Никола ИВАНОВ, литературен критик

Георгий Адамович е сред знаковите имена на руската поезия и критика от ХХ век не само от емиграцията. Той е от плеядата големи руски поети от втората вълна, от „сребърния век“, чиито литературен баща е Инокентий Аненски със своята „Кипарисова кутия“. Общува с акмеистите и публикува първата си стихосбирка „Облаци“ през 1916 година, когато е 24 годишен. Акмеизма изповядва простота на стила. Заедно с Георгий Иванов същата година създава и ръководи  Втория „Цех на поетите“. През 1920-1921 година става част от Третия „Цех на поетите“ и е сред ръководителите му. Не учудва фактът, че втората му стихосбирка „Чистилище“ (1922г.) е посветена на Гумильов. На следващата 1923 година емигрира в Берлин, след това в Париж. Занимава се с преводи, редакторска работа, сътрудничи на различни литературни вестници и списания. Съставя и издава първата Антология на руската поезия зад граница, полемизира в печата с Владислав Ходасевич по въпроса за документалното или естетическото начало в съвременната руска литература. Преподава руска литература в университета в Манчестър (Англия), публикува програмната си статия „Невъзможност на поезията“, важната статия „Наследството на Блок“, наблюдател е на емигрантската литература в радио „Свобода“. През 1967 година в Ню-йорк излиза стихосбирката му с избрано „Единство“. Това е най-представителната му поетична книга. Същата година издава и книгата с критика „Коментари“. Чете лекции в САЩ, умира през 1972 година в Ница.

Георгий Адамович несъмнено е поет и критик от висока класа. Превежда заедно с Георгий Иванов „Орлеанската дева“ на Волтер и „Анабазис“ на Сен-Джон Перс, прави самостоятелни преводи на „Чужденецът“ на Камю и други творби.

В поезията си Георгий Адамович се стреми към аскетичен стих, който да е максимално съдържателен, нагнетен със смисъл. Пищната строфа не му е присъща, не му е поетична цел. Както казва поетът още в „Аз знам цената на стиха ми“ предпочита да пише „без багри“, придържа се към графичния стил и стих като понякога прибягва и до синия цвят, който е свързан с водата, т.е. с живота и с небето, с безкрая, с всемира. Той не може да измени и да влезе в противоречие с разбирането си за поезията като изкуство, затова  споделя за стиха си: „Към него сам изпитвам жал“. Неговите видения са неясни „като през облаци луна“, защото са полифонични. Недоизказаност и загадъчност характеризират тази поезия. Някакви спомени от предраждането, които духът му ще отнесе след земната му смърт в междузвездните пространства. За мъките си поетът се отплаща с „безсмъртие“. Личните му светове са вселенски. Стихът на Адамович е устремен към небесното, божественото, безкрайността, към духовното, той се стреми да провиди важното, да достигне до същността:

 

          С глас неясен и безкрайно-звезден –

          няма думи, нито имена, –

          тях отвъдно-ледено-небесен

          из-зад облачната пелена,

          от безкрайния ефир отгоре,

          през съзвездия и самота –

          ден и нощ неспирно с мен говори

          със гласа на оня свят смъртта.

 

Поетът чува гласа на Бог, вселенски гласове му нашепват, общува с отвъдния свят на мъртвите, чиито души се реят в безкрая. Невъзможно е завръщането на душите им на земята, вселяването в ново тяло, поетът не вярва в прераждането. И тогава:

 

               И в новия живот – сред бездни тъмни –

               тогава ясно ти ще различиш

               и кръста дървен, и венеца трънен.

(„Не искай вино“)

Адамович се стреми към простота и съвършенство на стиха („Пресявам думи“), търси точната единствена дума, с която да изрази посланието, което понякога е неизразимо, поезията е жесток къртовски труд.

Стихотворенията на Георгий Адамович са кратки, състоят се в повечето случаи от 2,3 до 4 строфи, рядко от повече. Затова можем да го определим като словесен скъперник, който разчита на точната дума.

