Никола ИВАНОВ, литературен критик

Николай Табаков е вече сред утвърдените белетристи в националната ни литература. Особено в жанра на романа, макар че първата му книга с проза е сборникът с разкази „Да рисуваш по вода“ (1991). Следват романите „Изгубено поколение“ (1994), „Малката принцеса“ (роман за деца, 1998), „Пинокио“ (2001), сборникът с разкази „На всички местоимения“ (2004), романите „Романът Ес“ (2007), „Няма да е все така“ (2009), „Византия“ (2015),  „Ветровете ни мраморни“ (2017), „Нула време“ (2019) и „Синята гора“ (2020).

     „Няма да е все така“ е космополитен роман. Действието протича в северозападното видинско гранично селце със символичното име Гледка, в Ростов на Дон, Калифорния, Холивуд, Австралия и на други места по света, става дума за Via Pontica, пътя, по който прелитат щъркелите всяка година и т.н.

      В романа се преплитат реални събития и герои с творческата фантазия и въображение на Николай Табаков. Виждаме антихуманния отвратителен образ на войната между Сърбия и Косово и бомбардировките над Сърбия, вследствие на военните престъпления се стигна до Хагския съд. Учителят Крилов обяснява убедително причините за войната между Сърбия и Косово, а войните по принцип се предизвикват от алчност. Вследствие бомбардировките селцето Гледка е разрушено, бомба обезобразява Соня, любимата на Малкия щъркел, убиват коня на Егати, Буян. Във войната между Щъркелите и Орлите, и едните, и другите са потърпевши, всички страдат, повечето са избити, войната сее омраза, разрушения, смърт. Това е част от хуманизма на творбата.

      Чрез персонажите в романа и техните постъпки и отношения откриваме основните послания на писателя. Това не са схематични герои, всеки е по своему особняк и оригинален. В образа на областния управител на Ростов на Дон, Владимир Горшков, виждаме човек на действието, който постоянно мисли и върши неща, които смята, че са в полза на гражданите. Разбира се, получава и своето според поста, който заема. Той е човек с въображение и замах, широко скроен, смел. Не се съобразява с хорското мнение, защото е убеден, че така трябва да бъде. Иска да бъде запомнен с направеното под негово ръководство. Когато учителят по история Сергей Крилов му дава идеята да преустроят изоставения физкултурен салон в тенис игрище, той се съгласява, защото това е за здравето на ростовчани. Учителят е духовен човек, с широка култура, интересува се учениците му да мислят, а не да зубрят, затова те го обичат. Нетипична е и женитбата му с Мария и възпитанието на близначките Таня и Светлана. Макар че общественото мнение укорява интимната връзка между Светлана и Горшков, той застава на страната на областния управител и не го упреква, а се възхищава на характера и свободолюбието му, на порива да следва сърцето и любовта си. Неслучайно Горшков достига в края на романа до върховете на държавната власт.

      В „Няма да е все така“ ще открием и социалната чувствителност на Николай Табаков. С много топлина и симпатии е изграден образът на Егати. Това е типичен социален аутсайдер, живее в мизерия. Когато жена му има спешна нужда от животоспасяваща операция, той се моли първо на кръчмаря Никодими за заем, след това задлъжнява от заробващите условия на безжалостния Сив Орел. В образа на бившия военен Сивия Орел писателят въплъщава типичната мутра, която забогатява след промените чрез насилие и грабеж, контрабанда и рекет по време на югоембаргото. Ето как е описан Сивака: „Той не беше висок, но беше здрав като скала, набит. Раменете му, ръцете му, дори лицето, ако щете, имаха правилната форма на квадрат, на военно „каре“. От квадратното лице гледаха две малки оченца, но толкова остро гледаха, че понякога приличаха на ножове. Тежък поглед имаше орела и неотстъпчив. Вторачеше ли се в някого, онзи неминуемо отместваше очи, започваше да се изчервява и пелтечи, даже имаше чувството, че е подложен на рентгенов преглед. Под малките оченца се мъдреше голям квадратен нос, от ноздрите стърчаха тъмни косми, а тежката и разбира се – квадратна брадичка, – допълваше общото впечатление, че срещу теб се е изправил валяк.“ Побиват ни тръпки от това описание. Но героите на Николай Табаков не са еднопланови, едноцветни, черни или бели. Външните описания на героите в романа са съответни и подсказват характерите и психологическите им особености. Значимият писател интуитивно знае, че по този начин не може да бъде убедителен и въздействащ на читателите. И ако е по-обективен и хуманен дори подобен, излъчващ жестокост персонаж, няма как да не носи нещо човешко в себе си. Затова Сивака е много действен находчив, притежава бизнес нюх, успява да включи селцето в оперативните програми на Европейския съюз, да облагороди и въздигне селцето. Освен това той има и сърце – когато осиновява сирачето Маргарита, той се привързва към нея с цялата си душа. Тогава звярът у него става и човек. Маргарита спасява къщата на Щъркелите от разрушаване, използвайки слабостта на Сивака към нея.

      Николай Табаков умело използва и прибягва до ситуацията сестри близначки и тяхното объркване от влюбените в тях. Това води както до драматични, така и до хумористични ситуации. Татяна и Светлана външно си приличат като две капки вода. В Татяна е влюбен внукът Мартин, но я обърква със Светлана, която има интимни отношения с Горшков. Това подхранва напрежението в сюжетното действие дълго време. Макар че са близначки, по характер са доста различни. И двете играят тенис на най-високо ниво, но докато Татяна предпочита да спре и да се задълбочи в науката и любовта си към Мартин, то Светлана е амбициозна и достига до върховете на световния тенис. Татяна е вярна на любовта си, Светлана също, но когато отношенията с Горшков се променят, тя започва безразборен секс с млади тенисисти. Светлана е свободолюбива, тя не започва отношенията си с Горшков заради поста му и евентуални материални облаги, тъй като бързо започва да печели достатъчно от турнирите, а защото го обича истински.

      Писателят правдиво е предал ситуацията в световния тенис, отношенията между тенисисти, треньори, рекламните договори, понякога задкулисието, трудният и изтощаващ живот на световните звезди.

      В романа писателят е предал и разминаванията между поколенията. Светлана се разминава с разбиранията на майка си Мария по много въпроси. Близначките са много различни от директорката Сагаева, която е влюбена обречено в Горшков. Младите Щъркели са по-различни от старите, Маргарита е с различен характер от Сивака. Младите са по-разкрепостени, по-освободени, по-мобилни, по-приспособими, не понасят опеката и на възрастните. Младите са и по-свободолюбиви, те не се затварят в бита, семействата са им тесни, Мартин и особено Малкия щъркел са хора на света, както Светлана и Горшков. Макар и почернял от мъка по самоубилата се Соня, Малкия щъркел не престава да е бохем и свободолюбив, не го сломяват нещастията, защото е борбен. За младите светът е едно голямо село, за часове могат да прелетят от единия до другия край на света. Затова сюжетното действие протича в различни световни топоси. Николай Табаков не е отминал и трудното адаптиране в Америка. Макар и богати, носталгията е неизличима. Горшков, макар и при Светлана и с достатъчно пари зад гърба си, се чувства самотен в Калифорния: „Те се чуваха по телефона по три пъти на ден. Горшков й казваше, че всичко е наред, но Светлана знаеше, че не е така. Тя помнеше първите си дни на американска земя. Ужасно е да си сам. Ужасно е да си чужд. Ужасно е да не знаеш език.“  Технологичната революция отдалечава човека от природата, от естествения природосъобразен начин на живот.

      „Няма да е все така“ е и силно екзистенциален роман. Героите търсят своя Смисъл и всеки го намира в нещо, което осмисля живота му. Малкият щъркел говори на останалите: „А дотогава искам да ви кажа, че ако живеете така – в радост от изгрева на слънцето, в радост от работата си и радост във вечерта, вашият живот ще бъде безкрайно блаженство.“ Което се допълва от думите на Мартен: „- Всичко е едно! Бог, природа, ние. Не се страхувайте от нищо. Няма как да се отделите от цялото.“ И още думи на Малкия щъркел: „Христос – това сме всички ние, как не разбирате това? Всеки един от нас. Той живее в нас, в душите ни, където сме самотни и нещастни, където обичаме, където тъгуваме и… това е единственият му дом, да знаете! А вие искате да измолите за себе си един свят без чувства. Искате да замените Божието царство с електроцентрала… И това ми било губернатор!“ В романа четем: „Човек застава пред смъртта гол-голеничък и забравя за останалия свят.  Нищо друго не съществува, а ако съществува, то е толкова маловажно, че не му обръщаме внимание. Пред лицето на смъртта дребничките, чисто човешки присъщности просто изчезват. Няма завист, няма я алчността, дори отдадеността я няма там. И в любовта е така. Тя не е само отдаденост.“ А Мъдростта е в щастието да живееш. Защото в последна сметка животът е най-голямата ценност.

      В творбата писателят  не оставя настрана въпроса за престъплението и наказанието. Всеки от героите получава възмездие за стореното зло. Главният отмъстител е Малкият щъркел и най-потърпевши са най-големите грешници – Сивака, Синоними, но никой не е отминат. Това също е част от хуманизма на романа.

      В творбата Николай Табаков отправя и посланието, че спасението за човека е в единението между хората. Когато са обединени и единни, те ще преодолеят всички препятствия и ще надделеят над злото. И това послание откриваме най-убедително в света на Щъркелите.

