Вълчо ШОПОВ, Демократична България

Днес е 10-ти ноември. Навършват се 30 години от пленума на ЦК на БКП, който гласува подадената предния ден пред Политбюро оставка на генералния секретар Тодор Живков . Предния ден пада и Берлинската стена.
Според мен 10.11.1989 г. е най-важната дата в историята на България през втората половина на 20-ти век, дори през последните 75 години.

Тя символизира започналата в страната ни трансформация от еднопартийна диктатура и планово стопанство, основано на държавната собственост, към многопартийна парламентарна демокрация и пазарно стопанство.
Официално новината първо е била съобщена в емисията на националното радио в 18 часа, макар че вече е предавана от радио Свободна Европа и се е разпространявала от уста на уста мълниеносно из Студентския град и из цяла София.
Тогава бях студент на 40 дена.

Следвах международни икономически отношения МИО (на четвъртия семестър се прехвърлих в специалност Финанси) в Университета за национално и световно стопанство (тогава Висшия икономически институт Карл Маркс), а само преди 43 дни се бях уволнил с чин младши лейтенант от БНА, от разузнавателния батальон на Старозагорската дивизия, след двегодишна служба в различни поделения и градове, след десетки хиляди изстреляни патрони от АК, стрелби с леки и тежки картечници, пистолети, хвърлени нападателни гранати и изстреляни гранати от ръчен противотанков гранатомет РПГ.

Беше преди 18 ч., навън вече беше тъмно, бяхме свършили поредната лекция и стояхме в обширното пространство вътре в сградата, пред главния вход на УНСС. Винаги ще остане пред очите ми моментът, как през остъклените врати влезе колегата ми Димитър Спасов и развълнуван съобщи новината, чието значение в този момент не осъзнавахме напълно. С него бяхме в една група и вече бързо се бяхме сприятелили. Изключително скромно и свястно момче, въпреки че по това време баща му беше посланик в Дания. Беше завършил Софийската немска гимназия. Никой тогава не е могъл да предполага, че след години ще бъде представителят и ще ръководи създаването на Била България, а по-късно ще напусне и ще ръководи и създаването и до началото на 2018 г. ще бъде дългогодишния ръководител на Кауфланд България.

По-късно отпразнувах събитието в общежитие в Студентския град с мои съученици от Пазарджишката немска гимназия.
С присъщото на младите хора бунтарство, още след идването на Горбачов на власт през 1985 г., аз се интересувах от промените. Купувах си всеки брой на сп. Спутник, в. Литературната газета и в. Народна култура, следях промените през 1988 и 1989 г. в Полша, където на изборите на 4.06.1989 г. опозицията спечели 99 от 100-те места за сенатори в сейма . В Полша вече бях ходил на ученическа бригада през 1986 г. и се бях запознал с опозиционното настроение към системата на полските младежи и с действията на профсъюза Солидарност.

Като студент в София пред очите ми се случиха всички важни събития през началните години на прехода. Присъствах на първия опозиционен митинг на 18.11.1989 г. и на всички важни митинги след това. Спомням си първите парламентарни избори, гладната зима на 1990-91 г., когато за вечеря в студентските столове даваха само постно зеле, мораториумът по външния дълг, студентските стачки, правителството на Филип Димитров, правителството на Беров.

Тогава, в края на 1989 г, си спомням как Димитър Спасов ми каза, че е намерил два пропуска за заседание от сесията на Народното събрание на 14.12.1989 г.. Тогава то не заседаваше всеки ден, както е сега. На балкона за посетители освен нас имаше само двама трима души. На първо четене бе представен проект за изменение на Конституцията на НРБ, с който да отпадне чл.1, определащ ръководната роля на БКП. Отвън сградата се беше събрало огромно множество, което беше нетърпеливо и настояваше за промяната и беше готово да щурмува парламента.

Тогавашният президент Петър Младенов, който въобще не го видяхме да се появи в президентската ложа, но явно е бил по това време в парламента, е излязал от сградата и се е опитал да говори и успокои множеството, но е бил освиркан и в раздразнението си е произнесъл фразата, която по-късно му струваше поста – „По-добре танковете да дойдат“. Кога е станало това, въобще не сме разбрали, защото бъркотията бе голяма. Всъщност в заседателната зала през остъкления покрив тогава се чуваха непрекъснатите освирквания и в такава обстановка премина цялото заседание.

На една от почивките с микрофон и фотоапарат към нас се приближи журналист, поиска кратко интервю за новогодишния брой на сп. Отечество за това, какво очакваме като студенти през новата 1990 г. Отговорих му – многопартийна система и парламентарна демокрация. Така и не можах да се видя в броя на списанието, но след години, през 1995 г., си обясних нещата – в прессекретаря на правителството на Жан Виденов, Красимир Райдовски, некриещ че е кадрови офицер от ДС, разпознах журналиста от парламента. Явно в онези бурни дни на 1989 г. службите са продължавали да си вършат работата и да събират материали за интересуващите ги.

Та това са част от моите асоциации, които предизвиква у мен датата 10.11.1989 г..
Датата, която промени живота ни.