Писаното слово краси улиците на селото
Павел ГЪЛЪБОВ
Инициативата „Поезия и проза на село – поспри се и прочети :)“ за втора година зарадва жителите на красивото пазарджишко село Паталеница, което от хилядолетия е положило снага в подножието на Родопа планина.
Инициативата започна през 2020 година, като се радваше на голям интерес в селото и в интернет пространството, споделят организаторите. Тази година активно се включват и жителите на Паталеница. Семейство Вълчинови, които развиват успешно конна база, залепиха на стълбове първите стихотворения в селото. Те избраха да запознаят любителите на словото в рими с творчеството на поетесата Гергана Гетова. Уникален и много личен разказ на Анета Дончева, с красивото заглавие – „Селата – белите лястовици на градските човеци“, бе залепен на навес в центъра (Кърната) на селото. На чешмата до детската градина е поставено стихче на автор с псевдоним „Детето, което си мие зъбките“, разказващо за новите обувки на малкото човече. Мястото не е случайно, родителите, които водят своите деца на градина, спират колите си точно на това място.
Гениалността на българските и руски класици също намериха достойното си място из улиците на селото. Тук са Димчо Дебелянов, Пейо Яворов и Александър Пушкин. Паталеница се намира в северните склонове на Родопите. Много от родопските ридове си имат имена, а този на Паталеница носи името Каркария – планината на кита, Хархара. Историята за получването на това име е изключително любопитна и е описана от патриарха на българската литература Иван Вазов в произведението му „В недрата на Родопите“. Легендата също може да бъде прочетена из улиците на селото.
Организаторите на красивата инициатива отново поканиха миналогодишни поети, които да споделят новите си вдъхновения. Така всеки може да прочете „Спътник“ на Стефка Добрева, и два стиха без имена на Джейн Димитрова. Приятелят и любител на красотите на селото Радка Кацарова реши да запознае преминаващите през паталенските улици с красив стих на Таня Мезева.
Паталеница е село на обединението. През 1955 година то се обединява със съседното му Баткун. Така се получава едно село с три църкви от 1090-1091, 1708 и 1892 години, манастир от XI век, параклис, останки на три крепости, едната от които е била най-голямата в цялата Пазарджишка област (Баткунската крепост), училище и детска градина, които все още работят. Паталеница е живо село с горди жители, които обичат родното си място. Така се родил разказът на Благовест Дамянов за Баткунския манастир и посещението на Васил Левски в Светата обител. Павел Гълъбов от своя страна е решил да сподели мисли за „Деди“-те си. Двете произведения могат да бъдат прочетени до една от църквите в селото.
„Поезия и проза на село е магия“, тази инициатива дава свобода, която никоя зала не може да предостави, категорични са организаторите и участниците.

ИНИЦИАТИВА ПОЕЗИЯ НА СЕЛО – ПОСПРИ СЕ И ПРОЧЕТИ 🙂

Димчо Дебелянов, „Гора“

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра,

виши колони непреклонни успокоената Гора.

Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина

и в безответните й скути, като вълна подир вълна,

заглъхват хоровете страстни на многогласното поле

и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

И знае пътникът отруден, че в презнощ тръпните листа

с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,

в зори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,

пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда над примирената вода —

ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен

той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен

и сам е свърнал — на Гората в съкровищните самоти,

последна радост да изведа, последна скръб да приюти…

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра —

виши клони непреклонни успокоената Гора.

 

Пейо Яворов, „Без път“

Не знам аз дали слънцето изгасна,

не зная дали ослепях: не знам

света ли е изгинал — и не зная

самоси не съм ли оглушал.

Едвам,

в безмлъвна тма, без видим път, без ясна

що-годе цел, отегнали нозе

дотегнало ме влачат.

Аз блуждая

без вяра нявга да намеря

навън посока из удавен

в мъглите лес.

Вдървен от студ,

измъчен от безсмислен път и труд

за странного си бреме, изоставен

от себе си и бога — и готов

на всичко, аз се лутам.

Аз вървя

самси на мисълта обезверена

под непросветното небе; самси

в живота обезсмислен, лес оглъхнал

без вятър и без лист.

