Никола ИВАНОВ, литературен критик
По повод стихосбирката „Псалтир за всеки ден” Елена Алекова споделя: „Стиховете се родиха, докато слушах песнопенията „Тебе поем”, „Благослови, душе моя, Господа”, „Во царствии твоем”, „Достойно есть” и „Молитву пролию” от музикалния албум на Хор „Космически гласове” с диригент Ваня Монева (от 2017 година името му е Хор „Ваня Монева”). По някакъв странен начин в мотивите им се смесиха впечатления от прадревно странджанско светилище и далечни спомени за отец Ерос и моето кръщение в московския храм „Нечаянная радость”. Името на църквата („Неочаквана радост”) идва от онзи знаменателен момент, когато архангел Гавраил съобщава на девицата Мария, че от Светия Дух Тя ще зачене Спасителя на човечеството Иисус Христос.” Тези думи на поетесата подсказват съдържанието, тематиката, мотивите и тоналността на поетичната книга.
Тази лирична книга на Елена Алекова по същество не е изненада за мен. Защото познавайки останалото й не само поетично творчество, това е нейният духовен свят. Тя е сред водещите силни и физиономични поетеси от своето поколение и винаги е успявала в книгите си да преодолее бита, да го превърне в битие, в духовност. Битът при нея е само повод за отправяне на духовни послания към читателите, защото без това просто няма изкуство.
Стихотворенията са сътворени от средата на месец септември 2013 година до средата на март 2017 година. Определени са като Псалми – от 1 до 40 с въвеждаща част „Вестител”, която се състои от 6 поетични творби. Още от първото стихотворение „Тема” разбираме, че Елена Алекова е осенена и обладана от божествени звуци, които зазвучават в душата й, която започва да трепти от техните резонанси и дотолкова е обсебена от тях, че я въздигат до Него и душата й „засиява пречистена”. Шемет, светлина, пулсиращи думи, душата й лети, всичко блести от чистота. Всичко това лирическата героиня на Елена Алекова усеща в унеса си, не е наясно дали е реалност или съновидение. Все едно, тя има усещането, че някой й диктува и тя записва трескаво. Достига до прозрението и почти вярата, че земният живот е само временен пристан, на който Бог ни е отсъдил определено време, след което се отправяме в другия, истинския, чистия благословен живот.
В творбите ще срещнем и „подхвърления къшей”, и болката, и призива към Бог да е по-милостив към човеците, обитаващи, макар и временно, земята. В този смисъл са социалните послания на Елена Алекова, които винаги са били важна част от нейната поетична чувствителност. В „На болката” четем стиховете:
Ако всичко е било само за това
неколцина щастливци да изкарат безметежно
дните си на земята, без да им пука за света и за човека,
тогава защо е било всичко –
Сътворението, пророците, саможертвата,
несекващите страдания, самозабравите на духа?
Ако всичко е било само за това
неколцина мерзавци да се порадват на живота,
докато са живи, за сметка на всички останали,
тогава за какво е било всичко написано от мъдрата ръка,
всичко изстрадано, всичко изкупено,
всичко преодоляно от душата на човека?
…………………………………………………………………
Господи, дай обещаното от Теб да се сбъдне днес.
Изтрий сълзите на съкрушените.
И те ще се усмихнат.
Пролей над света очистителната Си светлина.
И всичко ще засияе.
Поетесата пледира и мечтае за един по-справедлив и добър свят. Болките изчезват, излекувани от душата, просто преставаме да ги усещаме. Иисус се е жертвал за всички нас. За да избегнем Ада, трябва да изпълняваме заветите на Бог. Личните молитви към Него са творбите на Алекова. Божествената светлина е озарила душата на лирическата героиня във „Въведение”:
Грее всичко в предусет за Теб. И душата ми грее –
сякаш само за този безвременен миг съществува.
