да прогледне зад думите откъм обратната им страна, негативът да изсветлее и да се превърне в позитив, без да има нищо общо с фотографията.

Отговорността пред думите, пред словото откриваме в:

                        Пиша

                        върху тънкия лист

                        на надеждата

                        с перо

                        от страх.

За поетесата поезията хайку е:

Стълба

                        от тристишия –

                        към кула

                        с безсънно прозорче.

Поезията е вечно безсъние, непрестанно будуване, постоянна отдаденост до обреченост на Словото, за да не пропуснеш нещо важно. Безплоден е моментът между неотишлата си още нощ и недошлия още ден, защото времето и пространството са ничии. В малко думи да събереш максимум мисъл и асоциации – това е истинската поезия:

В лунна капка

                       побирам

                       мечтите си.

В това се изразява уважението към словото, защото не трябва да се допуска разхищение на думите. А молбата и мечтата на поетесата е стиховете й от грозни патета да се превърнат в „лебеди”, защото поезията е призвана да превръща грозните патици в красиви лебеди. Скуката не задоволява лирическата героиня: „Денят е дете./ Ще остарее в еднообразието/ на града…” Образно поетесата оприличава слънцето над камбанарията със „старинна монета/ в дланта на облак”.

Социалната чувствителност е изразена фино и деликатно:

Смокинята наднича

                    като дете през прозореца.

                    Баба шепне

                    пред иконата на Богородица.

                    Вдовишката й забрадка

                    е гнездо на сълзи.

Нощтта „изтича през раните/ на небето.” Увяхналите цветя асоциират с нерадостните спомени. Лирическата героиня на поетесата се оприличава със стадиите, предхождащи появата на пеперудата. Моралните терзания са съпроводени с болка и тъга. А ангелската чистота е присъща на децата, защото те са недокоснати от пороците, за разлика от възрастните. Някога Емилиян Станев, перифразирайки философа, определяше за един от най-големите парадокси фактът, че омърсените и изхабени възрастни учим и възпитаваме чистите деца:

                   Единствено

                   децата знаят,

                   че ангелите са човеци.

Това се потвърждава и от: „Лист,/ пастел, акварел…/ Детската ръка намира/ огледалния град,/ от който аз се връщам.” Затова лирическата героиня в редица хайки съжалява и изживява драматично порастването, отминаващото чисто детство. Колко финес и нежност струи от стиховете:

                    Глухарчета

                    в лятно петолиние –

                    прозвънва зимата.

Смяната на годишните сезони е едно цвете: „в гардероба/ стрък лавандула/ разделя/ лято от есен.” Кокичето е предвестник на Надеждата, защото е предвещава пролетта и отиващата си зима. Макар че всеки сезон има своята красота, есента е предпочитана, защото предполага вглъбеност. Творбите са изпълнени с тъга. Март за лирическата героиня е преломният месец, защото подсеща за настъпващата пролет. Колко красота и духовност излъчват стиховете:

                     Пролетен повей.

                     Пред иконата –

                     пламъче

                     на минзухар.

Щурецът „скитник” озвучава стиховете. Свободата е „море” за лирическата героиня. „Лъжата поражда бедствия”, заявява убедено поетесата. Облакът, който се опитва да закрие слънцето се превръща в „дъжд от искри”.

С нелюбов не се живее, споделя поетесата в редица хайки, животът се превръща в скука. Истинската любов не се нуждае от крясъци за доказване:

                     Риби

                     от двете страни на

                     риф от мълчание.

                     С неми очи

                     те изпращам.

Тъжно е и в любовта.

Думите са истинската връзка между хората, понякога дори без да са изречени. Те ни срещат с другите хора, предвещават бъдещи срещи. Докато си служим с тях, винаги има Надежда.

Полифонични са хайките, когато провокират, предполагат и предоставят възможност на читателите за сюжетно развитие чрез читателското въображение. Повечето от творбите в „Градина под прозореца” са именно такива. По стълбата от тристишия на Лилия Христова се изкачваме високо, в селенията на духа.