Малкото, сгушено в пазвата на Родопа, Брацигово крие много спомени и тайни от славното си минало. Една от тях е свързана с носия, която можете да видите в Етнографската сбирка на местния исторически музей.

18македония 18македония1

Тя е пристигнала тук от майка Македония. Било далечното лято преди двеста двадесет и седем години. Тогава група майстори тръгнали с челядта си от селата край Костур, за да дирят нов дом, отвъд планината. Дюлгерите се запилявали в странство почти по година, а семействата им оставали незащитени. Турци нападали и опожарявали селата, ограбвали покъщнината, отвличали дъщерите…Така се стигнало до преселението…В каруците били натоварени най-необходимите вещи и „айгътя“ /инструментите/ на майсторите. Чули били, че отвъд Родопа има места, където могат да живеят мирно и тихо, да продължат да упражняват занаята си и да не се тревожат за семействата си, докато митарстват из империята.

Така се озовали в Брацигово. Десетина семейства и няколко моми и ергени. Една от тях била много красива. Останала сирак, след поредния набег и за да не попадне в ръцете на насилниците се скрила в комина над огнището. Прекарала там повече от ден. Не смеела да гъкне, за да не се издаде. Видяла с крайчеца на очите си как по пода тече кръвта на майка ѝ, видяла разпилените и накити, както и грабливите ръце на поробителя, който ги втъкнал в пояса си. Мълчала гиздавата Кера, а сълзите се стичали в пепелта под нея и оставяли сиви, големи следи. Вятър повял сетне и едната ѝ ръка се схванала. Не можела да я помръдне. Едва се измъкнала на другия ден.

Тогава видяла, че съседите ѝ запрягат каруците. Нищо си нямала вече. И се примолила да я вземат. Да я отведат накъдето са тръгнали. Лявата ѝ ръка все още била изтръпнала. Стояла ѝ като чужда и тя тръгнала да дири баба си Риса, знахарката. Цяло Орешче все при нея ходило колчем нещо не се усети добре. Вдигнала рамене старицата.

– Саката ще ходиш, рекла. Много си се повредила. Жилатата ти е вкаменена и нищо не може да се направи.

Пак закапали сълзите от огромните очи на Кера. „Малко ли ме наказа, Боже, че още искаш?“ – помислила си тя и отишла в храма. Той бил полусъборен, а очите на светиите съвсем ги нямало. Изчегъртали ги били насилниците. Само един бял гълъб бил оцелял, горе на купола. Носил маслиновата си клонка, но очите му били вперени в Кера.

– Ти, гълъбо, в теб ми е надеждата…Изцели ми ръката, никой няма да ме вземе недъгава. Къде ще вървя и що ще чиня такава? Сама, без майка и баща, без сестра и братец?

Гледал гълъбът и изпуснал маслиновата си клонка, а тя паднала и ударила рамото на Кера. Взела я тя и видяла как птицата закръжала над главата ѝ, а сетне проговорила с човешки глас:

– Вземи таязи клонка и където видиш, че повехнат листата ѝ, там остани. Там ще ти пратя мъж, ще бъдеш честита и преблагословена.

И след това се стопил гълъбът. Като мъгла се разнесъл. Кера вдигнала клонката, а по нея сияело миро. Скрила я в пазвата си и се прекръстила. На никого нищо не казала. Върнала се у дома, за да събере в кървав вързоп малкото останали дрехи. Забрадила се с белия гюлбен, за да скрие къдравите си руси коси, спуснала го ниско над очите си, за да ни види никой колко са сини и хубави.

Обърнала се за последно. Капаците на прозорците висели като прекършени крила, а коминът ѝ заприличал на щъркел. Попипала клонката в пазвата си и тя още била там. Качила се в задната част на каруцата на своите комшии и потеглила с тях към непознатото. Те пътували твърде дълго за нейните очаквания. А тя не била ходила по-далече от Костур, където баща ѝ я водил на тамошния панаир и от където купил чудни пафти на майка ѝ. Когато се завряла в комина, те били на снагата ѝ, защото тъкмо се готвела да ходи за вода на извора и се била нагласила, защото вече време ѝ било да се задомява. Скрила ги беше във вързопа, а час по час пъхаше ръката си в него, за да се увери, че не са изпаднали нейде по пътя.

18македония3

Те били цялото ѝ имане. След повече от месец превалили планината и се видяло от последния връх, че отвъд е голяма равнина.

– В равното няма живот за нас, утре трябва да изберем де ще останем. – чула да казва чанка ѝ Бона.

Тогава извадила от пазвата си клонката и видяла, че мирото вече го няма, а листата ѝ лека – полека взели да вехнат. Разбрала със сърцето си, че тука нейде трябва да остане. Рано заранта се доближили към малко село. Преврен се казвало и жителите му враждебно гледала каруците с хора.

Дюлгерите пратили трима, за да разпитат и като се върнали, те разправили, че турци тук няма. Получили разрешението да останат, но трябвало да идат да питат в Татар Пазар тамошния бей – Кавазаноглу. Тая земя била негова. Разпрегнали каруците и наклали огън. За първи път едно от листчетата на маслиновата клонка се отронило.

Минали цели десет дни докато се върнат от Татар Пазар пратениците. Доволни били. Бегът им обещал да не ги закача, а пък те нему, да му построят нов конак и да направят мост над Марица. Но първо се заели да построят къщи за себе си. Местните хора живеели в кирпичени, паянтови и покрити с дъски и слама. Развъртели се майсторите, надокарали камъни и започнали. Керината ръка продължавала да бъде схваната, а само едно от листата на клонката било все още свежо.

Докато градели къщите си, майсторите направили и чешма, за да се помни кога са се побратимили с тукашните хора. От там жените и момите им вземали вода, за да перат, от там им носили и ведрата, за да бъркат хоросана си. Майстор Зисо и жена му Бона, прибрали Кера. Падала им се далечна родственица. Тя също ходила за вода но не с кобилица. Мъкнела ведрото с единствената си ръка, а в някакъв ден забрадката ѝ се смъкнала и буйните ѝ коси полудели по раменете ѝ.

Тогава я видял Васьо Мървака. Почудил се защо тази хубост досега е останала незабелязана, па спрял коня си и направо я попитал:

– Коя си ти?

Кера вдигнала погледа си и видяла как засиял целият, като златен. А гълъбът кръжал над главата му.

– Кера, ме викат.

– От арнаутите ли си?- Продължил да упорства Васьо и слязъл от коня.

– От тях.

– Дай, да ти помогна. Къде мъкнеш тая вода?

– На градежа ще я нося.

Повлякъл Васьо ведрото, а Кера побързала да се забради и бавно поела по него.

Историята разказва, че сетне те били първите, които се задомили. Той от местните, а тя от пришълците. Ръката ѝ никога не се оправила, но с дясната тя извезала сама сватбената си носия. С бодовете и ония ширити, които била запомнила от майка си, но заедно с македонското вплела и тукашното. Била с майчините си пафти. И се народили деца от тях и поколения се сменяли, но носията на Кера оцеляла до днес.

За да можеш да я видиш в музея. Когато се изправиш там, пътниче, спомни си тази история. Всяка вещ има своите тайни.