Новата книга на Александър Урумов – „Татко, обичай ме“ ще бъде представена в Пазарджик в началото на следващата година. Тя е разказ за емоциите, които предизвиква у всеки мъж бащинството. Има много книги, които предават майчинските чувства, но какво е да си баща? Да имаш пред очите си един малък човек, който расте с всеки изминал ден и те поставя пред изпитания, които винаги са неочаквани.

„Почувствах голям глад в обществото за думи за бащинството. Реакцията на читателите надхвърли и най-смелите ми очаквания.“, сподели за читателите на PZdnes.com авторът.

Писателят Александър Урумов отдавна е познат на публиката със своите творби. Той е автор на два сборника с разкази: „Приказки в края на времето“ (2009), отличен с награда за белетристичен дебют на конкурса „Южна пролет“ (2010) и „Малкото име на дните“ (2011).

20сашо

През 2010 г. Александър Урумов дебютира като драматург с моноспектакъла „Лалугер“, отличен с номинация на конкурса „Нова българска драма“ (2010). Спектакълът получава ласкави отзиви от публика и критика и се превръща в едно от най-гледаните представления за сезона. За седем месеца моноспектакълът „Лалугер“ с Николай Урумов е изигран над 40 пъти в страната и чужбина и получава две награди – „Най-добър актьор“ („Нова българска драма“ 2011) и „Най-добър актьор“ (Битоля 2011).

През 2011 г. драматургичният текст на „Лалугер“ получава и престижната номинация за „Аскеер“ за постижения в театралното изкуство.

През 2013 г. излиза книгата на Александър Урумов с къси разкази „Тиква! Ботаника на чувствата“. Пазарджиклии го познават и като авторът на биографичния документален роман „Али Безсмъртният“, който бе представен и в нашия град преди две години.

А сега пред публиката е изповедната му книга за бащинството „Татко, обичай ме“. Силно емоционална, книгата „Татко, обичай ме“ е събрала опита на бащата в отглеждането и възпитанието на децата, както и ролята на семейството за изграждането на характерите на младите. „Един баща е най-близо до звездите, когато носи детето на раменете си“, казва Александър Урумов. И добавя: „Каквото е захарният сироп за баклавата, това е любовта за децата. Прави ги толкова сладки, толкова очарователни, толкова напоени със сладост. Ако изпълните децата си с любов, Вие ги изпълвате с увереност. Обичаните деца са като сладки баклавички, напоени в захарен сироп. Излъчват сладост, спокойствие, любов. Ухаят на слънце и безгрижност. Няма съмнение в тях, няма страх. Напротив – има надежда и вяра, защото любовта им е дала всичко това. Без любов децата растат уязвими, неуверени, страхуващи се. Стават лесно чупливи, настръхнали като сухи кори, оставени без най-важната съставка – сладостта. Оставени са без захарния сироп, който всъщност прави баклавичките толкова неустоими.“

Любовта е тази, която прави децата силни, уверени и спокойни.“

 

ТАТКО, ОБИЧАЙ МЕ (откъс)

14бебе

Жените никога няма да узнаят как се мъчим ние, мъжете, докато те раждат!

– Свободно ли е – пита ме някакъв мъж и сяда на един от останалите три свободни стола.

Не е свободно, казвам наум, докато гледам пред себе си, а той вече вдига ръка да поръча.

– Две големи ракии и четири кебапчета – обявява тържествено този екземпляр и победоносно оглежда наоколо, сякаш Наполеон обявява победата си при Аустерлиц.

Боже! 400 грама ракия и четири кебапчета в 3 часа през деня. Този от коя планета е! Разбира се, носят му ги веднага и без никакво забавяне, за да може той с дълбоко задоволство да отпие от скоросмъртницата, докато аз омаломощен си мисля как се излъгах да седна точно тук.

– Жена ти да не би да ражда отсреща – отхапва от едното кебапче този ехиден пратеник на злото и примлясква с наслада.

Потресен съм! Бих искал да стана, да взема стола и да го тресна по спиртосаната му глава, но не усещам сила в себе си. Измрънквам нещо неопределено, но покриващо целия диапазон от „теб точно кво те интересува“ до „махни се зад мен, Сатана!“

– Точно тая болница ли намерихте? Знаеш ли колко случаи на мъртвородени деца има в тая болница?