Този поет разчита често на отстраняването, на външния поглед върху себе си, да се погледне от страни, обективно („Ти пак дойде“). Земният път е греховен, мами го „сияещата висина над мен“. Земното е измамно, то е временно, греховно. За Адамович е присъща дълбоката самоирония, защото поглеждайки се от страни, може да се отврати от себе си („Дни, седмици – без да починем“). В „По широките мостове с теб“ лирическият герой се стреми да се измъкне от кошмарните преживявания, които рисува чрез сюрреалистични картини. Поезията на Адамович е изпълнена с тревожна тишина, която е нагнетена със смисъл и екзистенциални въпроси. Градът не е уютно място за лирическия му герой. И любовта му е трагична, не вижда „ни брод, нито път“, няма надежда. В „Да, да… презирам всички нерви…“ поетът е лаконичен: „Надежди? Няма. Шепа прах.“ В „За дума, която си помнил“ лирическият герой е „без цел и без изход“, в гърдите си усеща „растящия лед“, останал е „без шанс и надежди напред“. Ето го неговото светоусещане в „Ако е вярно, че в нощта…“:

 

От мамещата красота

                    по-хубави са на света

                    сълзите ти и всички жалби. 

 

Поезията на Адамович е изпълнена със скрити и явни цитати и асоциации на предпочитани поети – ту като съгласие, ту като опозиция: Пушкин, Аненски, Блок, Манделщам,  Цветаева, Ахматова, Ходасевич, Балмонт, Бердяев и т.н. както и на световни автори.

Георгий Адамович  е преимуществено поет на нощта. В лириката му не чуваме весели трели, в стиховете му е студено, неуютно. Не вярва във възможността светът и човекът да станат по-добри и хуманни, скептичен е, но това е здравословен скепсис. Мрачни са картините в „Без дом – пещера“, нощта е „тъмна и бездънна“. Самота, самота…, няма хора в поезията му, по-скоро се мяркат силуети, сенки, „зелени звезди“. Типично стихотворение за настроенията в поезията на Георги Адамович е „Над твоите езера“:

 

Над твоите езера, Норвегийо, гори…

                Речта ми секва… Върху камък пее

                без думи някаква жена, искри

                небето синьо-ледено над нея.

 

Лирическият герой желае топлина, но природата и обстоятелствата не позволяват да се стопли. „Сияен“ е снегът, „сияйни“ са боровете, но те са в сняг, сковани в лед. Човешката съдба е предопределена в „Е, вече всичко свършено е. Край“ „Лед по пътя, и в душите – лед“ – изповядва поетът в „Там какво бе?“. В стиховете духа вледеняващ вятър: „Това е всичко. Спирка. Теб те няма“. Откриваме и мотивът за завръщането, но и то е измамно, когато духът ти вече не е там и са те забравили. Въпреки всичко Петербург е в душата и сърцето на поета:

 

                  Столица една бе на земята,

                  другото – са просто градове.

 

В „Когато покоят притихне“ чрез Петербург виждаме съдбата на Русия. През родния град поетът обиква света, от там се отправя към безкрая, към тежките екзистенциални въпроси за живота и смъртта, за Смисъла, за безсмъртието и полета на духа из звездните пространства на безкрая („Не теб обичах, а край теб – света“). Обемите на поезията на Г.Адамович са колосални.

Тежка е емигрантската съдба, в чужбина няма как да се чувстваш уютно и щастливо, защото е невъзможно да се приспособиш, не си на мястото си („Благодаря. За цялата война“). „Кога ще се върнем в Русия?“ е рефренът в едноименното стихотворение. Лирическият герой задава драматичния Хамлетов въпрос. Носталгията е непоносима, готов е да изтърпи тежкия бит. И във „Воробьови гори“ Русия е в душата и сърцето му, неизличима, обичана до обреченост.

Затова споменът играе много важна роля в творчеството на Георги Адамович. Стиховете са преживени, преимуществено автобиографични, автентични: „Да, скитнишка орис. Да, памет./ Да, стихове, книги, откос…“. Великолепно стихотворение като обобщена картина на руското село е „В полето е голо и хладно“:

 

                 В полето е голо и хладно

                 (особено вечер, в мъгла)  –

                 и как са оскъдни на радост

                 мизерните руски села.

 

                 Бреза. И къщурка под нея.

                Поточета, склон, ветрове.

                Невесело тук се живее,

                но някой твърди – поживей!

 

                Години са нужни, несгоди

                да станеш през плач и беди

                досущ като тази природа

                безстрастен към злите съдби.