      Много са описанията в романа, чрез които се убеждаваме в художественото майсторство на Николай Табаков. Вижте колко поетично започва романът: „В градския парк се разхождаха момче и момиче, хванати за ръце. Момчето беше високо и синьо, а момичето съвсем жълто. Над тях трептяха дървесата, облаците трептяха, чак и слънцето. Беше пролет и вятърът – този вдъхновен уличен метач – събираше старите листа. Миришеше на мокри парфюми, на свежи повеи, на светлина. Под стъпките плющяха жълъди. Птица прелетя.“ И още една словесна картина: „Беше пролет и птиците се завръщаха. В градината се поклащаха тежките цветове на лалетата, ухаеше на люляк, небето бе синьо и лъскаво като мънисто, а пчелите мъкнеха толкова много цветен прашец, че направо приличаха на хамали.“ 

      А заглавието на романа е изпълнено с мъдрост и екзистенция. Звучи обобщаващо като самия живот, който е едно колело. Човешкият живот е една въртележка, едно издигане и пропадане, и с тези възлизания и приземявания човек трябва да свикне, за да ги преодолява, да има сили да изживее живота си достойно. „Няма да е все така“ е роман за Летенето, Свободата, Братството между хората по земята, Любовта и Хуманизма, които трябва да носим в сърцата и душите си.

       В послеслова към романа „Византия“ известният учен медиевист Иван Божилов пише: „Но само вярата не стига. За да се отдадеш на тази цивилизация, трябва да се слееш с нейната красота.“ Именно такъв е подходът на Николай Табаков в творбата.

      „Византия“ е исторически роман, в който се преплитат реални исторически събития и личности, съотнесени към историческото развитие и съвременността. Творбата не е историческа хроника, нито сбор от биографиите на историческите личности, които населяват романа. Николай Табаков разчита на масив от исторически факти и проучвания, на които се опира, за да създаде силната си художествена творба. Писателят прави задълбочено изследване, за да обрисува историческите  герои правдоподобно. Успява да придаде монументалност на тези си персонажи. Юстиниан Велики, съпругата му Теодора, великият стратег Велизарий, съпругата му Антонина, Прокопий Кесарийски са реални исторически личности, познати ни от историята. Това са личности, оказали трайно влияние върху европейската история и общественото развитие не само на Европа. Дворцовите интриги, доносничеството, лъжата, злепоставянето, подлостите, гадните удари под кръста, за да се харесаш на властта, да елиминираш противника, да го отстраниш от пътя си, властта на императора да го низвергне и ти да се намърдаш сред фаворитите и т.н. Всичко това го има в романа, преди всичко плод на писателското въображение на Николай Табаков. Реалните исторически събития са само повод за писателските послания. Писателят разиграва сцени с реални исторически герои чрез своето въображение, през своя поглед.

      Църквата в Равена и забележителните й стенописи са факт и всеки може да ги види, ако има възможност и пожелае. Истинското име на иконописеца е неизвестно поради това, че до 6 век, когато е построена и изографисана църквата не са подписвани от художниците, това става след 9 век.

      Важни и интересни са историческите личности в романа сами по себе си, но по-важното е интерпретацията и оценките на писателя за тях и делата им. Длъжен съм да отбележа, че фактологията около историческите личности и четива, които е използвал Николай Табаков са интерпретирани от автора през оригинален и личен поглед. Освен това най-важни са ситуациите, в които ги поставя писателят, психологическите им описания, когато вземат държавническите решения с трайни исторически последствия или определят съдбите на народи и личности. Затова „Византия“ не е просто историческо четиво, а пълноценен исторически роман.

     Писателят се спира и върху ролята на Константин Велики за изграждането на Константинопол като световен културен център. Неслучайно авторът прави паралел между Венеция и Константинопол. Защото без култура и трайни във времето културни паметници никой град не може да се превърне в световен център. Писателят се възхищава от културата на Изтока.

     Романът не би бил толкова интересен и важен без създадените изцяло от писателското въображение на Николай Табаков персонажи, които населяват страниците на книгата – художникът Христофор Пелиегрис, димарх Михаил Фотий Хониат, игуменът Йоан Доситей, монахинята Сафо. И съвременните персонажи: главният герой Павел Пелев, чрез който писателят разказва в Аз форма, бащата Христос Пелев, Баба Цеца, любимата на главния герой Мария и сестра му Корнелия, депутатите Виталий Узунов и Изидора Матова, икономът Магърдич, главната редакторка Поптодорова, журналистите Моньо Костов и Сашо Шомов, секретарката Мими…

      „Византия“ е роман, изграден и разчитащ на връзката история – съвременност и се занимава с един от най-важните екзистенциални въпроси за човека и неговата същност: развил ли се е хомо сапиенс през вековете до наши дни като нравственост към по-добро, и ако се е изменил, в каква посока е промяната. За съжаление отговорът е НЕ, и за още по-голямо съжаление трябва да се съгласим, че Николай Табаков е прав.

     Юстиниан е най-образованият за времето си и не Рим, а Византия е центърът на Европа. Той избира еднолично да властва и затова предпочита да подчини на своята власт и църквата,  ограничава властта на Патриарх Епифаний и макар патриархът да се стреми да отлъчи Пелиегрис от църквата, императорът не позволява това, макар в случая да играе роля и личното его. Николай Табаков цитира Георгий Остогорски: „Няма по-очевидно доказателство за изключителната цивилизационна мощ на византийския престолен град от факта, че един селянин от вътрешността на Балканите бил най-образованият човек на своя век.“ И писателят допълва: „Този селянин е император Юстиниан I.“ Усещаме и неприкрита национална гордост на автора. На друго място уточнява за Юстиниан Велики и Велизарий: „И двамата са родени в малки балкански поселища (Велизарий – в Германея, днешна Сапарева Баня в България, а Юстиниан – в Таурезиум, някъде около Лясковец и Ниш, Сърбия)“. Патриотичен полъх усещаме и от реакцията на писателя към изказването на Збигнев Дзерджински (разбирай Збигнев Бжежински, поляк, световноизвестен съветник на американски президенти) срещу православието. На неговото мнение световноизвестният кинорежисьор и писател  Никита Михалков се противопоставя с гневна статия. Всъщност на няколко места във „Византия“ главните персонажи от съвременността, особено Павел и бащата Христос, се чувстват наследници на великите владетели на Византия и Римската империя. Неслучайно Христос Пелев купува имение, в което се намира „Рицария“, където кани археолозите и прави разкопки. Юстиниан Велики изгражда величествената църква „Света София“ в Константинопол.

    Юстиниан се крепи на два непоклатими и верни стълба – Теодора и Велизарий. Чрез отношенията между тях писателят поставя проблема за верността и предателството и потвърждава мисълта, че зад успеха на всеки мъж стои силна и достойна жена. Макар че Теодора е куртизанка, след като става жена на Юстиниан тя изцяло се отдава на него, закриля го и го съветва по най-добрия начин. Тази героиня излъчва спокойна тайнственост.  Блестящият пълководец Велизарий се чувства брат на владетеля и никога не се поддава на предложенията да свали от трона Юстиниан и да заеме мястото му начело на империята. Кралят на осготите Витигес предлага на Велизарий да стане император на нова възобновена Римска империя, което пълководецът отказва.

      Докато при Прокопий Кесарийски съвсем не е същото отношение към императора. Страхът го потиска, но той постоянно търси начин да уязви и навреди не само на Юстиниан, но и да злепостави най-доверените му и заслужили хора. В негово лице писателят е представил ласкателя, който по този начин се издига до върховете. Заради ласкателството чрез официалната си история Прокопий „… се радва на главозамайваща кариера, получава дворцовите  титли  „илустрис“ и „патриций“. Прокопий е комплексиран, зъл, недостоен интригант, страхът го държи в безпрекословно подчинение на императора. Писател-хронист, който пише две истории едновременно – официалната и „Тайната история“, в която поголовно очерня не само Юстиниан, но не казва добра дума за никой. Наистина чрез „Тайната история“ той проявява смелост, защото рискува живота си, ако разберат за нея. Прокопий е нещастен и в личния си живот, не успява да се ожени за куртизанката Габриела, в която е отчаяно влюбен.

     Докато при Хониат ситуацията е съвсем друга. Той е амбициозен, стреми се към властта. Сенаторът се шегува и подиграва с Юстиниан и Теодора, водач е на сините, мечтае да е като Юстиниан, да го замести, пленява кораб с богатствата на евреина и мечтае в Равена да построи най-внушителната църква на света. Велизарий го пленява и го предава на Юстиниан, който трябва да реши съдбата му. Умният император го изпраща в манастир, където игумен е Йоан Доситей. Там трябва да престои 7 години, докато Пелиегрис трябва да иконопише църквата в Равена. Мечтата на Юстиниан е неговият образ и ликовете на семейството му да бъдат увековечени в стенописите, което и става.

      Хониат е човек с достойнство, не е притворен, макар че се подчинява пред силата и властта на Юстиниан. Приема съдбата си както му е отредена. Безкрайно е влюбен в жената на Велизарий Антонина, която е най-приближената на Теодора. Императорът от братски чувства иска да раздели Хониат и Антонина, но любовта им е толкова силна, че води до смъртта на куртизанката. Не само в този случай става дума за властта и нейните злодейства, за намесата в личния живот на хората. В това е част от проблема за свободата на човека и личния му избор.