Моля!? Не, наистина не вярвам, че това ми се случва на мен! Трябва да стана и да се отдръпна настрани, защото със сигурност всеки момент ще падне огън от небето и ще заличи завинаги това въплътено адско зло!

– Как се казва докторът, при който ще ражда жена ти?

Трябва да му отговоря нещо. Ако му отговоря, може би ще спре. Защото като не му отговарям досега и ей го – не спира! Затова трябва да му отвърна по такъв начин, че да няма за какво да се хване повече. Така се поддавам на изкушението да го излъжа:

– Не го познавам.

– Е, хайде сега, не го познаваш! Как му е името? Понеже аз не може да не го познавам. Пет години съм работил като поддръжка в тая болница, всичките ги познавам. Как изглежда?

Моля се Богу горещо – да ме освободи от тоя кошмар! Толкова ли много искам?! Не! Искам просто да е сутрин, в която отварям очи и виждам жена ми и бебето у дома да си спят кротко и спокойно.

– Ами един плешив, с мустаци – чувам се да измрънквам. Каквото и да направя, този не спира да ме тормози!

– Плешив, с мустаци ли!? Ами че това е доктор Иванов, той е най-големият некадърник от всичките! Ти точно при него ли намери да изпратиш жена ти!?

Ставам и искам сметката! Не знам откъде намерих сили в себе си, но наистина ставам и наистина плащам, и наистина си тръгвам! Имай милост, Боже, Господи мой! Нищо от тези думи да не е истина, това искам! Нищо от тези думи да няма никаква сила при раждането на жена ми!

Вече съм пред съдбовната врата на АГ отделението и някак си намирам сили да натисна сакралният звънец. Вратата изглежда заключена така, сякаш от векове никой не е минавал през нея и сякаш никога няма да се отвори пред никого.

Вратата все пак се отваря – някаква сестра отвътре ме гледа с върховна досада. Правя безмълвно знак с ръка, защото толкова ми стигат силите и защото в този момент виждам д-р Иванов, който говори с други хора в бели престилки. Сестрата, със сигурност виждала стотици и хиляди както мен, очевидно е наясно с моето състояние, защото ми прави знак да вляза, след което потъва някъде навътре по коридора. Влизам плахо след нея.

Доктор Иванов обръща глава към мен, поглежда ме така, сякаш гледа през мен и отново се обръща в другата посока.

Краката ми се подкосяват! Дано нещо с жена ми да не…дано да са добре, дано!

Не смея да питам, не смея да мръдна, не смея… Нищо не смея!

Доктор Иванов се разделя с другите хора, обръща се и прави няколко крачки, като застава пред мен. Мисля, че ще припадна.

– Честито, имате дъщеря, 3.300 грама, детето и майката са добре.

Нищо им няма! Нищичко! Жена ми е жива и здрава! Той ми го каза, самият доктор: „Детето и майката са добре!“ Имам и дъщеря. Значи съм вече баща. Мисля, че ще припадна. В този момент по коридора се появява медицинска сестра, бутаща едно болнично легло на колела – жена ми лежи на него! Надвесвам се над нея, тя е още замаяна от упойката:

– Момиче – прошепва жена ми едва-едва.

– Всичко е наред, миличка, слава Богу – всичко е наред!

Количката отминава, докато аз дълбоко си поемам въздух. Добре, така е добре! Даже е чудесно! Имаме дъщеря, и всичко е наред. Докторът го каза – „детето и майката са добре“. Майката е добре, с очите си го видях… По-добре съм вече и аз, но като цяло не знам къде се намирам. Знам само, че вече нищо няма да е същото. Замаян съм от цялото това раждане. За мен мина много тежко! И си мисля… Да, през цялото време една мисъл върви в подсъзнанието ми:

– Жените никога няма да узнаят как се мъчим ние, мъжете, докато те раждат!

Не е нужна сила, за да гушнеш някого – нужна е слабост! 

Малкото краче, което се отпечатва от вътрешната страна на корема на жена ми е някакъв тайнствен знак от невидимите, непознати измерения на чудото, наречено живот. Това миниатюрно ходилце с още по-миниатюрни пръстчета, които за миг се изписват по кръглия коремен купол е само по себе си чудо. Всъщност, плодът в утробата е малко ангелче, което се разхожда по своето небе, докато на мен ми е дадено да виждам отпечатъците от неговите крачета.