 

Остра е социалната картина, запуснатост, безнадеждност, властва примирението. Сякаш хиляди еволюционни години са нужни, за да се промени нещо. Това са Гоголевски пейзажи. Настроенията продължават и в „Там, някъде и някога, далеч“. Промяната е някакъв мираж в неопределимото, необозримото бъдеще: „но някъде, но някога, навярно…“ Ако можеше от чистото и неосквернено детство да се отиде направо в Рая, би било много по-добре („Тъги“ от век са близки нам, безспорно…). Паметта на поета е по-скоро емоционална, защото след емигрирането той никога повече не се връща в Петербург или другаде в Русия. Но именно в такива случаи споменът е болезнен, неунищожим.

Смъртта е сред основните теми в поезията на Георгий Адамович. Мъртвецът във „В прозореца болничен“ е анонимният човек, който си отива без ответ и съчувствие, с безразличие от другите. Болезнен е вопълът „човек“ на поета. За смъртта  и сиянието на Христос става дума в  „Смъртта била смърт“. Смъртта е в центъра на „Ласкан, обиждан и обичан“, където духът на  лирическия герой е намерил покой едва след края си на земята. Литературата и историята често разкрасяват действителността, но реалността съвсем не е така красива: „призван на съд – какво ще отговоря/ пред Бог, щом дойде моят ред?“ – е трудният екзистенциален въпрос в „Когато в смъртна нежност ще отслабна“. В „Обичам аз единствено съня“ поетът търси отговор на трудния екзистенциален въпрос има ли живот след земната смърт. В „Непоносими са сините вечери“, както и в „Звъняха, пяха. Мръсничко скучно“ лирическият герой споделя своята готовност за смърт. Тази готовност е резултата и на отчаянието от неуютния враждебен свят, в който пребивава поетът. „Ни Бог, нито щастие няма напред“ – отчаяно възкликва поетът в „Навеки блаженство ни Бог обещава!“. „Има болка в този свят“, споделя лирическият герой в „Китара пак. Дали не е съдба“.  „В памет на М.Ц.“ „светът е болка“.  С тъга, самота и болка е изпълнено „Това ли животът ми млад е!“. Камбанният звън в „Денят… Пелена белоснежна“ се носи  „за този/ свят, пълен с беди и печал“. Векът е „живян безславно“ в „За милиони там лета“. Свободата е „снобска“ („Летят, гърмят, реват навън мотори“). В „По чужда тема“ Адамович цитира стих на Владимир Соловьов със сходни настроения: „Смърт и време царят над света“, към тях прибавя и „страдание“. Мечтите са „мъртви“ цианкалиеви, „вее тъга“ и самота от „Как да забравя протритото яке“. В „Часовник. Хол. Кресло. На камфор аромат“ усещаме мириса на етера, камфора, които напомнят за смърт. „Железният креват/ е черна катафалка сякаш.“ в „Нощи“. Неслучайно поетът се намира на Волковото гробище, където са погребани руски и съветски писатели, художници и хора на изкуството, той се чувства част от тях. Самото заглавие „По марсово поле“ говори за война, за смърт. Рефренът е „сияйна нощ“ като контраст на реалността и случващото се, на реалния живот. Любовта изглежда като шега.

И любовта в поезията на Георгий Адамович има трагичен привкус., защото чувството е дълбоко („Ни срязани цветя, ни дим от панихида“). В едноименното стихотворение поетът споделя покрусата си: „ Нощ… И защо да говорим; любов…/ Няма ни рози, ни славей, ни зов…“ В последна сметка човекът е сам в самотата си. В „Проръсва на разсъмване снежец“ споделя съкровено: „аз искам да редя такива думи,/ че цялата земя да се изпълни с нежност/ и дълго, дълго с ехо безутешно“, мечтае да бъде обзет „от чувството,/ че безсмъртна е земната любов“. Все пак „няма земната любов предели“ („Затуй, че няма ни раздяла, нито смърт“). Колко красиво, тъжно, чисто, ангелско е „Един: „Животът е толкова малък“:

 

Проскърцваха протритите въжета,

                     и тихнеха – по-нежно час след час! –

                     като че ангелите от небето

                     й пееха за любовта, без глас.

 

Когато има интелектуално разминаване и несъответствие, връзката се обезсмисля („Есенна вечер“). И във „Влага откъм островите вее“ раздялата е неизбежна, неминуема поради същото разминаване. Любовта е останала в миналото, настъпил е пустош, останали са „нищета и луна“ в „Къде си сега?“. Светът е безлюбовен „без никаква надежда, без утеха“, всичко се обезсмисля („За горест време, милостта е сън“). Исторически препратки са в основата на „На клена сухата позлата“. Антични герои срещаме в творбата, хубавата Елена като невярната жена и  изневярата. В стиховете на Георгий Адамович витаят по-скоро сенки, отколкото реални персонажи, любимата не е конкретизирана, мечтае да се слеят с любимата  като духонвни субстанции.