     Много важен образ в романа е художникът Христофор Пелиегрис. Този персонаж е изграден с голяма любов и пристрастие от Николай Табаков, защото основно послание във „Византия“ е вечността на изкуството. В творбата става дума за духовната дарба на художника, на твореца, за способността му да живее в света на възвишеното. Само сътвореното остава във времето и може да осигури вечност. В което непрекъснато се убеждаваме от живота. Като мото в главата „Ника“ писателят цитира думите на Пол Льомерл: „И днес аз още повече мисля, че оригиналността и величието на византийската цивилизация се състои преди всичко в изкуството, което тя е създала.“ И въплъщение на тази мисъл и разбирането на автора по темата е Пелиегрис. Художникът за пръв път си позволява да изпише в своите икони образи от реални хора, което Църквата обявява за ерес. В романа  става дума за неизличимото въздействие на изкуството върху човека. Същностни са разсъжденията как децата усвояват човешкия опит, където най-важен и решителен е художественият, културният опит, който очовечава. Дори отлъчването от Църквата не може да откаже Пелиегрис от таланта и вдъхновението. Човекът на изкуството е обсебен от таланта си, дарбата го осмисля. Животът на битово ниво не интересува художника, макар че се влюбва в куртизанката Сафо и тя му ражда син Петър. В романа четем: „Господ е раздал на всички ни таланти, казват византийските богослови, но за да ги проявим, ние трябва да открием Духа. Бездуховният живот е смърт за нашите дарби.“

     Историята и нейните герои е едната от двете главни сюжетни линии във „Византия“. Другата и не по-малко интересна е свързана със съвременния живот. Главният герой Павел Пелев е поет, мечтае да сътвори голяма поезия. За 34 годишния му рожден ден бащата му подарява подпокривно ателие. Бащата Христос Пелев е успешен бизнесмен, егоист, недуховен тип, но се грижи за семейството. Майката Мария е пианистка, деликатен и духовен човек, постоянно потискана от бащата и умира от рак, когато Павел е на 13 години.

     В образа на Павел Николай Табаков е въплътил психологията на поета, на твореца, който е обсебен от дарбата си и външният свят е чужд за него. Павел работи във „Вестник за всеки“, където главен редактор е грубоватата Поптодорова. Моньо Костов е главен репортер, човек с достойнство. Секретарката Мими е по живота, не се жали. Баба Цеца е журналистка, широко скроена, красавица, която има любовник, два пъти в седмицата я взема лимузина и я откарва при любимия. Журналистическата работа е скучна, сива, безинтересна за Павел. Става дума и за зависимата продажна журналистика, която обслужва лични интереси на силните на деня, за трудното устояване на журналистическата съвест и въобще за Съвестта, която е задължителна за духовния индивид и човека на изкуството, пък и за всеки. Павел работи, за да не зависи от парите на баща си. Запознава се с красивата археоложка Мария, която е отгледана от чичо си след като остава без родители. Павел е различен от сестра си Корнелия, която е прагматична, но страхлива и все настоява някой да се грижи за нея. Дори когато бащата умира и завещава бизнеса на Павел, а синът иска да прехвърли всичко на сестрата, тя не приема, защото е безидейна и се плаши от живота.

     В романа откриваме социален разрез на случващото се в България след промените през 1989 година. Появяват се новобогаташите с мръсни пари, политици рекетьори, които осребряват цинично властта си, властта и парите се обединяват и възниква родната олигархия. Представители на властта са депутатите Виталий Узунов, който е председател на финансовата комисия в парламента и неговата маша Изидора Матова. Подставено лице на Узунов е уродливият Калудов, който праща майка си в чужбина. В алчността си те прибягват до заплахи, насилие, използват властта, за да се доберат до пари, имоти, яхти, вили и т.н. Алчността е главната причина според писателя за престъпленията към човека и човечеството. В романа четем: „Алчността е вечна. Алчността е такова едно човешко качество, което ще скита из душите ни докато свят светува.“ Това е тъжното, но вярно обобщение на писателя. Алчността е причина и за атентата срещу редакцията на вестника, където случайно няма жертви. Целта е да бъдат убити Павел и Баба Цеца. Причината е, че Христос Пелев не отстъпва на заплахите и рекета на Узунов да му предаде бизнеса. Ясен е упрекът към журналистиката, за която само лошите и развращаващи новини са интересни, с което съдейства за унищожаването на моралните устои на хората. Показателни са думите на Моньо към Сашо Шомов: „Показват ни пошлости, дребнотемие, просташки хумор, скандали. Сляп ли си?  Ами филмите? Ами дрогата в училище? Ами идиотът, който смята, че когато псува на майка, пише литература?… Нима не виждаш в каква предумишлена простотия ни въвеждат?… Защо позволяваме младите хора наистина да се превръщат в тъпоумни потребители?“ Тревожни и правдиви констатации, чиито плодове берем.

      Любовта е сред централните теми във „Византия“. Силна и всеотдайна е любовта не само между Юстиниан и Теодора, но и между Антонина и Хониат, между Пелиегрис и Сафо, болезнена е любовта на Прокопий към Габриела. Обсебващо и дълбоко е любовното чувство между Павел и Мария, Христос и баба Цеца, Корнелия храни искрено чувство към Евлогиев, макар че той не го заслужава и т.н. В романа писателят отправя посланието, че без любов животът е непълноценен и се обезсмисля. За автора „Любовта – изкуството да не останеш сам“ Защото за любовта трябват двама, които да я споделят. Във „Византия“ става дума за пълноценната всеотдайна любов, за сливането на телесното с духовното, която може да промени дори куртизанката.

      Николай Табаков поставя въпроса и за прошката като хуманизъм. В това отношение пример е Велизарий, който се стреми да разбере Антонина и да прости. Юстиниан също прощава не само на Фотий заради сина му Хониат, защото го разбира като баща, Теодора прощава на Антонина  заради изневярата, защото разбира, че го прави от любов и т.н. Фатме прощава на сина си Калудов, защото го обича, а няма равна на майчината любов, тя обича рожбата си, дори когато е престъпник.

      Основна тема и във „Византия“ е Свободата. Ето какво казва Хониат на Юстиниан велики: „Свободният човек няма какво да губи. Той може само да спечели.“ Пелиегрис се обръща към Максимилиан с думите: „Истински свободният дух не понася затвореното пространство.“, защото от личен опит се е убедил, че без свобода не може да се осъществи като художник и да остави безсмъртно име. Това е универсално послание за човека на изкуството въобще. Щастието е невъзможно без свобода. Бащата Христос прави независим бизнес, защото иска да е свободен, Павел работи като журналист, защото иска да е независим и свободен, Баба Цеца е свободолюбива. Несвободният човек неизбежно загубва своята самоличност и става част от тълпата. Гравитацията и паметта на водата са символи на Свободата.

      „Византия“ е силно екзистенциален роман. Павел Пелев разсъждава за баща си, когато разбира намерението му да се оттегли, защото е уморен: „Децата – макар и на тридесет и четири – никак не искат да си представят, че родителите им остаряват, че светът превърта около нас големите обръчи на времето, че някой ден… между нас и смъртта няма да има никаква преграда. Чак сега си дадох сметка, че той, моят баща, стои на пътя на смъртта и отново, за кой ли път, ме защитава с присъствието си. Не исках той да се оттегля! Не исках този свят да свършва!“ Наистина родителите са бариерата пред смъртта на децата. След като си отидат, следващите запътили се към смъртта са децата, няма кой да ги пази вече. Затова основният въпрос  „Защо живееш?“ трябва всички да си го задаваме непрестанно, за да намерим Смисъла, без който животът е невъзможен. В този смисъл много важна е вярата, която крепи човека в изпълнения с изпитания живот. Павел и Мария по чудо се спасяват от ужаса на водата и след случката Мария става вярваща, отдава се на молитви, става послушница. В отговорът й на писмото на Павел има и такава мисъл: „Молитвата не служи да измолиш по-добър живот за себе си на тази земя. Молитвата служи да се спасиш. Да се спасиш от себе си…Спасителю!“

     Решаваща за човешкото развитие и напредък на човечеството е културата – категоричен е Николай Табаков. Затова на редица места в романа чрез героите си той отправя посланието си. За писателя изкуството е обединение на народи и хора, защото то има универсален език. В романа писателят размишлява за писателския занаят, за вдъхновението, музата, озарението, когато хващаш мига и сякаш Той ти диктува, а ти само записваш, чувстваш се като говорител и посредник между Бог и читател. Но в същото време и за мъките, за болезнения въпрос: „Защо пиша, рисувам, композирам…?“ и отговорът: „Защото съм щастлив!“ Павел споделя: „Защото литературата – ако е литература или изобщо е „е“ – винаги ще бъде огледалото на човека. Нашето блестящо огледало. И ще озарява мен, теб, онзи нещастник Пилат Понтийски, или съседското псе. Всичко ще отразява тя и ще го носи със себе си през вековете подобно на жива вода. (За която толкова ритат учени и поети.) В последна сметка поетите и писателите са „разплискали“ по страниците „Собствените си сълзи или малка капчица красота.“ Писателите са Демиурзи, оракули, предсказатели. Това е страстна апология на литературата и изкуството. Със своето писателство Прокопий оставя за поколенията случилото се, така изпълнява своя дълг: „Наистина, кой от по-късните поколения щеше да знае за развратния живот на Семирамида или за лудостта на Сарданапал и Нерон, ако спомените за това не бяха останали в книгите на тогавашните писатели.“ Изкуството е Паметта на човечеството. Пелиегрис говори развълнувано на Юстиниан: „- Ще минат векове и ние няма да сме между живите, но твоята слава, увековечена в стенописите на Равена, ще е несломима и хората от цялата земя ще се стичат, за да зърнат лика ти, милостиви господарю!“ Което и става. Верни са думите на Прокопий към Пелиагрис: „- Ей, момче, я не се прави на светец! Няма по-себелюбиви люде от нас, хората на изкуството. Ние работим за себе си, запомни! Ние работим за собствената си слава… Другото са превземки.“ Словото е „консервна фабрика за красота“. Прокопий говори на епископа: „Думите, думите и само думите са тези, които остават след нас. Нищо друго.“ Изкуството е преди всичко красота. Затова хората на изкуството са по същество самотници, защото изкуството се сътворява в мигове на самота и вглъбяване.

      За динамиката и напрежението на романа силно съдействат сюжетните изненади, които ни поднася Николай Табаков. Част от тях са с криминален привкус. Внезапно се оказва, че любовница на Христос Пелев е баба Цеца, бащата е собственик на вестника, Виталий Узунов е чичото на Мария, който я е отгледал.

