Салваторе Бахри, гражданин на света
Бях в град Тир, Ливан, от два дни. Тир – Сур на арабски, е библейски град с голяма история и винаги стратегическо значение. Александър Македонски е построил първото пристанище, чиито руини още стоят както под водата, тъй и на сушата. Нямах никакво намерение да се бавя там, та дори и мислех да не спирам, защото вече бях доста раздразнен от ливанската администрация.
За една седмица в Бейрут, от която два дни прекарани в морето на плаваща лодка, в очакване на тази височайша дама да ме допусне до обятията си, документите ми и тези на лодката бяха проверени шест пъти. Самата лодка беше претърсена три пъти от бреговата охрана, митниците и полиция на Бейрут.
Въпреки всичко това, веднага щом пристигнах в Тир, градът ме обзе и омая до такава степен, че преглътнах униженията и негостоприемството на тази стара, затлъстяла и повехнала лейди,  която и до ден днешен е достойна наследница на отоманската администрация.
Още първия ден се запознах с Рони, единственият собственик на платноходка в пристанището, който никога не беше разпъвал платната и който беше любопитен да се запознае с мен. Той ме запозна с приятелката си Мона… Веднага станах обект на желанията на тази жена на средна възраст, която е запазила красиви остатъци от младежкия си блясък и която благодарение на следването си, потеклото си от висшите сфери на румънската тоталитарна олигархия и работата си в ООН е придобила впечатляващо ниво на образование и начетеност.
С моето слабо сърце не ми е нужно повече от това, за да се поддам на песните на този поостаряла, но все още добре запазена и привлекателна сирена. Верен, обаче, на основния си принцип откакто станах свободен капитан на лодката си, винаги и без изключение спя в нея. Напуснах тази пенсионирана нимфа малко след полунощ, без ни най-малко да съжалявам, както за приятно прекараната вечер в нейната прелъстителна компания, така и затова, че съм си тръгнал, гордо отказвайки да бъда придружен с кола до пристанището и казвайки, че съм достатъчно възрастен, и въпреки алкохола, достатъчно способен за да се оправя сам в града.
Решението ми да се върна пеша бе породено не от друго, а от факта, че откакто живея във водата за мен ходенето е нещо като лукс, какъв е плуването за хората от Равногор, който освен корицката ряка друга водна площ нямат. Винаги го правя с голямо удоволствие и го предпочитам пред всякакъв друг начин на придвижване, нещо което за ливанците (пък и за повечето българи които познавам) е точно толкова непонятно, колкото и решението ми да живеят в лодка и в морето.
За жалост алкохолът беше помътил паметта ми повече отколкото предполагах, в момента в който напуснах компанията на любвеобилната дама и Тир не беше същият през нощта, какъвто беше при пристигането ми. За да съм си спокоен и сигурен, че ще се добера до пристанището и прибера в лодката си, реших да последвам крайбрежието, без да рискувам да се изгубя в нощния живот на Тир, който, след като ми казаха, че може да бъде доста опасен.
Дори и преди впечатляващо доброто ливанско вино да претъпи разсъдъка ми, аз не мислех точно така. Ливанците, въпреки така споменатата администрация и неразбория от всяко едно естество, породена от икономическата криза и инфлацията, са прекрасни, любознателни, приветливи, щедри и доброжелателни хора. Не е възможно ливанец да посрещне чужденец, без да направи всичко, което е по силите и възможностите му, та дори и свръх тях, за да го приеме както подобава.
Типичният израз, който употребяват съвсем откровено е: „Ти си ми брат, мойта къща е твоята къща, мойта кола е твоя“ … За жените въпросът стои по съвсем друг начин, но тези прекрасни създания с невероятен чар, са родении и живеят в такива условия, че заслужават един разказ специално посветен на тях.
Докато се движех по крайбрежния булевард, наблюдавах терасите на ресторантите, където мъжете все още се мотаеха, пушеха наргилета и пиеха чай. Не срещнах нито една жена. На една тераса видях, че играят табла (таули)* и спрях да гледам. С босите си крака, дългата си коса, изрусена от солта и слънцето, с нечетканата си брада, със светлите си очи и със странната си външност събуждах любопитството им.
Започнаха да ме разпитват, да търсят начин да ме заговорят, предложиха ми цигара с огънче да запаля. Предложиха ми чай, който учтиво отказах. Но те настояваха (както е правилото тук след изричен отказ). Тогава обясних, че по това време на вечерта не съм свикнал да пия чай, но ми би било доста приятно да пия една студена бира да ги придружа.