 

ИНИЦИАТИВА ПОЕЗИЯ НА СЕЛО – ПОСПРИ СЕ И ПРОЧЕТИ 🙂

Спътник

Понякога вятърът донася само болка,

понякога в песните си мълчи,

понякога вървя срещу него бясно със скорост,

а друг път бягам далече от хитрите му очи.

Понякога вятърът ми помага за да забравя,

понякога с него просто вървим.

Понякога вятърът с усмивка ми донася

хвърчило за скучните дни.

Понякога вятърът ме отнася в любимите си сънища

и решава без мен да заспи.

А друг път той ме чака, скрит между пътища,

хваща ме здраво и заедно ние летим.

Стефка Добрева

ИНИЦИАТИВА ПОЕЗИЯ НА СЕЛО – ПОСПРИ СЕ И ПРОЧЕТИ 🙂

Деди

Във Родопа излезни,

към Тракия погледни,

там са твоите деди,

тук са нашите деди.

От силата на планината почерпи,

достоен да си ти, пред своите деди.

Дъбове омайни шепнат с нежен глас,

ела при нас, танцувай с нас. Бъди един от нас!

Вятъра от запад усети, тъй както е усещан от твоите деди.

Така магията се ражда, просто имай сетива, за да усетиш нежния и топъл допир.

Пътнико, търсещ вдъхновение, не се лутай ти,

защото от хилядолетия, ние твоите деди,

бдим над това свято място.

Тук се влюбихме, тук се любихме, тук бе нашият живот.

Уважавай ни и ни помни, защото ние сме твоите деди,

а ти с действията си достоен мъж бъди.

Бог да ги прости!

 

Вдъхновение от разглеждане на стари снимки, 01.09.2021 г., Павел Гълъбов

 

ИНИЦИАТИВА ПОЕЗИЯ НА СЕЛО – ПОСПРИ СЕ И ПРОЧЕТИ 🙂

Разтвори ръце и се обърни,

аз ще се затичам и ще скоча на гърба ти.

Ще пея, ще ти разказвам приказки,

ще ти описвам всичко, покрай което минаваме,

извитата на дъга опашка на котка,

комините като стъпки на древни животни,

човеци, взиращи се в живота,

хора, загледани в телефоните,

улици, преплитащи се като артерии,

полетата в подредбата на Бог,

дърветатата като подбедрици на Космоса.

Да избягаме от неона, от билбордите,

крясъците на съседите,

стените и кръгове.

Носи ме, ще съм лека като сапунен мехур,

който никога няма да се пукне,

ще съм отражение на всичко,

покрай което се движим.

Ще съм отражение на теб,

докато съм ядрото на себе си.

Най-после.

Ще се върнем в детството,

за да си дадем любовта,

която ни е липсвала.

 

Джейн Димитрова

ИНИЦИАТИВА ПОЕЗИЯ  И ПРОЗА НА СЕЛО – ПОСПРИ СЕ И ПРОЧЕТИ 🙂

Защо планината ни се казва Каркария?

Иван Вазов – В недрата на Родопите

 

Това предание за езерото (Чепинското езеро) и за изтичането му през пролома на сегашното Ели дере е местно; то се е предавало през течение на верига векове, от поколения на поколения.

Един епизод от него, който се види да му е пришит по-после обяснява чрез тоя катаклизъм названието на планината Каркария.

Езерната вода, като рукнала из отворения процеп извлякла със себе си и един исполински воден звяр който приличал на кит, (по гръцки: архариарх). Тоя звяр, откак се изцедила водата, останал на сухо между селата Елидере и Кюсемуратлиево и умрял. Три месеца се събирали кучетата от околните села, та яли месата му.

От тогава онова място се нарекло „Псе-поле“, а планинското бърдо остало на изток от пролома, се нарекло „Хархария“ което после турците го изкривили на „Каркария“ както се нарича и до днес.

НА МАНГОВЛЬОН. – РОДОПСКИТЕ ГОРИ. – ЧЕПИНСКОТО ЕЗЕРО И КИТЪТ МУ. – ПРЕДАНИЯ