      Няма как да отмина и художественото майсторство ва Николай Табаков. Ще посоча само един пример: „Синя вечер разпиля косите си над залива, високо трепна звезда. Морската шир още аленееше в онази странна одежда от залез и кръв, каквато вероятно обличат вампирите преди полунощния бал. Приятен ветрец си играеше по водната повърхност на „тук съм – няма ме“ и разхлаждаше пламналото чело на великия военачалник Флавий Велизарий. В краката му шумно дишаше морето, далеч, чак на котешкия гръб на хоризонта, се простираше кадифено небе без следа от облаци.“ Убеждаваме се в единния неделим свят. Емил Чоран казва, че за да разбереш историята, трябва да притежаваш способността за трагичен поглед отстрани. С „Византия“ Николай Табаков доказва, че притежава тази способност. Затова достига до извода, че целта на Симеон е Велика Византия, а не Велика България.

             На корицата на романа си „Ветровете ни мраморни” Николай Табаков е записал: „Мисля си най-притеснително за тази книга. Какво иска? За какво говори? Заслужава ли си труда? Наблъскана е до хрилете с разказване за живота на най-видните европейци от двадесети век. Пращи по шевовете от амбиция да нареди до тях пъргавите българи. Смесва понятия, възторзи, съмнения. Тича по покривите на нашия оскъден живот. Рисува, лудува, обича и плаче. Задава въпроси. Европа в България ли е, или е сън? България сън ли е, или стон? Човеците знаят ли защо са човеци? Или не са. Да бъде или да не бъде – значи се питам. Тази книга.” Това е вечното съмнение на талантливите. Само бездарните и глупаците не се съмняват.

      В тези думи на Николай Табаков е синтезирана и основната тема на романа, а това е темата Европа и България, ролята на Европейския съюз и как се отразява това на едно затънтено българско село като Фъркуланци, сякаш забравено от Бога на ъгъла между три държави – България, Румъния и Сърбия. Отразява се, и то сериозно. Първо, голяма част от жителите на селото не могат да намерят поминък в променящите се условия и се преселват в големите градове или в чужбина да си търсят късмета. Миграцията и обезлюдяването на цели райони от България са сред сериозните проблеми, които съпътстват членството на страната ни в ЕС. Свободата по български се изражда в свободия, увеличава се престъпността и криминогенната ситуация, в случая превозване през Дунав на емигранти срещу солидно заплащане, изграждане на контрабандни канали и т.н.

      Но освен това защо именитият скулптор Боян Бенин избира и се усамотява именно във Фъркуланци? Защо по-духовни хора като бившата учителка по литература Беладона, Мона Симонова и Сашо Симонов правят същия избор? Европа отеква и в най-затънтените родни краища, защото макар и по-бавно у нас се налагат правилата, бизнесът се развива, настъпват промени, повечето за добро.

     Романът е и политически, защото обединена Европа се изгражда по идеята и волята на нейните политически лидери. Несъмнени са заслугите на политици като Жан Моне и Шарл дьо Гол, които успяват в замисъла да убедят държавниците от другите влиятелни европейски страни да изградят общ дом, да направят Европа силна, просперираща, благоденстваща и независима. Съществуват, разбира се, и основателни съмнения, че Англия е Троянският кон на Америка, което се потвърждава донякъде и от случилия се Брекзит. Реалистична и обективна е нелицеприятната характеристика на юпитата, защото е направена от хуманистична позиция: „Е да – „юпи”. От онези млади, изключително тесни специалисти, за които хуманитаристиката е мъгла, а мениджърската професия и политологията са се превърнали във фетиш. Те надали познават Библията, но са ужасно компетентни по въпросите на банковото дело. Знаят как се пишат проекти, от които зависи съдбата на много хора, но нищичко не знаят за хората. За тесните специалисти българският народ е измислил определение – коне с капаци.” Това е правдива характеристика без политиканстване, защото най-голямата опасност за човека и човечеството е безмерната, отвратителна и ужасяваща алчност, която е резултат от дехуманизацията в световен мащаб.

      Хуманистичната линия в романа е въплътена особено силно в образа на Майка Тереза. Ето нейните думи и хуманистичната й позиция: „Най-тежката болест в наши дни не е проказата или туберкулозата, а чувството, че си нежелан, лишен от грижи, изоставен от всички. Най-голямото зло е липсата на любов и милосърдие, ужасното безразличие към ближния, който живее на улицата, експлоатиран, изпаднал, беден и болен. Това, от което бедните най-много се нуждаят, повече от храна, дрехи и подслон, е да бъдат обичани.” Можем да добавим – и от състрадание, съчувствие, съпричастие.

      Писателят не спестява политическите грешки и на най-заслужилите политици. Не е подмината и ролята на Държавна сигурност в обществено-политическото време както преди, така и след 1989 година. Отношението на ДС към великия бас Борис Христов е характерно за непокорната интелигенция въобще, която не иска да слугува идеологически: „Разбира се, Борис Христов отказва да сътрудничи и веднага започват номерата. Държавна сигурност не си поплюва. Не му разрешават да прибере брат си в Италия и да го лекува. Не му позволяват да си дойде в родината и да погребе баща си. Не му разрешават да изпраща пари на майка си.” Новият бизнесмен Кумчо Вълчев Кумчов, безгранично алчен, е човек на ДС. Авторът заключава за него по повод срещата му с Кмета: „Срещу него не стоеше човек. Стоеше бившата Държавна сигурност. Истинската мафия на България.” Бившият полицай Теодоси също е показателен персонаж. Лошото е, че те се ползват с политически протекции и благодарение на това разрастват своя бизнес, макар че понякога катастрофират. Политиците обещават какво ли не преди изборите, което след това забравят. Ето как писателят картинно и образно описва обобщено България чрез размислите на скулптора Боян Бенин: „Живеем чрез отломки. Ето, магистралата не се поддържа, асфалтът е осеян с кръпки, напомня човек, облечен в дрипи. Тези магистрали, тези подскачащи ленти, озъбените мантинели, вечните ремонти в тунелите, мостовете като висящи проскубани прилепи. И още – камионите убийци в неделя, задръстванията в събота, корумпираните полицаи по всяко време.” Ето и още едно обобщение за българското село и съпоставката му с ЕС: „Всяко село, колкото и малко да е, представлява напълно жив организъм. В него живеят любовта и омразата, завистта. Има стари, закърнели приятелства, толкова свикнали с неотменимата си връзка, че са забравили за нея. Има омрази, грозни като смъртта. Има безразличие, има лъжи и изневери, има постоянни закономерности, около които се върти животът в селото. То и Европейският съюз се върти около тези закономерности, колкото и да се прави на голям и важен! Целият свят се върти, както е хортувал един симпатичен учен.” Съвременният свят с комуникациите наистина е едно голямо село. Съчетанието на интересите – това стои в основата на геополитиката. Николай Табаков разсъждава за фашизма и комунизма и въобще за диктаторските режими.

      В романа си писателят размишлява и по друг важен въпрос – за преодоляването на махалата, за т.нар. „данък обществено мнение”, което намалява и ограничава свободата ни, за завистта към надарения, талантливия, можещия. По повод на връзката на Мария Кюри с известния физик Пол Ланжвен Николай Табаков пише: „Да де, но вестниците търсят сензацията, а сензациите не са скромни домакини. Сензацията се казва Кюри. Известно, популярно, коментирано име. Вестниците я разнищват, стъпкват я в калта, изкарват я по-черна от дявола. Тиражите набъбват, народът чете. Полякинята, която разби семейството на скромната френска съпруга. Или може би еврейката, откъде идва това име Мария Саломея? Да я разпнем! Чакалите са настървени. Ръфат, разхвърлят кости, издевателстват. Мария потъва в земята, децата са в паника, унижението е страшно.” За да обобщи по-нататък за днешно време: „Защото и днес са същите мерзавци. Е, малко са се усъвършенствали, трябва да им признаем. Вече не работят само за сензацията, вече продават душите си за пари. Готови са да смажат човек, ако е достатъчно известен, или ако някой им подмаже щедро ръката.” И който не може да намери сили да се озъби на Махалата, на тази стоуста ламя, да я преодолее, опасността да завърши в психиатрията е трагично реална.

      Романът е и своеобразен социален разрез на обществото ни. Село Фъркуланци е минимодел на съвременното българско общество. Дребнавите крамоли се превръщат понякога в доживотни омрази. Йоан Стърчи-Чок разстрелва петела на вдовицата Цеца и омразата ще трае докато са живи.

      Жаждата за слава, за известност и завистта на ограничените и бездарните е причина за убийството на гениалния музикант Джон Ленън: „Но думата тук е за друго. За убийците на Джон Ленън. За тези, които на всяка цена искат да станат известни на гърба на известните. На тези, които участват навсякъде с една-единствена мисъл. За тези от кастингите, от риалити програмите, от конкурсите. За неистово желаещите да попаднат в „Гинес”. За онези от цирка, наречен известност. За онези, които се съгласяват да продават задниците си, душите си и недодраните си скалпове заради всеизяждащата популярност. И родните си майки. За вас говоря, дупедавци! Вие сте готови на всичко за славата, нали? Готови сте да убивате, да мачкате, да мразите, да ръгате с лакти. Готови сте с багажа. Да се качите на покрива на света. Само че не става. За това място последната дума има Господ. И Той раздава наградите.”

      Съперничеството между Рад Дракула и Сашо Симонов-Заека е тотално – от плуването до жените. Надпреварата е на живот и смърт. Сашо Симонов донася на властта за превозването на емигранти през Дунав и контрабандата, с което се занимава Рад Дракула, а Дракула му отмъщава като го обезобразява. Заради тях се самоубива Пламена. Но именно характери като тях са способни на големи жестове, защото са и рискувачи до безрадсъдство. Рад Дракула спасява в опасна ситуация едно от осемте деца на Кмета и отказва да вземе пари като благодарност. Той намира сили да спаси живота на големия си съперник Сашо Симонов, защото е благороден по рождение. Без двамата в селото ще бъде безинтересно, скучно и сиво. Неслучайно Боян Бенин безкомпромисно отказва да включи министъра на културата в скулпторите на най-заслужилите десет българи, но сътворява  скулпура на Рад Дракула, защото той е по-физиономичен, оригинален и свободен дух.