Беше мюсюлманско заведение, както в целия квартал, което не предлага никакъв алкохол, но тъй като мъжете тук добре знаят как да заобикалят религиите си**, няколко минути по-късно едно, младо момче ми донесе много свежа „Aлмаза“ (тяхната места бира), без даже да разбера от къде се взе. С абсолютна сигурност, в този час на нощта и най-вече в този квартал, ако търсех сам, никога не бих могъл да си намеря, а наистина ми се пише биричка.
Изиграх две игри на табла, допих си бирата, благодарих, поздравих всички много учтиво и се върнах пеша по пътя за пристанището. Наближавайки християнския квартал, но все още в ислямска земя, се озовах пред ограда и голяма порта от ковано желязо. Преминаването по брега на морето беше невъзможно поради обширното пространство, обграждащо археологическите руини на храмовете и останките от старото пристанище, построено по времето на Александър Велики.
След като бързо се отказах от лудата идея да прескоча портата и да продължа по брега на морето, нямах друг избор, освен да намеря пътя да заобиколя. Не беше лесно, минавах през малки улички без осветление, като държах посоката към пристанището. Лошият ефект от студената бира след пиянска вечер е, че ви кара да се облекчите. Откакто бях извън Европа, винаги съм избягвал да правя това на улицата, както го правех съвсем естествено във Франция, но поривът беше толкова силен, че нямах никаква възможност да се съпротивлявам и го направих дискретно, в тъмното на оградата на съседната къща.
Последното удоволствие от това облекчение все още не беше изчерпано и моя дюкян все още отворена, се озовах заобиколен от половин дузина млади, въоръжени момчета, които ме грабнаха по много агресивен и груб начин. Нямах време дори да мисля за съпротива или протест. Единствената мисъл, която мина през ума ми беше, че сигурно съм се изпикал на грешното място. Хвана ме страх за живота ми, за щастие току-що се бях изпикал…
Без да ми говорят, държаха ме отзад, претърсиха двата джоба на късите ми панталони, претарашиха портфейла ми, където пазя лупа, конец и шевна игла, разгледаха всичко в мобилния ми телефон, докато един от тях, на развален английски, ме попита откъде идвам, кой съм, къде отивам, какво правя в този квартал в този час на нощта…
Дори и да изглежда невероятно си казах истината ( от мюсюлманския квартал има голям директен и осветен булевард за пристанището, който не си спомнях), напразно се опитвах да обясня, че се мъча да стигна до пристанището по морския бряг и да се върна до лодката си, където живея и спя. Нищо не разбраха от обясненията ми. Разбирам, че дори и най-лековерните хора не биха приели, че французин със странно звучащо име се озовава да пикае посред нощ, бос на оградата на буржоазна къща в мюсюлманския квартал на Тир.
И все пак беше вярно и толкова просто. Не знаех какво ще ми се случи, представях си най-лошото. За щастие въпросната буржоазна къща изведнъж се освети, сякаш моята щастлива звезда беше дошла да ме спаси. Един плешив, сравнително стар мъж излезе по потник пред къщата и заговори авторитетно на арабски с нежеланата ми компания. Този който ме разпитваше направи достопоклонно доклада си, а след това човекът с потника ме попита на безупречен френски кой съм, откъде идвам и какво правя.
Представих се гордо (мислейки, че не трябва да се подценявам и да показвам, че ме е страх), настоявайки, че не съм направил нищо лошо освен да пикая, че съм французин, живял преди това в Париж и работил в Сорбоната, че повече от година живея на лодката си и съм тук, за да посетя тази красива страна Ливан и този библейски град Тир.
Накрая дори имах смелостта да попитам с кого имах честта да говоря. Човекът с потника само се усмихна, изрази съжаление за случилия се инцидент, каза, че в Ливан обичат Франция и французите, и че съм добре дошъл в неговата страна и в Тир. Той ми пожела лека нощ, като ми каза, че за моята безопасност хората му ще ме придружат до пристанището. Той даде заповедите си на своите идиоти*** и се върна в къщата.
Изпитах облекчение, но не бях много успокоен, когато приблизително говорещият английски ми нареди да застана зад шофьора на един мотоциклет и след това застана зад мен, за да ме притисне в сандвич. Вярно е, че не съм много дебел, но притиснат между двама въоръжени млади мъже ме хвана същия състрах, като този когато почти приключих да пикая. Не описвам маршрута на неосветения мотоциклет, с безумна скорост и без ни най-малко зачитане на най-елементарните правила за движение. Все още имах желание да пикам и поне от тази гледна точка, скоростта си даде своето. Придружиха ме до лодката, приблизителният англоговорящ се самопокани да „погледне“ вътре.