Светлината Ти в мен… Светлина, светлина…И след нея
нищо друго не искам, не си заслужава, не струва.
Лирическата героиня обича живота в цялата му пълнота, макар че често в стиховете властва тъгата, защото така е отредил Създателя:
Пея химни за живота, който си ми дал,
а не знам пътищата на живота.
Знам само пътя, който води до Теб,
в сиянията и светлините Ти.
и допълва:
Пътят, който води до Теб, е път към себе си.
и още:
Пътищата на тоя свят са заплетени.
Пътят, който води до Теб, е полет към Теб.
Без никакви завои.
Пътищата на тоя свят са пътища на печал.
Пътят, който води до Теб, е път на щастие,
което опиянява.
Мечтите и стремежите на лирическата героиня е да се доближи до Бога, усеща се като „атомче” от него. Бог е утеха за душата й. Моли го да я опази от изкушенията, от греха, който мами, да й помага в житейските изпитания. Човекът е несъвършен и без Бог човек тъне в грях. Пъэк и както се знае, прекаленият светец и богу не е драг. Затова Бог помага да преодолеем греха, да не сме подвластни на изкушенията на Сатаната. Той бди над нас и ни предпазва и спасява от злото. Големи са мъките, през които трябва да премине душата. За да познаем доброто, трябва да преминем през злото, за да сравним и изберем:
…а животът ме удря ли, удря непрестанно –
по главата, под кръста, иззад гърба,
отляво и отдясно…
Когато душата ми лети,
съзвучна с небесните дихания,
а животът ми подлага динени кори,
капани и ями под нозете непрекъснато
и ме оплита в лепкави,
отровни като паяжини мрежи..
Лирическата героиня изпада в „паника и смъртен ужас”.
На всички житейски позиции Елена Алекова е постигнала поетически еквивалент. В „Не ме оставяй в тишина” поетесата се обръща към Бог:
Ти си моето пристанище в бурни дни,
когато огромните океански вълни
подмятат лодчицата на живота ми насам-натам,
издигат я в пенливите си гребени,
откъдето се виждат необятните ширини,
прорязвани от мълнии,
и я хвърлят в главоломните пропасти като играчка.
Господ за лирическата героиня е нейният „спасителен фар в далечината”, „стожерът”, по който сверява компаса си, „десницата”, която я издига, когато пада, нейното „спасение”, нейната сила и оръжие, избавлението й, живителната влага, „заслон от бурите”, „мехлем за раните”, „упование”, неразрушима опора, справедливост, правда и истина, чистата й любов. Апотеозно-молитвен е финалът на „За твоето спасително присъствие”:
Опоро на опорите, Сило на силите,
Любов на любовта ми,
мое упование и въжделение,
надеждо моя, Господи.
Господ мисли за нея, вдига я, когато пада, носи я, когато е в изнемога, весели я, когато е отчаяна и чертае пътя за нейното спасение. Затова във финала на творбата поетесата се моли: „Господи, не ме оставяй!”
Бог е Любов в „На любовта” в универсалния смисъл. Лирическата героиня на Елена Алекова в тези стихове е отдадена на него без остатък, с всяка частица от себе си, в последна сметка Той е нейният жених. Пътят към Него е изпълнен със страдания в „На покаянието”:
Има ли край страданието, което трябва да понеса,
докато стигна до Теб, докато Те постигна?
Изнемогнах в скръбта. Изнурих се от отчаяния,
които като воденични камъни ме притискат
към земята и спират дъха ми.
Без Бог лирическата героиня е „нищо”. Бог е във всеки предмет, вещ, флора, фауна, всичко е негово дело, човеците – също. Бог е надежда, спасение, светлина, тих пристан, щит, дава сигурност, крило, Живот, всичко. Той е справедливост, грижи се за всички и всичко. В тихите съзерцания на живота лирическата героиня достига до същините на нещата, домогва се до тайните на живота, до вечността, до безкрайността.