      Главни персонажи в романа са скулпторът Боян Бенин и Мона Симонова. Николай Табаков поставя и особено важния въпрос за компромиса в изкуството, който винаги е фатален за твореца. Затова характерът е необходим не по-малко от таланта. Боян Бенин устоява на натиска на Министъра на културата да бъде един от десетте фигури от монумента на бележити българи от ХХ век.

      Всъщност преобладаващите сред най-великите и заслужили личности на Европа и България на отминалия двадесети век във „Ветровете ни мраморни” са хора на изкуството: Антоан дьо Сент-Екзюпери, Мартин Хайдегер,  Пабло Пикасо, Джон Ленън, Папа Йоан Павел II, Борис Христов, Иван Ненов, Йордан Радичков и други, свързани с тях. Трябва да прибавим великите учени-откриватели Алберт Айнщайн, Мария Кюри, както и Майка Тереза. И същевременно трябва да отбележим колебанията при избора на имената, които са естествени. На всички тях писателят е отделил по една глава от книгата. От там ще научим най-важните биографични моменти и основните постижения, станали достояние и гордост на Европа, България и света, облекчили и придвижили човечеството напред. Писателят ни припомня особено важни техни мнения и разсъждения, като това на Иван Ненов за Пикасо: „Пикасо отрича развитието на изкуството. И това е вярно… Няма такова явление развитие, а има мутация…” Изкуството е преоткриване на познатото. Много важен за таланта е интелектът, без наличие на интелект талантът не може да се реализира пълноценно, защото не може да отиде далеч напред, да надгради. Всички велики са всеотдадени на изкуството или науката до обреченост.

      В този смисъл можем да определим романа донякъде и като културоложка книга, без обстойни художественокритични и литературноаналитични разсъждения, но открояващи най-важното и съществено. Подхвърлените идеи и находки литературните и художествени критици и изследователи могат да  дообогатят и доразвият. Художествената култура на Николай Табаков му позволява по интересен начин да интерпретира отделни произведения или творчеството на писатели, художници, музиканти. Той самият е колекционер.

      Трябва да следваме и постоянно да се обръщаме към хората на изкуството, съветва ни писателят чрез главния герой Боян Бенин: „Към кого трябва да се обърнем тогава? Към различните, разбира се. Към онези, които не са загубили усещането си за света, за болката. Към онези, които все още пазят фината настройка на търсача на изчезналия кивот, който си умира да дари на хората… себе си.” Генералът от авиацията и боен другар Шасен описва Сент-Езюпери по следния начин: „Той беше едновременно голям писател, голям философ, изобретател (има десет патента за изобретения), математик, без да смятаме – боен летец, инженер, конструктор, аеродинамик, военен герой и най-сетне приятел. В него всичко бе свързано: математика, биология, поезията на пространствата, някоя картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Паскал, фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора Сент-Екзюпери, който играе с някое дете, и Сент-Екзюпери, който чете Платон в някое нощно кабаре на Дакар.” Николай Табаков подчертава пренебрежението му към бита и допълва: „За него духовният живот е всичко, духовната същност е единствената му грижа.” Което се потвърждава и от едно неизпратено писмо на Сент-Екзюпери: „Тъжен съм, тъжен съм заради моето поколение, тъй празно от всяко човешко съдържание… поколение, което мисли за барове, автомобили и сметачни машини като форма на духовен живот.” Все едно че е писано днес, само техническите средства са по-усъвършенствани за сметка на духовността. Консуматорското общество неминуемо води към духовно затъпяване. Типичен пример е примитивният, ограничен и недуховен кмет на Фъркуланци, който отсича: ”Който няма пари, не е свободен човек!” Докато за Рад Дракула, Сашо Симонов, Мона Симонова и хората на изкуството свободата е преди всичко състояние на духа.

      Хората на изкуството провиждат в бъдещето, за което свидетелства и Дж. Д. Селинджър: „Не е ли истинският поет и живописец ясновидец? Не е ли той единственият ясновидец на тази земя? Повече от очевидно е, че това не е ученият, още по-малко психиатърът. Твърдя, че истинският художник-ясновидец, божественият наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена, човешка съвест.” Да, без съвест става безсмислен животът ни. Макар че този цитат е използван по повод изкуството на Пикасо, той е универсално обобщение за хората на изкуството въобще. Творческите мъки и лишения, отдадеността до обреченост в последна сметка им се отплащат с безсмъртие заради сътвореното и оставено за поколенията. Като скулпурите на Боян Бенин, които осмислят живота му.

      „Ветровете ни мраморни” е антивоенен, пацифистки роман. По повод прочутата рисунка на Пикасо „Герника” Николай Табаков споделя: „Картината предупреждава, предвижда, разказва какво ще се случи отново на нас, на света, на човечеството. Картината крещи. Наричат „Герника” най-реалистичното изображение на ужасите и трагедиите в съвременните войни. А най-важното, поразяващото е, че кошмарът на войните продължава. Все едно няма трезви умове, няма цивилизация, все едно не умеем да се поучим от историята или от Пикасо – разлика очевидно няма. А не умеем и никога няма да се научим, защото има интереси. Простичка работа – икономическите, на олигарсите, златоносни въжделения.” Финалът на главата за великия Айнщайн е потресаваща: „Само че, както си живеем на планетата на Айнщайн (живеем си), ние в съня си дочуваме тиктакане. Адските машини тихичко отмерват времето, ритмично потрепват червените стрелки на взривните устройства, ракетните установки пеят по вятъра ангелогласни песни. Земята под нас тиктака, заредена със смърт. Човешките постижения рано или късно се обръщат срещу създателя си. Вие ли създадохте тази планета, учителю Айнщайн?” Айнщайн е принуден да подпомогне създаването на атомната бомба от американците, за да не се наруши равновесието, тъй като немците вече са почти на финала. Трагично и потресаващо е, че последваха Хирошима и Нагазаки… Откритията на Мария Кюри и нейните съратници, пък и всички световни открития, се използват не само за доброто на човечеството, а и за изработване на най-смъртоносни оръжия. Това правят политиците…

      Най-голямата опасност за Европа е уеднаквяването на хората, превръщането им в сиви еднообразни нечувствителни същества, лишени от собствен индивидуален образ и излъчване. Най-голямото богатство за Европа и България са хората. Боян Бенин е разбрал най-важната задача на Европа: „Да запази хората. Чешитите, оригиналните, смахнатите поети, лудите идеи, автентичността, тревогата. На всяка нация корените. На всеки човек лудостта. Иначе няма развитие. И застоят е смърт. Всеки един от нас е оригинален свят, бабо, изхвърли нивелира през прозореца!” България може да бъде оригинална, интересна и привлекателна за чужденците чрез изкуството си, преди всичко чрез художествените си постижения. Таланти като Ерма са бъдещето на България, защото са наследници на творци като Иван Ненов, Боян Бенин и другите от романа.

      Затова героите на Николай Табаков са особняци, чешити, оригинални, а не сиви, невзрачни средностатистически персонажи. Всеки от тях се бори за свое място под слънцето. Често срещаме интересни и сполучливи обобщения за психологията на жените и мъжете.

      „Ветровете ни мраморни” е определено екзистенциален роман. Това е особено преобладаващо в главата за Папа Йоан Павел II. Най-важните човешки въпроси са „Кой съм аз? Откъде идвам? Накъде отивам? Защо има зло?” И писателят продължава с разсъжденията си: „Всъщност това са питанията на човечеството от Омир до Хайдегер. От йероглифите до компютъра. От пелените до гроба. Изкуствата до едно, науките като цяло, философията от върха. Всички се занимават с тези въпроси, защото точно тези въпроси ги правят истински, правят ги да бъдат. Или да не бъдат. Без тях литературата се обръща на четиво. Без тези въпроси физиката може да убие човек. Без точно тези въпроси философията захваща да заеква. А от отговорите зависи посоката, формираща човешкия род.” И цитира Платон и разказа на Аристотел.

      Николай Табаков изгражда плътни, оригинални и запомнящи се образи. Успешно развива успоредно сюжетните линии в романа, понякога сполучливо ги преплита или прекъсва и в подходящия момент ги възстановява, умее да ни държи в напрежение и очакване чрез неочаквани сюжетни и фабулни загадки и изненади, криминални моменти, за които трудно можем да се досетим и да ги предвидим. И в това е част от писателския му успех. От кого е детето, което ражда Пламена, макар че Ерма формално е дъщеря на Рад Дракула. Фут Лунтрия отнема любимата на бай Аристотел по изненадващ начин. Кметът неочаквано се оказва баща на детето на Каролина. Мона Симонова се разделя с нерешителния Шеф, после се увлича по Боян Бенин, разкъсва се между двамата, омъжва се за Шефа, ражда дъщеричка от него, но се развежда, защото иска да е свободна. Защо нищо не се случва между Бенин и Мона, какво става по-нататък с Боян Бенин, Сашо Симонов и останалите персонажи от романа?… Николай Табаков не ни дава отговор, а остава финалът отворен и читателите трябва сами да продължаваме всеки със своето въображение. Успех са и имената на персонажите. Езикът е експресивен, динамичен, текстът увлича.

     Романът е смес между реални личности и събития и художествената фикция, чрез която Николай Табаков разкрива умението си за художествени превъплъщения. Сред персонажите в романа са философите Цочо Бояджиев и Георги Каприев, професорите по литература и писатели Валери Стефанов и Боян Биолчев, художникът Греди Асса. Динамиката на повествованието е съответна на случващото се, на сюжетното действие.

