Пожарите в миналото не били рядкост за Пазарджик, особено в по-бедните къщи. Но историята помни и жестоки трагедии, които се превърнали в песен. Една от тях е следната:

Запалила се кимя Вароша

от Ташкапия хан до хаджията,

хаджията дава, наддава 5000 гроша томува,

който му извади мъжко дете от пожара.

Това разказва в своята мемоарна книга „Пролетта на един град“ Константин Кантарев. Според него става дума за пожара, при който е изгоряла напълно старата дървена черква „Успение Богородично“, а през следващата година е започнало строителството на сградата на катедралния храм, когото познаваме и днес. Квартал „Вароша“ е българският квартал на Пазарджик в епохата преди Освобождението.

Там често ставали пожари поради небрежност и заради това, че постройките и оградите били паянтови и направени от дърво, което в жегите горяло като факла. А въпросният пожар се случил в жежка нощ, в средата на юли.

Според проучвания на Тодор Мумджиев в цитираната по-горе песен се разказва съдбата на стария и богат хаджи Цане, който имал къща близо до църквата. Домът му лумнал, а в залисията домашните забравили малкото дете, което загинало в пламъците. Каква е била съдбата на семейството след това не е ясно, но песента е останала в книгата.

От любовен пожар пък е изгорял елегичният поет Димитър Бояджиев. Неговият бащин дом също е бил в сърцето на Вароша и той се ражда там през 1880 г. Непопулярният за времето си поет останал сирак на 13 години, това го принуждава да поеме издръжката на майка си и голямото си семейство и да напусне училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в духа на социалистическото увлечение. Първите си творби праща на Димитър Благоев, публикува преводи на Семьон Надсон.

През октомври 1901 година заминава за София и чрез ходатайството на пазарджиклията Константин Величков започва работа в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. „Летописи“, в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език. В продължение на две години е секретар на българското консулство в Марсилия, работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията „Ново време“, „Съвременна мисъл“, в. „Българан“ и др.

Самоубива се заради нещастна любов на 12 юли 1911 г. в София, а е само на 31 години. Негов особено скъп и близък приятел е Елин Пелин. В деня на самоубийството му той се намирал в близкото до дома на Бояджиев заведение, от където го повикал по -малкия брат на самоубиеца – Иван.

Когато видял бездиханното тяло на поета, Елин Пелин възкликнал: „Мите, що стори?“ В двете предсмъртни писма оставени от Бояджиев е описано намерението му да сложи край на живота си.  Едното е адресирано до прокурора, а второто до неназована любима жена. Три години по-късно и друг любим приятел на Бояджиев – Пейо Яворов слага по същия начин край на живота си.

„Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове“, пише Елин Пелин в предговора си към посмъртната стихосбирка на самоубиеца, излязла чак през 1927 г.

Приживе Бояджиев публикува едва няколко стихотворения и преводи, но ценителите са въодушевени от изящния му и меланхоличен стих, който го сродява със символистите.

 

ПИСМО

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

 

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

 

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

 

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

 

Димитър БОЯДЖИЕВ