Интересен художествен похват са препратките към предишни творби на Елена Алекова, доразвиване на мотива или темата чрез преплитане на новите със стари стихове, самоцитиране:
…в корона на разлистено дърво
световете разучавам –
световете в същината си са
багри и трептения на светлината
в абсолютна самота…
…в корона на разлистено дърво
чрез всяка клетка осезавам,
че съм сплитък светлина –
проблясъци, отблясъци, нюанси
и трептения на светлината
в абсолютна самота
абсолютно несамотна…
или пък:
…Светът е истински единствено
в разпада си на тишина… и може би е
сгъстена първозданна тишина в изгнание,
когато гасне привечер, когато всичко
губи своята вещественост и всичко
се разколебава в битието си и е прозрачно…
Но тези самоцитирания са синхронни на новите стихове от „Псалтир за всеки ден”, защото и те са изпълнени с духовност и битие. Връзката с природата присъства в стиховете – и невероятните планини и долини, лъчистата игра на слънчевите зайчета, есенното пъстроцветие, небето и всичко останало.
Думите не достигат лирическата героиня да изрази висшата благодарност към Бога. В последна сметка Елена Алекова търси Смисъла защо сме се появили на света, каква е земната ни мисия. Само любовта към Бог не умира, тя е „яка крепост”, „твърдина”, „всичко”, защото е нематериална, а чиста духовна субстанция, която не умира. Бог е справедливост, грижи се за всички и всичко. Животът без Бог е мрак, човекът трябва да върви към Него, защото Бог е светлина. Бог е чистота и затова говорят заглавията на отделните творби, които се твърде показателни, но и обобщаващи, универсални. Рефренът в „За имената” е: „Наричат те с много имена,/ а всъщност нямаш име.” Или пък: „Колко е хубав този свят. Колко е прекрасен”. „Когато душата ми пее” е рефрен в „На радостта”. Бог прощава на всички искрено покаялите се и отправящи през сърцето и душата си молитвите към Него.
Очевидна е връзката със старобългарската литература, както по идейно съдържание, така и по форма, с първите старобългарски стихотворения „Азбучна молитва” и „Проглас към евангелието”. Наблюдаваме характерното за този род литература самоподценяване, в известен смисъл самобичуване, смирение. Само че стиховете на Елена Алекова са далеч по-богати в поетично отношение, което е естествено. Много силно е хуманистичното послание в „Господ обича мир”, със своя пацифизъм и антивоенни настроения:
Господ обича мир.
И си почива
в тихата обител на мира,
когато си поиска.
Бог е Правда. Най-големият дар на Господ към хората са думите („За думите”). Всичко е в Словото – най-сюблимният и безценен дар на Господ. Думите, Словото са душата на човека, защото чрез тях той се отърсва от греховете, общува и се приближава до Бог.
В книгата Елена Алекова използва евангелски цитати. Библията в случая е основният помощник на поетесата. Стихосбирката е снабдена с подробни бележки, което улеснява общуването с творбите. Несъмнена е високата поетичност, което предполага отсъствието на дидактичност, и въздействащата музикалност на стиховете, доказателство за което бяха великолепните изпълнения на Хор „Ваня Монева”. Акустиката е в дълбочините на тишината, което предполага съзерцание и смирение, индивидуално изживяване на стиховете. Пък и „Псалтир” означава „сборник от религиозни песни”. Колкото и на пръв поглед да изглежда отдалечена от живота подобна поезия, тя е неразривно свързана с човека и земното му битие, защото без тази връзка изкуството се обезсмисля. Краткото, но съдържателно и обобщаващо предисловие на Никола Радев към стихосбирката потвърждава това. „Псалтир за всеки ден” е страстен зов за опазване на човешкия морал, нравствена чистота и съвест, без които животът се обезсмисля. През цялото време не ни напуска усещането, че се намираме в храм
Няма коментари!
Все още няма коментари.