След като се качих на борда и се почувствах отново горд капитан, му предложих дори и кафе. Той не каза нищо и си тръгна, без дори да ме погледне. Отне ми много време да заспя. На следващия ден казах на моя приятел Жерар, френско-ливанец, когото срещнах с Рони, чийто баща е заместник-кмет на града и той се засмя, казвайки: „Е друже, ти си се изпикал на оградата на къщата на шиитския кмет на Тир, която е наблюдавана непрекъснато от милицията на Хизбула след атаките преди няколко години; оттук нататък винаги ще се представяш като мой френски братовчед и вече няма да имаш и най-малкия проблем.“
Епилогът е, че вечерта, когато се връщах към лодката си, бях поканен от шиитските рибари, специализирани в бизнеса за обмен на пари, който е много доходоносен след кризата в Ливан и продължаващия спад на ливанския паунд. Те се събираха всяка вечер до лодките си, за да пият алкохол и да броят, далеч от любопитните погледи, парите, донесени от дилърите им.
Те ми говореха така, сякаш вече ме познават, питаха ме дали искам да отида в Палестина (думата Израел в тази страна не съществува, никога не се произнася и корекцията е незабавна, ако човек се осмели да я спомене). Спечелих благосклонността им, когато казах, че страната е окупирана повече от 70 години и че няма да почета окупаторите, като призная тяхната легитимност в Палестина.
Дадоха ми храна и бира (те пиеха уиски), предложиха ми пари, пачка ливански паунди… може би 200 долара, които предпазливо отказах. Попитаха ме няколко пъти дали имам нужда от нещо и ако е така, те са насреща, за да ми помогнат. Казах им, че в момента нямам нужда от нищо и че единственото нещо, което искам, е да знам къде мога да напълня моя току-що свършила бутилка за газ.
Този, който изглеждаше най-важният и който до момента почти не проговори, просто каза: утре**** в 10 сутринта един от нашите ще дойде да ти покаже. На следващия ден, точно в 10 часа сутринта, дойде младо момче на мотопед, взе ми газовата бутилка, без дори да ме погледне ни поздрави, замина на секундата и се върна 20 минути по-късно с пълната бутилка.
На въпроса колко струва, той отговори кратко и без да ме поглежда: „Нашият шеф (раис) ти я подарява“. Оттогава престоят ми в Тир за месец и половина премина по най-добрия и приятен начин, всички идваха да ме поздравят и говорят***** с мен наричайки ме Тарзан ( на арабски Таразан се произнася ), защото още първата седмица лодката ми беше извадена от водата за основно пребоядисване не дъното и за тази цел, поставена като тотем, почти на средата на площада на пристанището на Тир. До края на престоя си не успях да платя нито за храна, нито за напитки.
Видео – ТУК
––––-
* Бях впечатлен от това колко много общи думи има на арабския и на български, но също в много случаи даже и на гръцки.
** В реда на нещата е да се види в християнския квартал голяма веселба с песен, танци, винаги много богати трапези и алкохол в които дружно участват християни, мюсюлмани и друзи. За тези хора (включително и мюсюлманите, та да не и най-вече за тях) божествената им храната, придружена с добър алкохол, предоставя едно от най-предпочитаните.
***Абсолютно необразовани, затъпени и с промити от ислямистка пропаганда мозъци под двадесет годишни младежи, който служат на политиците като роботи знаейки да правят едно единствено нещо, да боравят с оръжие и да служат като войници.
****По принцип, когато един ливанец ти кажа, че ще направи нещо утре, възможността това нещо да бъде направено е близка до нулата, ако пък и добави иншаалла вече става абсолютно изключено. Иншаалла е израз който буквално означава „от алах зависи“, употребявайки го, те всъщност казват съвсем съзнателно: „Аз няма да си мръдна и малкия пръст за да стане това, ако ли пък все пак стане, ще е защото Алах го е направил“.
*****С шиитите разговорът беше по-труден, защото болшинството от тях говори само на арабски неразбирайки никакъв друг език, много от тях четат трудно а за писането да не говорим. Ливанският арабски е съвсем различен от класическия. А мойто ниво на арабски се равнява на нивото на БатБойко на английски.
Следва продължение.
ПЪРВАТА ОБНОВЕНА ЧАСТ НА ПЪТЕПИСА  – ТУК