     „Ветровете ни мраморни” е и моралистичен роман, но без морализаторстване. Творбата е донякъде автобиографична, без да е автобиография, но с достатъчно лични моменти, за да е автентична. Това предопределя и нейното въздействие и успех. В последна сметка романът е поклон пред интелекта, безсмъртното изкуство и дарбата свише.

      Една книга има смисъл да бъде прочетена, ако след прочита й не се почувстваме по-бедни. След прочита на романа „Ветровете ни мраморни” на Николай Табаков се чувстваме по-обогатени и смислени и възвисени.

        Ако се опитаме да разсъждаваме върху заглавието на романа “Нула време“, най-адекватното тълкуване ми се струва в екзистенциална посока – земният ни човешки живот е само миг, просто нула време от вечността. И главното писателско послание е, че трябва да го изживеем като открием Смисъла на своя живот и живеем пълноценно. Всъщност въпросът за Смисъла е най-фундаменталният философски екзистенциален въпрос.

     И в „Нула време“ събитията се развиват в северозападния ъгъл на България, където се събират границите на три държави – България, Румъния и Сърбия. Действието съвпада с пускането на ферибота Видин-Калафат. Всъщност романът завършва с построяването на втория мост над Дунав, което обезсмисля ферибота. И символичното унищожаване на ферибота от самия Барабан Капитански, защото фериботът е смисълът на неговия живот.

       Николай Табаков несъмнено е автентичен разказвач, който разчита на конкретните си преживявания и наблюдения върху живота в ежедневните му проявления, които умее да обобщи и универсализира. Той прави литература без маниерност, без да смуче от пръстите, защото е автор с биография. И ако потърсим корените на последните му два романа, ще открием традицията на Вазовите „Чичовци“, на героите на Ивайло Петров, на персонажите на любимия му Радичков.

      Вижте само имената на героите в романа:  Кольо Бубалази, кметът Торлашки, Петър Иде-Му-Отръки, ромът Рушди, Сиси Запетайката, Барабан Капитански, Яни Пумпала, Петко Едната Ръка, барманът Соломони, бай Генчо Трите платики, бай Ушо, кака Змеица, професор Заречний-Молдовански, Симо Амбажура, отец Амвросий,  Жоро Пантерата, поетесата София Поптомова-Бардска, Мими Аквалеристката, учителката Стефка Сариева, лекарите Сашев и Зашев, юристът Бижо Б. Бижев, баба Съба и т.н. Имена едновременно обобщаващи, но и характеризиращи, открояващи персонажите.

     В „Нула време“ освен художествените герои, плод на писателското въображение на Николай Табаков, срещаме реални лица от културата, спорта, литературата, философията, историята. В романа се мяркат Шекспир и Пастернак, Рилке и Блок, Ботев и Юнг, Балзак и Бродски, Достоевски, Монтен и Фройд, пловдивските Начо Културата, Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков. И още… Николай Табаков умело преплита реалността и фикцията, разчитайки на асоциативното възприемане на посланията,  доверява се преди всичко на интелигентния, мислещ и чувстващ читател.

      Романът е в известен смисъл панорама на живота в различните му проявления. Срещаме хора от социалното дъно до министри и министър-председателя. Всеки от героите е индивидуално интересен, всички са особняци,  чешити, неординерни личности. Кольо Бубалази се е превърнал в слуга на имотите си: „Те му отнемаха времето, свободата, личността, ако щете – той, Кольо Бубалази, беше готов да лази заради тях. На всичко бе готов.“ В това той намира своя житейски смисъл – да има, да богатее.

     Петър Иде-Му-Отръки е невероятно надарен технически, бил е в Афганистан и се прибира в България с откъснати крака. В негово лице писателят отрича войната като най-отвратителното и уродливо човешко проявление и зло.  В последна сметка този герой намира смисъл в това да прави добро на хората, да им помага безкористно. Но невинаги му отвръщат със същото. С този герой са свързани разсъжденията на писателя за детската чистота и същевременно с озлоблението, което може да ги завладее и което е резултат от отношението на възрастните към крехките детски души. На друго място в романа четем размисли на самия автор: „Научните достижения? Грандиозните чудовищни експерименти на двайсети век по тоталното унищожаване на духовното и утвърждаване на телесното като единствена обективна реалност? Тези, които изстреляха човека в небето, а после разстреляха Бога и с него морала? Които направиха от двадесети век такава военна касапница, че и една атомна бомба ни е малко? Научните достижения, превърнали се във факли на целесъобразността? Отвъд човека, отвъд морала, отвъд всичко, в името на едно чудовищно нищо.“ Хуманистичната болка е впечатляваща. Става дума за отвратителния атеизъм, който винаги води до всепозволеност. Затова и фарисеите просяци ревниво пазят територията си пред църквата. В романа се убеждаваме в социалната чувствителност на писателя, която е част от хуманистичния патос в „Нула време“.

      На няколко места в творбата става дума за мръсната нечистоплътна политика. В романа четем: „За председател на новата партия новите членове решиха да изберат нов човек. Да няма политическо минало, да е чист пред съвестта си и най-вече пред вестниците, да е с ненакърнена репутация. Е, кой е такъв човек? Огледаха се, преброиха се – ми няма! И избраха Бижо Б. Бижев.“ И още: „Какво нещо е политиката, а? От оловото може да направи злато, а от лайното – минзухар. Алхимик е политиката, добрата фея, седемте чудеса на света и пещерата на Аладин е, хем едновременно. Тази вълшебна пръчица, наречена политика!“ Изобщо писателят е скептичен по отношение на политиката и политиците, които лъжат и манипулират лековерните избиратели. Затова съжалява хората в салона, които слушат обещанията на политиците, защото в последна сметка те са прецаканите. Политиката издига хора като Бижо Б. Бижев за партийни лидери, след което ги изхвърля като ненужни вещи. В романа писателят не отминава далаверите на властимащите, политическия и административен натиск и разправа с неудобните кметове, за да ги подчинят, партийните активисти, които преследват своите користни интереси, мутрите и т.н.

      И все пак най-фундаменталният проблем който поставя в „Нула време“ писателят е този за Смисъла: „Добре, не е ли време тогава да се запитаме за смисъла на живота, не на смъртта? И не се ли явява всъщност точно този въпрос основен за всички религии, за всички философски школи и за разните му там белобради мърморковци, зазубрили цялата мъдрост на света? Основният въпрос на живота! Явява се.“ И заключава: „Смятам, че смисълът на живота е в неговата, на живота, ненакърнима вечност.“ Още едно авторово обобщение: „…смисълът на живота е човекът.“ На друго място Николай Табаков споделя: „Обръщането към Бога е безусловно доверие към безкрайната смислова пълнота, която за нас (и за вас) остава винаги недооткрита, остава тайна. Какво тогава ни дава силата да търсим смисъла, да сме сигурни в съществуването му, да сме крайно убедени, че има и „нещо друго“ освен логиката на научните открития, освен силата на парите и желанията на тялото? Кое ни дава основание да смятаме, че човекът не е нищожен и безсмислен, а притежава възможността за излизане от ежедневието, за отиване „отвъд“ времето и пространството? С други думи – във вечността. Възможно ли е да открием поне една основна ценност, преминаваща през цялото човешко съществуване, през всичкото минало, настояще и бъдеще на човешкия род и мирозданието?“ И писателят предлага и дава своя отговор: „Възможно е – в безсмъртието на духа, поставено като задача пред човека.“ Хората на изкуството намират интуитивно смисъла в духовните знаци и следи, които остават след себе си и които им осигуряват безсмъртие, в това те виждат своя шанс. Безсмъртието е и Любов – внушава писателят.

      Затова и всеки от героите търси по своему смисъла на своя живот, намира го според собствената си интелигентност и разбирания, според собствения си духовен хоризонт. Например баба Съба намира своя житейски смисъл да си пийне ракийката, просто да изкара още един ден живот. Бай Ушо Шомов в майсторските си гозби, поетесата Бардска в стиховете, Стефка Сариева в учениците си, Мими Акварелистката в картините си, и т.н., и т.н. В последна сметка всички герои от романа са по своему трагични, защото смъртта е краят на земния им живот.  Но ще продължат във вечността тези, които са оставили свои духовни следи, които да ги надживеят. В това е Надеждата.

      В романа отново ще се убедим в умението на Николай Табаков да описва природата. Ето как започва творбата: „Толкова – една нощ му стига. Заваля, натрупа, къщите потънаха до кръста в сняг. Изчезнаха пътеките, скриха се уличките, смърчовете в градската градина заприличаха на катедрали. Небето падна на земята – туп!“ И още един от много примери: „Студът сви реката Дунав в шепа, брегът замръзна, ледоходът се увеличи, ледените блокове скърцаха нощем и пукаха с такъв трясък, като че ли са артилерийски оръдия… Зима! По Дунава корабоплаването съвсем замря, затаиха се рибарите, мъртвило. Само дивите патици продължаваха да пътуват, покачени на ледените блокове, все едно до една са капитани, но нямаха знамена, липсваха им държавни символи и по тази причина цялото им капитанстване се свеждаше до едно просто крякане. По небето плуваха облаци и големи ята сиви гъски, а ятата на гъските приличаха на клинове, на хвърлени по вятъра копия и на литературни скоби, ама едновременно.“ С подобни картини и описания Николай Табаков убедително доказва дарбата си да рисува със слово и окото си на художник. Както и своята автентична чувствителност. Хуморът и експресивният език са също част от художественото майсторство в романа.

      Николай Табаков и с този си роман доказва умението си да разказва увлекателно и интересно. Сюжетните изненади държат буден читателския интерес. Криминалните моменти също подсилват художественото въздействие. Повествованието е динамично и не оставя безразличен читателя. „Нула време“ е поредният безспорен белетристичен успех на този писател.