Цикълът „Пет осемстишия“ е потвърждение на разбирането на Адамович за поезията. И в тях властват тъга, скука, безнадеждност, безсмислие. И всички тези настроения са изразени пределно лаконично. Неистов е стремежът му към оригиналност, да пише без трели и украшения, важен е Смисъла, „за да избухне безначална светлина“. В поетичния свят на този лирик няма слънце, което да огрява и стопля стиховете му, урбанистичните картини са студени.

Но стане ли дума за поезия, все нещо просветва като искрица надежда в мрака, защото колкото и да е сгъстен мракът, поезията го прави по-светъл. В последна сметка поезията ни помага да разберем и простим. В „Не говори: поезията е мечта“ Георгий Адамович споделя:

 

                 и в старостта ти срок дошъл е току-виж

                 пет-шест случайни стиховце да съчиниш,

 

                 които в полусън да ги повтаряш влюбен,

                 или смутен да ги шептиш, на смърт осъден,

 

                 и като глуха музика да прошумят

                 на шир и длъж по закопнялата земя.

 

В поезията на Георгий Адамович се усеща някаква далечност, неопределеност, неконкретност, обобщеност, универсалност, призрачност, задълбоченост. Той разчита на въображението, характерни думи са „нейде“, „далеч“, „сън“, „безкрай“, „там, зад морето, зад време оно“, „отвъд“, „пелена белоснежна“ и т.н. Безгранични са времето и пространството, стиховете му са отворени към безкрая. Неслучайно в „Така жесток е вечният завет!“, което е посветено на Ана Ахматова се мяркат сенките на Орфей и Евридика.

Поезията е всичко, съвършената поезия е непостижима. Адамович е прозрял и друго: че без мъки, унижения, житейски изпитания, без нерадостна лична съдба, като че ли е невъзможно да се създава истинско велико изкуство: „Всичко помни: обиди, безучастия“ („Последен път…Без някакво съмнение“). В „Той проси милостиня. Той е нищ“ поетът горчиво споделя:

 

                 Но в мъката човек е и блажен –

                 от страстни думи и безсънни нощи,

                 с това, че е напълно унижен,

                 и сутринта – с последвалата прошка.

 

И все пак в последна сметка съществува надеждата:

 

                Да, вярно, животът внезапно ще се промени!

                Ще станем спокойни и всичко назад ще забравим.

                А виж, часове на предчувствие има едни…

                Кога? Неизвестно. На гости, във къщи, в трамвая.

 

                И сякаш че някакво слънце разпръсква лъчи

                над нас и с последното облаче чезне в безкрая.

                И там, зад вратата отворена вече почти,

                една светлина – безначална и бяла – сияе.

 

Георгий Адамович е изповеден, съдбовен поет. С поезията си  доказва, че може да се пише смислено и красиво, може да се нарисува съвършена словесна картина без словесни разхищения. Неговите стихотворения разчитат на верния поетичен тон и тоналност за постигане на внушенията и посланията за сметка на пищната образност и метафоричност. За него по-важни са смисъла и идеите, не толкова поетическата форма, която в неговите стихове също е безупречна. Той докосва и най-тънките и фини струни на човешката душа с минимум думи. Или както казва Некрасов, „Когато пишем, на думите трябва да е тясно, а на мисълта – широко.“

Именно поради споделените особености поезията на Георгий Адамович никак не е лесна за превод, лириката му е костелив орех за всеки преводач. Но Елена Алекова се е справила отлично с превода, преодоляла е всички трудности и ни е представила по адекватен начин поетичното му творчество, заради което заслужава читателските ни адмирации. Много ценни са бележките към стиховете, които са повече от 90 и това улеснява общуването и разбирането на поезията на Адамович. Чрез нейните преводачески усилия се срещаме с един от знаковите руски поети и литературни критици от „сребърните“ и целия ХХ век.

 

      Георгий АДАМОВИЧ, „Единство и други стихотворения“, превод от руски език Елена Алекова, Изд.“Скала Принт“, София, 2019 г.