Той е роден във Велинград, носи смело сърце и историята му е достойна за роман. Засега няма да споменаваме името му, защото той не желае. Детството му преминава през Брацигово, където е родена майка му, Велинград от където е баща му и Атолука. Един скрит в дебрите на Родопа малък курорт, който привлича като магнит всеки стъпвал там.

Завършва Автото във Виноградец и след това решава да замине за Франция. Мечтата му е да стане част от Френския чуждестранен легион. Поназнайва английски, а френският му е Terra incognita. Това се случва в първите години след промените в България, а до Франция го откарва негов познат международен шофьор на ТИР-а си. Стоварва го в околностите на Париж и пътищата им се разделят завинаги.

Нашият герой има малко долари в джоба си и решава, че трябва най-напред да научи френски. Тръгва пешком към френската столица, а докато върви вижда, че край пътя двама мъже се суетят около един трактор. По мимиките и движенията им разбира, че е повреден, а те не знаят какво да направят. Приближава се към тях и постепенно успява да ги убеди да го пуснат до машината. Тя не е като руските, които е карал в училището си, но бързо се справя с проблема.

Мъжете се отнасят недоверчиво към чужденеца, който им говори на някакъв странен език, но въпреки това успяват да му обяснят, че имат нужда от тракторист, защото започва пролетния земеделски сезон.

Така нашият герой попада във фермата на единия от мъжете. Осигуряват му подслон, храна и заплата. Преседява там около година, като единствената и най-главната му цел е да научи писмено и говоримо френски. Успява да го направи, защото е само на двадесет, с припечелените пари си купува учебници и тетрадки, дрехи и възможност да общува с другите хора от селцето, които на драго сърце му помагат в уроците.

Когато вече няма препятствия се отправя към Париж, този път във влак. Докато пътува се заговаря с човек, на когото разказва, че е тръгнал да се записва в Легиона. Мъжът бързо попарва желанието му, няма необходимият ръст и килограми, за да го приемат там. Младежът въпреки всичко упорства и отива, за да провери на място това, оказва се, че спътникът му от влака е бил прав.

Но пък това отваря нова възможност да се запише и завърши висше образование. И след като си в Париж, единственото място е Сорбоната. Така попада в потока по право, в Юридическия факултет на учебното заведение. За да се издържа и да има нормална квартира, той продължава да работи почасово на различни места, а благодарение на старанието му в учението, негов преподавател го препоръча да помага срещу заплащане в Библиотеката на университета.

Българинът е умен и бързо успява да се адаптира към новата си среда, изпитите си взема с хубави оценки, а работата в Библиотеката му дава шанс да се докосва до книги и учебници, които малцина от състудентите му имат желание да прочетат. В Библиотеката се запознава и с бъдещата си съпруга.

Не след дълго двамата вдигат сватба, но не в заведение, а в столовата на гимназия, която се намира в близост до апартамента на младоженците. Вместо фирма нашият герой запретва ръкави и заедно с майка си цяла нощ приготвя храната за стотината гости на събитието. Години по-късно те помнят вкуса на българската баница и баклавата, които са били на сватбената трапеза, редом с останалите ястия от френската кухня.

„Сватбената ни година премина във Флоренция“.-  разказва събеседникът ни. „Бяхме спечелили заедно проект, по който имахме възможност една година да се обучаваме в тамошния университет. Беше като приказка. Големият ни плюс беше, че освен правни знания научихме и италиански. Малко след като се върнахме се роди първата ни дъщеря.“ – спомня си с носталгия чудакът.

Годините минават, той прави докторантура и я защитава в Сорбоната. Интересът му към правото обаче угасва, заема се с административна дейност към университета и участва в изготвянето на редица проекти по европейски програми. Вече има две дъщери и сякаш животът е тръгнал в русло, от което няма как да излезе.

През лятото се връща в България, през останалото време е със семейството си във Франция. До момента, в когото научава, че майка му е болна от Алцхаймер. Загубил е баща си малко след като е тръгнал за световната столица Париж. Взема я при себе си и се грижи постоянно за нея в продължение на последните пет години от живота ѝ.

Малко преди началото на пандемията любимата му съпруга го сюрпризира, че желае да се разведе с него. „Дойде ми като гръм от ясно небе“, разказва той. „Целият ми свят се разпадна“. „Взех един сак, събрах в него дрехите си и напуснах дома си. Оставих децата на нея, както и цялото ни имущество. До този момент аз ги водех на училище и извънкласните им занимания, аз ги прибирах, аз отговарях за всичко. Надявах се наивно, че тя ще оцени всичко, което правех за семейството си. Най-лошото беше, че всички пари, които печелех инвестирах в къщата ни, а бях оставил малко спестявания за екскурзии и развлечения. Тях взех и първите две седмици прекарах в пътуване на стоп до италианската граница. Никой не подозираше, че в сака ми има пари, с които исках да си купя яхта и да сбъдна друга моя мечта – да странствам. За близките си бях в неизвестност.“

Така успява да се придвижи до остров Сардиния. Дните му минават в разглеждането на малки яхти, докато прави своя избор и в разгара на пандемията се сдобива със своята ветроходна лодка. В нея спокойно могат да живеят двама души, а конструкцията ѝ позволява да ползва и най-малкия повей на вятъра, за да се движи без помощта на двигателя. Едва година след изчезването си, той се свързва с дъщерите си, за да им каже, че е жив и здрав. Но не им казва къде се намира. Кара курсове по ветроходство и преди няколко месеца поема от Сардиния към Гърция. Обикаля множество острови докато се установява в пристанището на Лименария, на остров Тасос.

Там го открихме, а в момента пътува към Ливан.  Ако се чудите от какво се препитава, ще ви издадем една малка тайна. Ветроходна екскурзия по море за около час и половина струва около 100 евро.

„Когато имам нужда от пари, возя туристи“. – казва лаконично събеседникът ни.