      Когато в основата на определена литературна творба става дума за актуални събития, които са се случили и продължават да протичат в непосредственото време, винаги съществува опасност  сътвореното да е нетрайно във времето. Отмине събитието, с преодоляването на проблема, творбата губи значението си, става безинтересна и излишна, просто умира. Това често се случва, когато авторът се плъзга по повърхността, без да се задълбочава и остава при актуалното, повърхностното, епидермалното, публицистиката и примерите са много. Конкретното събитие трябва да бъде само повод за поставяне на важни екзистенциални,   социални и морални въпроси, които са битийни за човека. Само когато писателят успее да се измъкне от конкретното, да го направи универсално и да постави общочовешки важни проблеми, постига успех. Такъв е случаят с Николай Табаков и романа му „Синята гора“.

     Привидно темата е коронавирусът, който е съвсем актуален и всички сме потънали в него. Но чрез персонажите и сюжета писателят ни занимава с фундаментални, същностни въпроси за човека и неговото битие. Сюжетното действие се развива в град Свищов, Бостън, Аржентина, Италия, Китай и на други места по света. И този роман на Николай Табаков е космополитен, и то далеч не само коронавирусът го прави такъв. Космополитизмът при този писател е по-убедителен, защото винаги е пречупен и преминава през националното българско светоусещане и чувствителност. Това се потвърждава и от имената на персонажите българи в творбата. Романът е с Аз форма и авторът разказва чрез своя герой Симеон Майкъл – писател от смесен брак между българката Мария и американския учен Майкъл Самюъл. Мария е отличничка от Американския колеж и със стипендия заминава да учи стоматология в Бостън. Там се запознава и омъжва за Майкъл, който е от много известно и заможно американско семейство. Макар че родителите на Майкъл са твърдо против този брак на сина.

     „Синята гора“ е смесица от реални събития като земетресението в Свищов, и фикция. В творбата Николай Табаков умело включва и криминални моменти, което поддържа интереса и въображението на читателя и той следи с внимание какво ще се случи. Бащата Майкъл е показно разстрелян от наети убийци. Това се случва, защото е работил в изследователската група на Линекер и знае много, с това е опасен. Опитва се да се скрие от службите в българското градче, но те не го изпускат от полезрението си. Бащата е  особняк, саможив, необщителен, живее си в свой свят.

      Романът е антивоенен, пацифистки. В динамичните размисли на писателя във връзка с бобмбардировките над Белград се убеждаваме в античовешкото лице на войната, която е враг на живота: „На плажа продаваха сладолед. В Белград бе улучено военното министерство. На плажа се запознах с момичето Елза. В бункера на „Йосип Броз Тито“ се криеха хора… Очите на момиченцето в бункера бяха по-големи от самото момиченце… В далечен Белград, на пресечката между улиците „Йосип Броз Тито“ и „Црнотравка“ се взриви бомба. От адския трясък оглушаха живите, разтанцуваха се мъртвите, хукнаха светофарите, огънаха се улиците, разпаднаха се представите… Хората в бункера падаха на колене и се молеха на стените да издържат, все едно се молеха на Всевишния… В тъмнината на укритието момиченцето с куклата запита кога най-сетне ще дойде Господ, за да ги спаси.“ Това е войната. Това е и част от хуманизма на творбата. Както и мирното безпроблемно съжителство между църквата и джамията в града, символ на верската и етническа търпимост и добронамереност.

      Важни послания внушава Николай Табаков чрез образа на Баба Меца, сина и внука й Тръпко. Баба Меца е властолюбива, обича да се налага, но е надарена с новаторски дух и нюх към бизнеса. Събира се с Дядо Плетикрачко, който си е по своему философ и изключително свободолюбив. Той не може да е под чехъл и няма да позволи някой да го командва и да му се налага в живота. Затова съжителството му с Баба Меца трае само три дни. Но тя ражда син, който също е свободолюбив и не се подчинява на майка си. В образа на Баба Меца писателят представя предприемаческия български дух, който е способен да се справи успешно с всеки проблем и в никакъв случай българинът не отстъпва на който и да е друг. И когато аржентинецът предлага Баба Меца да дойде да живее при внука в Аржентина, като той ще поеме разходите и ще й осигури охолен живот, писателят не без гордост споделя, че баба Меца и в Аржентина ще бъде същият успешен предприемач и бизнесмен, какъвто е в България и родния Свищов.  Българинът не отстъпва по интелектуални, художествени или физически дарби и възможности на никой друг от света. Това му е дадено по ген, носи го в своята ДНК, надарил го е Създателя. Тази патриотична позиция Николай Табаков задълбочава и чрез образа на внука Тръпко, който е световен научен авторитет, изключителен специалист по човешкия геном, на неговия талант разчита светът в борбата с коронавируса. Той се жени за аржентинката Анджела, негова състудентка от Масачузетския технологичен институт. Но се разделят, защото тя е много амбициозна и оставя детето при дядото, който е богат земевладелец и животновъд в Аржентина. Анджела е много настъпателна и амбициозна жена, отива да работи в лабораториите в китайския изследователски център в град Хубей, но когато разбира за заниманията на Тръпко веднага му се обажда и настоява да я вземе на работа при себе си, което и става. Но в случая за пръв път Тръпко проявява характер, защото в началото й отказва, но тя безцеремонно пристига.

      В Баба Меца витае и дарителският дух на българския предприемач – подпомага нуждаещите, болници, училища, учреждения, кметство. Тя възвръща надеждите на хората, успокоява ги. Лекарите трябва да успокояват хората, а не да ги стресират и паникьосват, както донякъде се получи в България по повод коронавируса. Грижи се за своя внук Тръпко, който е нейната гордост. Неговата смърт се оказва непреодолима за нея и тя умира, като вменява в дълг на Симеон да поеме грижата за любимия внук.

      Главният герой Симеон Майкъл е писател, жени се за художничката Лора. Тя е амбициозна несъразмерно на таланта си, напуска Симеон и отива в Италия с мецената Коломбаци. Той организира премиери, пиар акции, продажби на нейни картини, за да я лансира, но когато се усъмнява, че Лора е заразена с коронавирус, панически предателски я напуска. Отвратена от мижитурката и страхливец Коломбаци, тя се обажда на Симеон, но на предложението му да се завърне в България тя отказва, защото живее със заблудата за своята творческа стойност. Скоро животът я сваля на твърдата земя и й показва истината. В нейния образ писателят поставя проблема за несъответствията в живота, надценяването или подценяването на възможностите и дарбите на творците. Симеон е духовен човек и такъв го прави не само писателството, но той търси  подобна жена.  Влюбва се в лекарката Караколева, с която си допадат много в секса, но щом разбира, че тя не чете книги, бързо се разделя с нея. Неслучайно  Николай Табаков се отнася с известна ирония към наградите и званията, защото често са субективни, макар че званието „Почетен гражданин“ на Свищов, с което е удостоен Симеон е съвсем заслужено.

      В „Синята гора“ се убеждаваме в силата на истинското приятелство, което крепи хората. Това се отнася не само за неразделните приятели, невероятният музикант Наско Дири-Бири и Дядо Плетикрачко, но и забележителното другарство между Симеон и Тръпко Богомилов. Когато Тръпко научава за съмненията за коронавирус при Симеон, веднага пристига в Свищов, за да се грижи лично за своя приятел.

      Николай Табаков не оставя извън полезрението и посланията си за глобалния свят със своите играчи и световната политика: „Рядко, но все пак понякога, главно по време на избори, оттук-оттам надничат имената на гигантски корпорации, на велики филантропи или на най-обикновени милиардери. Тези, едва доловими щрихчета в картината на световната икономика, всъщност командват парада. Те държат банковите операции, те посочват находищата на нефт, те създават нови държави или разпалват конфликти. Те дърпат конците… Ако съществува подобна тайнствена сила, точно на нас ли ще я поверят? За това си има хора. Те стоят тихичко в своите имения, още по-тихичко говорят по телефона, кротко си управляват яхтите. От време на време големи парични потоци се втурват ту към един проект, ту към друг. Тези хора нямат нищо общо. Само изискват от проектите да са категорични, да са всеобхватни и да им дадат в ръцете онази магия – магията да командват света.“ Именно тази глобална политика и интереси убиват бащата на Симеон и той търси обяснение и отмъщения. Тези глобални интереси са причина да бъдат умъртвени по различен начин почти всички учени от програмата Линекер.

      Сред най-важните проблеми в романа е посланието за Свободата, за личния избор, на който трябва да има право всеки индивид. Наско Дири-бири има връзки с много жени, които се влюбват в него, защото е талантлив и симпатичен. Но никоя жена не може да го впрегне в семейния ярем. В последния момент успява да се измъкне. Дори от интелигентната и с духовна аура библиотекарка Ивета Шац. Когато го уволняват заради поредната любовна история, той не започва отново работа, а става уличен музикант с цигулката и каквото припечели дели с Дядо Плетикрачко – пияница, който никога не е работил, защото е свободолюбив и не може да търпи някой да му нарежда и командва какво да прави. Предпочита да лови риба, продава я и така си осигурява ежедневието и пиенето. Това, което прави двамата сърдечни и неразделни приятели, е жаждата им да са свободни. Дядо Плетикрачко е първият мъж на Баба Меца и тя го изгонва заради „свободомислие“. Дядо Плетикрачко изпада в ужас при мисълта, че могат да го въдворят и затворят в приюта – това значи сигурна смърт за свободолюбивия старец. Панически се обажда на Баба Меца и тя с присъщата си енергия поставя всеки и всичко на мястото му.