Това ангелче се е отзовало на любовта ни и пристига от далечните, вълшебни пространства в Царството на Раздавача на живот.
И някъде там, през тези вечери на молитва и очакване, през тези къси нощи и приказни сънища, прекосяваме долините на човешките ни страхове и притеснения. И излизаме на топлия пристан на онзи ласкав октомврийски ден, в който се появява наградата за любовта, търпението, болката, вярата.

Бяхме за малко разделени, но отново сме заедно и сме вече трима! И това е малко странно, малко непознато и толкова естествено-празнично!
И е някак…сякаш съм го виждал някъде. За първи път е, но точно така съм си го представял. Или по-точно – не бих могъл да си го представя по друг начин! Ето, точно така – жена ми е застанала на балкона на родилния дом, слънцето грее точно зад гърба й и светлината му се разлива навсякъде около нея, очертавайки силуета й. Заслепяват ме тези лъчи, но все пак някак си успявам да видя това мъничко, съвсем мъничко мишле, което тя държи в ръцете си. Силна е и смела – вдига го високо, за да го видя по-добре и в този миг светлината засиява навсякъде около бебето.

И колкото и смешно да е, гледам невярващо как нежните ушички на това мъничко, чисто ново човече са някак си светещо розови. За първи път виждам всичко това – и бебето, и този невиждан досега, светещо-розов цвят. Малка сладка мишка с розови уши – какво е това чудо? Какво да направя, се питам? И как ще се разбираме с теб, мое малко, розово чудо?

Не е нужна сила, за да гушнеш някого – нужна е слабост!

Ти си толкова мъничко, че когато занапред те вземам в ръцете си, трябва да се прилепям към майка ти – за всеки случай, така се чувствам по-сигурен, когато нейните ръце са някъде около моите, готови да те поемат в себе си. Ръцете на майка ти са по-малки, но по-нежни и много по-опитни от моите – тези грижовни ръце по-добре знаят, те са толкова по-умели, някак си са направени такива… А аз съм тромав, непохватен и прекалено голям, несъразмерно голям съм. Мисля си какво мога да правя, като съм един такъв…

И тогава си казвам, че искам и че мога да направя много неща. Искам да направя всичко, от което имаш нужда, докато майка ти те държи толкова добре. Аз мога да те защитавам. Да! Винаги ще те защитавам! Много по-лесно ми изглежда от това да те гушна в мен. Усещам как силата ми ме плаши мен самият – страх ме е да не ти навредя с тази моя ненужна за гушкане сила. Не е нужна сила, за да гушнеш някого. Не е нужна сила, за да целунеш някого. Нужна е слабост. И в тази привидна слабост се крие най-голямата сила на всички светове – силата на Любовта.
Твоите бели пелени са моето бяло знаме!

Да обичаш не значи да завладяваш. Да обичаш значи да се предадеш. И ако това е така, то аз се предавам. Не ме е страх да се предам на тази побеждаваща любов! Твоите безбройни бели пелени, мъничка моя принцесо, са моето бяло знаме. Предавам се, твой пленник съм. Без битка, без увъртане, без чудене – безсмислена е съпротивата, в сърцето си вече знам как ще завърши тази неравна, вече спечелена от теб битка. Затова намирам своето ново бойно поле в това да се опитвам. Разбира се, че ще опитвам, защото добре знам – ти си моята малка приказна принцеса, хитро скрита в тялото на причудливо-смешно розово мишле. Но мен не може да ме излъжеш, да знаеш.

И затова ще се опитвам. Да се грижа всеки ден за теб и да го правя всеки по-добре и по-добре. Ще се уча да те прегръщам все по-смело и затова – все по-умело. Ще те вдишвам и ще те завъртам край себе си, за да видиш и ти какво значи да ти се вие свят от любов. И някъде там, в това завъртане разбирам каква е любовта на бащата. Ръцете му са винаги до теб – за да те предпазят от падане и да играете заедно. И сърцето му е винаги с теб – за да те обича и да мечтаете заедно.