Стефка ВЕНЧЕВА

Дясната ѝ ръка леко трепереше. Но тя продължаваше да стиска котката, а животното се опитваше да се отскубне. Преди изобщо не понасяше котки. Нито пък кучета. Но сега изпитваше някакво странно желание да държи Пончо в скута си, незнайно защо го наричаше Асенчо. Болестта беше отнесла част от спомените ѝ, а в едно с тях и това, че не понасяше домашни животни.

Навън продължаваше да вали. Като в роман на Маркес. Протяжните капки се спускаха по стъклата, а облаците затулваха небето, напластени сякаш с пастел. Маслото в тигана погълна ориза и в стаята замириса на ризото. С лек дъх на чесън и черен пипер, смегчен от острата нотка на бялото вино и месото. Намалих котлона и захлупих тигана. Трябваше да продължи да къкри бавно. Телевизорът от другата стая се чуваше отчетливо. Прозорците започнаха да се замъгляват от топлината на печката.

Тя продължаваше да гледа през прозореца и може би това беше един от онези моменти на проблясък, когато съставяше нормални изречения. Цял живот беше работила като учителка, а спомените ѝ, оцелелите ѝ спомени, я връщаха непрекъснато към класната стая.

  • Когато закъсняваше за първия час, му дърпах ухото. Ама много силно, понякога го плесвах по бузата. Всеки ден закъсняваше. Всеки ден. – ми каза.
  • Може би е обичал да спи. – отговорих.
  • И аз така си мислех. И ми беше много неприятно, че не ме зачита. Че не уважава това, което исках да научи. Понякога заспиваше в час. Тогава го биех през ръцете с показалката.
  • Това вече не може да се случи в училище, мамо.
  • Не може ли?
  • Не. Ако сега учител се отнася така с учениците си, ще го уволнят. Имаш късмет, че сега не си учителка.

Все още искаше сутрин да ѝ правим прическа, а понякога лакирах ноктите ѝ. На младини е била много красива. Снимките в избелелия албум стоят на нощното ѝ шкафче. Разглеждаме ги всеки ден, тя все още може да назове някои от децата. Погледът ѝ се върна към котката, която се беше успокоила и тя я милваше по гърба.

  • Да ти дам ли албума?
  • Да. – отговори и избута Пончо на пода. – Проклети котки, никога не ме оставят на мира. – промърмори.

Подадох ѝ албума, а тя започна да го разлиства.

  • Ето, виж, това е на петнайсти септември. Подариха ми толкова много цветя, че не можех да ги нося. Помолих една от прислужниците в училището да дойде с мен до нас. Нямаше да мога да ги донеса. А тук, виж, тук е 24 май. След манифестацията. – гледаше снимките с усмивка, която все по-рядко изгряваше на лицето ѝ.

Кимах утвърдително, това се повтаряше всеки Божи ден. Искрено вярвах, че по този начин спомените ѝ не се губят. Следваше снимката с нейния син и дъщеря ѝ, също в първия учебен ден.

  • Тези деца не ги помня. – каза.
  • Това са твоите деца.
  • Не, това са някакви деца. Чужди деца.
  • Твоите са.

Тя ме погледна недоверчиво.

  • Моите деца са големи, я виж, тези колко са малки.
  • Да, когато са били малки. Тогава е правена тази снимка. Черно-бяла е.
  • Кой знае? – продължи да не ми вярва тя.

Повдигнах рамене. Свекърва ми наплюнчи пръста си и продължи да разлиства.

  • Ето го. Асен Димитров Карапетров. Дето все закъсняваше.

Чувах тази история за първи път, даже не знаех дали е истина или в момента ми разказва нещо, което се раждаше току що в мозъка ѝ, или онова, което беше останало от него, неподвластно на Алцхаймер-а ѝ.

  • Покажи ми го, тук има цял клас с деца.

Тя провлачи пръста си и стигна до нисичко момченце, с луничаво кръгло лице. Беше облечен в раирана ризка, която се беше измъкнала от панталона му. Седеше сякаш свит.

  • Палав ли беше?
  • Не. Беше… Беше примерен, знаеше много, но всеки ден закъсняваше.

Пръстът ѝ го погали. А думите потекоха като река. Всичко това продължило през целия първи срок. Тя ходила няколко пъти до апартамента им. Но колкото и дълго да звъняла, никой не отварял. Никой не идвал на родителските срещи, дори на първия учебен ден с Асен не бил дошъл никой. Тя се притеснявала, защото за първи път имала такъв случай. Един ден тръгнала подире му и когато той се качил в асансьора, тя дръпнала вратата и се наместила до него. Той не искал да я пусне да влезе в апартамента. Стоял до вратата и я умолявал да не влиза вътре. Тя обаче настоявала: „Трябва да говоря с майка ти. Не можеш да ми закъсняваш всеки ден.“ Влязла насила. Избутала вратата и попаднала в някакъв тъмен коридор.

  • Казах ти да не идваш. – рекъл Асен.
  • Нямате ли лампа тук?
  • Нямаме пари… – през сълзи отговорило момчето.

Така стояли в тъмното.

  • Къде е майка ти?

Той отворил вратата на една от стаите. Вътре миришело на спарено. В леглото имало някой. Момчето стъпвало на пръсти и направило на учителката си знак да пази тишина. Приближило се до възглавницата и отметнало одеалото. Тогава видяла спящото лице на млада жена. Слаба и с посивяла коса. Приближила тихичко. Зачудила се дали да не я събуди. Жената дишала равномерно. Видяла, че на нощното ѝ шкафче има кутия от обувки, в нея имало лекарства. Счупен будилник било другото, което я впечатлило. Асен донесъл чаша вода и я оставил до кутията.

  • Часовникът падна на пода и вече не работи. – смутено прошептял той.

После заедно с учителката направили вечеря. Той само я молел да не казва на никого, защото вече били идвали едни хора и казали, че ако майка му се влоши той трябва да отиде в пансион. Тя не можеше да си спомни, от какво е била болна майката на Асен. Нито какво е станало след това. Споменът ѝ свършваше внезапно, както се беше появил. В тъмнината на онзи коридор. Но твърдеше, че им е купила будилник и след училище е ходела да им готви.

  • Не съм го удряла никога повече. – каза. – Никога. Той ми даде урок, когото ще отнеса със себе си. Помни, отвъд нищо друго не можем да отнесем освен знанията и уроците си.

После отново започна да гледа угрижено. Отхлупих капака на тигана. Ризотото беше готово. Изключих го.

  • Време е за вечеря. – казах.- Гладна ли си?
  • Трябва да отнесеш вечерята им. Тя е много болна. А аз тази вечер не мога да отида.
  • Това е било отдавна, мамо. Не знаем какво се е случило с тях, но се надявам да са добре.
  • Ами те починаха. – каза.
  • Кога?
  • След две години. Тя беше умряла, а той беше изгълтал всичите ѝ хапчета и ги намерихме прегърнати, на другия ден. Бог да ги прости, … те починаха.

В гърлото ми заседна буца, огромна като планина.

Пръстът ѝ продължаваше да милва личицето на Асен. Котката спеше свита на кълбо на дивана до нея, а по телевизора в другата стая започваше „Шпионски игри“.