      Свободата е фундаментална ценност и за други от героите на романа. Бащата на Симеон Майкъл в началото е пройдоха, учи медицина, за да угоди на богатите си родители. Но когато се освобождава от родителската опека и става свободен той се променя коренно, макар че го лишават от издръжка. Жени се, разделя се с бохемския живот, прехвърля се астрофизика в Масачузетския технически институт. Става директор на програмата Линекер, но ги заточават на глух остров. Тръпко Богомилов по настояване на Симеон най-сетне отива в централната епидемиологична лаборатория в София, но му е тясно, липсва му свобода и възможност за пълна и независима научна реализация, затова заминава за Бостън. Бащата Майкъл купува лодка, въпреки несъгласието на Мария, за да плува свободно и общува с природата.

      Свободата е задължителна за хората на изкуството. Всички са особняци, всеки е по своему луд. Симеон е обрисувал обобщения образ и психологията на човека на изкуството и споделя: „Искам да плувам в спокойни води, искам жена ми да си седи вкъщи, искам да има мир. Но как да стане тази работа, като налитам на откаченяци с такова постоянно постоянство, с каквото налитам от трън, та на глог. Всеки божи ден, бога ми. Лепят ми се като етикети. Нямам приятел, който да не е скочил поне веднъж през живота си от Айфеловата кула, при това с резервен парашут. Всички са ненормални. Те са винаги там, където здравомислещите не смеят да припарят. Винаги яздят огнения Пегас, седнали в обратна посока. До един са преследвани от Хата-Чу-Мата, чудовището от снежен Тибет. Тези хора търсят себе си така, както слепецът търси игла в горяща купа сено. Намират истината така, както Джордано Бруно е намерил кладата си. Вълнуват се от света по такъв начин, че са готови да го взривят.“ Хората на изкуството са слуги на красотата, непрестанно и неистово търсят „изящната справедливост“. Спохождани са от кризи, падения, възходи. В романа става дума за разказите и творчеството на Селинджър, за мъдростта и красотата на японската поезия, жадуваща за вечност и щастие – нара, хайку и останалите жанрове, за фината поетичност и чувствителност на японските поети, за „Златният юмрук на Буда“, който е основният принцип на будизма. В романа става дума за Пикасо и Владимир Димитров Майстора, Жорж Брак, Сезан, Андре Бретон, Шекспир, Данте, Ван Гог, Рембо, Моцарт, Тютчев, Платон, Ботев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Белтолт Брехт, Иля Еренбург, мъдреца Никола Радев, световноизвестни галеристи и художествени критици. В приказката притча откриваме идеята и мечтата на великия Достоевски, че красотата ще спаси света, която става едно от най-важните послания в творчеството на знаменития Йордан Йовков. В рисуването на голата жена от Пикасо и Майстора Николай Табаков поставя въпроса за автентичността и индивидуалната чувствителност, която всеки голям творец носи в себе си и тя го откроява от другите. И че тази чувствителност е неразривно свързана с националността на твореца.

      Хуманистичното въздействие на „Синята гора“ се изразява и в посланието, че човек има неистова нужда от общуване и споделяне. Николай Табаков споделя чрез главния герой: „Мисля, че човек може да живее без дружеско бърборене, без секс заради секса и без приятели по телефона, ало-ало. Може. Той, човекът, има само една, но определено вопиеща нужда – иска да общува. Иска да си говори с някого. Да разкаже за плановете си. Да сподели кахърите си. Да се разплаче за нещо действително хубаво от телевизията. За тази цел обаче му е нужно едно съществително – това, на което викаме любов…. Искам да кажа, че за тази любов мислех денонощно, липсваше ми органично, без нея бях като празен лист от стара, пожълтяла тетрадка.“ Хуманизмът е сред най-важните характеристики, които трябва да носят в себе си учените. Майката на Симеон говори: „Когато един талантлив учен, не притежава и най-елементарно хуманитарно възпитание, то може да доведе света до атомната бомба. Айнщайн, Ферми, Силард, кой ли не? Ами че тези хора работят срещу човечеството!“ На което бащата на главния герой отговаря: „- Ако е за работа, нашите резултати са по-страшни!“ Тези разсъждения се подкрепят и продължават от сина: „И не само тази страна. И всички ще използват официално, знаете ли какво? Ще използват „Глобалната информационна мрежа, създадена от баща ми и неговите колеги… Опитвам се да си представя как се чувства човек, който знае, че е подложен на официално преследване. Вероятно като дрипа. За него няма изход, няма свободно пространство, няма небе, нито земя, няма океани. Заграден е, затворен е в мрежата. Смачкан е. Малък делфин, преследван от риболовен траулер…. Какво му остава на този човек? Да вярва в Господ?  Или да се самоубие. Не виждам друга алтернатива. Докарали сме го до там – до виртуални концентрационни лагери. Света сме превърнали в концентрационен лагер… Не знам нито едно човешко изобретение, което рано или късно да не се е обърнало срещу създателя си… Ако в една шибана война загине дори един-единствен човек, след него ще остане океан от мъка – загинал е един свят.“ За да завърши: „По дяволите такъв прогрес!“ Николай Табаков поставя фундаменталния въпрос: защото учените правят своите открития с вярата, че ще облекчат живота на човека, с безспорна хуманистична нагласа и цел, но всяко научно откритие политиците най-напред прилагат в оръжия за убиване, превръщат го в антихуманно. И тук можем да поставим въпроса за престъплението и наказанието. Дали убийството на учените от групата на Линекер не е възмездие заради откритията им?!… Често учените заплащат с живота си устрема към откритията, както се случва с Тръпко и Анджела, които нарочно се заразяват, за да проверят лекарството срещу коронавируса. Но те не могат да не създават, защото този неистов стремеж е заложен у тях от Господ. А вълкът Арагар е символ на новоизлюпените богаташи сноби, чиито богатства и генезис са престъпни.

      Романът е силно екзистенциалин. В него писателят и героите му търсят Смисъла. Който е свързан и с отговорността на индивида, което прави човека различен от животното. Човекът трябва  „да намери смисъла на собственото си животуване“, „и да викне на света „аз съм!“. Хората трябва да започнем „да схващаме Битие и Смисъл като синоним на Добро и Красота“ и „по този начин да се потърси възможността човек (застанал сред назованата природа) сам да стане смисъл, да е смисъл или просто да е. Иначе какъв е Смисълът! Защото чрез своята смисленост човекът открива пълнотата на осмисленото битие в своето животуване и сам се открива за него. Тоест – става човек.“  

      Няма как да не отбележа художественото майсторство на Николай Табаков при описанията на природата. Ще си послужа само с един пример от романа, в който изкуство и природа са съчетани в едно: „Аз знаех, че всеки божи ден нашият музикант излиза на главната улица, подпира стената на книжарницата и хванал нежно цигулката си, подарява на света частица красота. Знаех, че всеки божи ден, щом на улицата се разнесе познатата мелодия, библиотекарката Ивета Шац напуска своето работно място, преминава по улицата горда като топола и стиснала устни до посиняване, и пуска в паничката на уличния артист монета. Всичко това го знаех. Но сега го гледах с очите си и – бога ми! – сякаш го виждах за първи път. За първи път премина библиотекарката, загърната плътно в светлосин дъждобран. За първи път тя пусна монетата и тя звънна в паничката като сребърно звънче. За първи път Наско Дири-Бири трепна от този звън като ударен от ток. За първи път през живота си той – този странен просяк – се поклони до земята след отдалечаващата се стройна фигура.“ Красиво, романтично, фино загатната любов…

      От романа на Николай Табаков се убеждаваме, че изкуството е обобщение, творчеството се ражда от болката. Писателят ни убеждава в последна сметка да останем себе си, да запазим себе си, да не се обезличим в сивата маса, за да сме човеци.

      „Синята гора“ определено е интелектуален роман. Заглавието на творбата ще открием в притчата, която Симеон разказва на детето на Тръпко Андреас.

      В романите си Николай Табаков размишлява върху болките и проблемите на съвременото общество – стремежа към фалшиви ценности, преследване на безсмислени цели, социалната изолация, отчуждението и самотата, алчността. Но като противовес и контрапункт на тези теми в творбите му ще открием и оптимистични и жизнеутвърждаващи теми – посветени на другия, близостта, вярата и надеждата, порива към свобода, любовта, изкуството, полета на въображението и стремеж към съвършенство на човешкия дух.

      Този писател винаги избягва еднолинейното изобразяване на героите, защото навлиза дълбоко в света на отделния човек. В творчеството му срещаме галерия от майсторски изградени персонажи върху релефния фон на средата, в която битуват. Изграждането на образите се разширява в посока на духовния им обем, на сложността им и по този начин постига изобразяването им в пълнота и дълбочина. Стремежът на писателя е към опознаване, изследване на човека, живота и света. С психологическо майсторство изважда на показ онова, което се спотаява в бездните на човешката душа. Любовта в неговите романи е странна, драматична и тревожна, но истинска, невероятна и прекрасна. Романите му се четат с удоволствие и неотслабващо напрежение. Той не  е нравоучителен. Търси равновесието между разума и чувствата между човека и света, между съзнаването и несъзнаваното. Николай Табаков споделя не виждането на личните неща, а виждането чрез тях.

      Основната движеща енергия в неговото творчество са нравствената взискателност, моралните послания, на които е поставена човешката съвест, отговорност и човечността. Интересуват го човешките драми, изместени от събития и случайности извън нормалните пътища на живота, оказали се в трудни и често непоправими ситуации, които правят мъчително съществуването им в един сложен, объркан, а понякога и толкова абсурден свят. Писателят често навлиза в себе си и това навлизане дълбоко го прилага към героите си. Това е белетристика, която не може да остави читателя равнодушен, защото провокира. Този писател притежава автентичност, своя индивидуалност, собствени виждания и почерк. Отделя важно място на необикновеното, тайнственото, всесилното. Единственото спасение Николай Табаков вижда в изучаването и утвърждаването на натрупаната от човечеството хуманистична култура.