На 23 януари, преди 17 години, си отиде големият Иван Динков

Никола ИВАНОВ

 

Забележителната си книга „Почит към литературата“ Иван Динков е записал: „Българският народ се „състои“ от три песни: „Жив е той, жив е“, „Тих бял Дунав“ и „Върви народе възродени“. Ако съотнесем тази негова мисъл и определим три класически български поеми, към „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков и „Септември“ на Гео Милев трябва да прибавим „Поема“ на Иван Динков, защото това е третата изключителна поема в националната ни поезия. Това е истинска национална поема.
Във всяко голямо изкуство се съдържа онова, което никога не може да навява досада – съвършенството на човешкия дух, силата на човешкото чувство, отзивчивост към всичко, което ни заобикаля и отвън, и в нашия вътрешен свят. Тъкмо жаждата за покоряване на все по-високи върхове, жаждата за съвършенство движи живота.
В българската литература доста поети са писали поеми, но единици са тези, успели да постигнат силата на художествено внушение, която е достигнал Иван Динков в своята “Поема”. Творбата е написана през 1971 година в нощта преди погребението на бащата на поета Динко, който почива съвсем неочаквано. Иван Динков е на 40 години. Преди няколко години е сътворил стихотворението „На мама“ – едно от най-силните драматични и трагични стихотворения не само в българската литература, посветено на майката, с което обезсмърти Тодора Динкова. В това стихотворение поетът си представя майката починала и изразява покрусата си от смъртта й. А майка му е още млада и в добро здраве и сили. Тодора Динкова не беше разбрала стихотворението и майка и син се бяха разминали. Тя бе засегната и от реакцията на комшиите, на съселяните, на хлевоустата Махала, в която го няма народа, а властва отвратителното население. Неслучайно по-късно Иван Динков написа книгата „Цветя за махалата“, където се прости с Махалата, която стана причина за самоубийството на любимия му Яворов. И не само при него… По този повод Иван Динков беше достигнал до мисълта и убеждението, че ако творецът иска да създаде истинско изкуство, трябва да намери сили да се опълчи дори на люлката си. По-късно тя започна да разбира по-добре творбата. Всъщност големите творци, и в частност поетите, почти като правило, не са разбирани от майките си. Вероятно майките интуитивно усещат белязаните си чеда, които не са като другите, нормалните, смущават се от надарените си деца и не могат да си обяснят защо пък точно през тях е трябвало да са преминали и пръкнали. Така е при майките на Ботев, Яворов, Дебелянов, Вазов… Да не изброявам повече… Но докато в „На мама“ Иван Динков само си представя смъртта на родилата го, то в „Поема“ вече става дума за реалната смърт на бащата.
Конкретният повод за „Поема“ е смъртта на бащата на поета, но поетичните натрупвания вероятно са били предварително готови и в трагичната нощ са изригнали като ослепителен вулкан, за да се роди творбата. Ето какво споделя по повод написването на „Поема“ Иван Динков в Литературната анкета, която направих с него: „Когато на мен ми съобщиха, че баща ми е зле, колите бяха тръгнали по различни пътища. Баща ми може би нямаше да умре, но колата на военната болница от Пловдив тръгнала по един път, а колата от Панагюрище – по друг път и лекарските екипи не бяха успели да се срещнат по пътя. Ние тръгнахме с генерал Велев от София с друга кола… Настроението във “Волга”-та, с която пътувахме за Пловдив, беше спокойно, слушахме весела музика и помня как всички говореха, че е невъзможно нещо лошо да се е случило с него. Когато пристигнахме във военната болница в Пловдив, началникът на болницата побърза да рапортува на генерал Велев, който тогава бе командващ 2-ра армия. От рапорта запомних само “Бай Динко почина”.
Откарахме баща ми на село. Помолих в стаята с мъртвия да ме оставят сам. През нощта, и до сега, това е невъзможно да се обясни, изпих 18 бутилки вино. Помня, че през нощта беше адски студ, казаха, че мъртвецът трябва да стои в студена стая. Ние пристигнахме в село около 11 часа вечерта и до сутринта, сутрин по селата е ясно какво значи, тя е 5-6 часá, значи за пет-шест часа съм изпил 18 бутилки вино и наум съм съчинил поемата. И най-важното беше, че този алкохол въобще не ми се беше отразил. (За случая съм разговарял с всички присъствали роднини и други хора и те потвърдиха фактите.)
Как съм ги изпил, не знам, но по обяд я казах в гробищата. Там мама я чу за пръв и единствен път, изпълнена от мен. Селянките какво са разбрали, това не ми е ясно. Предполагам, че нищо не са разбрали.
Тази поема не бързах да я печатам. Освен това, когато я дадох в „Литературен фронт” тя беше отхвърлена с много приказки от рода: „Нали разбираш, изключителна е поемата, но не може да се отпечати”и т.н. И трябваше да минат 5-6 години, тази поема да излезе в „Литературен фронт” със съкращения. След това я публикувах в “Антикварни стихотворения”. Това е единственият нов текст в тази книга, а всички други текстове са стари.
Така беше написана тази поема. Дали един ден ще мога да напиша отново поема, не знам.“ Сякаш Иван Динков е изпаднал в езиков транс, в словесна екзалтация и думите се редят на скорост. „Поема“ е сътворена наистина на един дъх.
Творбата е епично, трагично-оптимистично произведение. Епичността е постигната не само чрез поетиката на творбата, но е и резултат на майсторството, с което Иван Динков е предал живота, психологията, историята и житейската философия на народа си. Енергийното поле на тази творба е забележително.
„Поема“ започва с ключовата и силно експресивна дума „омъчнен“, за която поетът споделя, че вероятно е чул като малък от майка си и тази дума определя настроението в поемата до края. Панорамният поглед към пътя за родното село е съпроводен с мотива за завръщането. Иван Динков беше силно привързан към родното си място и родния край. Там бяха творческите му кладенци, сирища и коренища, от които черпеше своите теми и сюжети. Всичко, което той пишеше, проверяваше как звучи в родния край. С каква синовна обич е описано родното село:

Това, което свети по баирите,
е село Смилец – въздухът и млякото,
проглеждането, сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.

В селото поетът не само е роден, както казва Ботев „и първо мляко засукал“, но тук са и първите му докосвания до стиха, до поезията, началните прояви на таланта., чувството за собствена творческа първородност.
Оплакваческите традиции като народопсихология и обичай също са намерили израз:

Жените си намигат и пред мъртвите:
„Аз, како, ще плача преди ставане,
а след това да продължи свекървата“.

„Професионални“ оплаквачки е имало във всяко село и населено място. Те са приемани като нещо едва ли не задължително. Така се приема смъртта като нещо естествено и справедливо, за да се даде път на младите и новородени. На друго място Иван Динков казва, че „Смъртта е полицията на природата“.
Огромна е болката на поета от смъртта на бащата, душата му е „измъчена“. Мъката, покрусата от бащината смърт намира конкретен традиционен емоционално-експресивен израз:

Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я – поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.

Това е традиционният български национален обичай, ритуалът с поливането с вино или ракия по време на погребението и след помен. Студеното ноемврийско небе е „подсирено“ в съзвучие с бушуващите чувства в сърцето и душата на поета. Появява се и майката Тодора, която е „жълта пленница на мъката“. С изключителна сила и въздействие са стиховете, в които:

…така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.

Сякаш с личната трагедия на майката от смъртта на съпруга настъпва краят на доброто в живота и съдбата на майката и децата, семейството. Заедно с мъжа си тя сякаш иска да отнесе и погребе и къщата. Отчаянието е толкова силно, защото изчезва най-голяма опора в живота й.
Неимоверна е болката от загубата на бащата:

И ето го гнездото ти – гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите – но вече без живота ти,
пак същите – но без да бъдем същите.

След бащината смърт вече нищо не може да бъде същото като преди кончината му. Празнината, която оставя мъртвият, не може да бъде запълнена с ничие присъствие.
Следват автобиографични спомени от битието и съдбата на неговия стих:

Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.

Както Вапцаров в „История“ споделя горчиво: „И стиховете дето пишем,/ когато краднем от съня си, /парфюмен аромат не дишат,/ а са навъсени и къси.“ Стиховете на истинските поети са равни на биографиите им. И тук виждаме класическата приемственост между поколенията големи български поети. Иван Динков в поемата сам се определя като „българският поданик на страстите“ и „българският гражданин на раните!“ Надеждата на поета е: „Дано надвия някога умората/ и пламна пак от чистите ни истини.“
Как само майката подготвя децата си да приемат невъзвратимото:

Тодора казва: „Хайде да оплакваме.
„Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде.“

Майчиното сърце иска да смекчи и омекоти удара върху детските души и сърца, за да могат по-безболезнено да приемат нещастието.
Ето още една незаличима баладична картина с Ботева сила и въздействие:

От палещите връшници на пладнето
красиво и трагично падат въглени –
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.

Това е националната ни чувствителност, която българите носим в кръвта, сърцата и душите си, и която ни прави различни от другите етноси и народи. Като всеки истински поет Иван Динков иска да е автентичен до мозъка на костите си:

…простено е да взема плът от себе си,
да взема кост – да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са – есенни
или раздвижени от млади пориви.

Като вопъл звучи стихът: „Ах, колко педантично в мен е ровено!“. Неистова е жаждата на поета за самопознание, за саморазнищване до гените, до собствено ДНК, самапроникване до клетките на тялото, както на биологично, така и на психологическо ниво. В поемата няма каквато и да е литературност, маниерност, съчинителство, никаква филология. Откриваме и наблюдаваме пределна автентичност във всеки стих, във всяка дума, до мозъка на костите. Толкова автентични са неговите стихове, защото са биография на най-съкровеното.
Клетвено звучат стиховете:

Българийо – безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам – някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.

Без каквато и да е поза и патриотарство, в съвършени стихове Иван Динков се врича в България. За него тя е вечна и неунищожима. Простичко вричане в името на родината, в което безрезервно вярваме, защото е съкровено, безпатосно, изтръгнато от сърцето и дълбините на душата.. А кои са зурлите е повече от ясно, това са майкопродавците, които са готови да служат на чужди интереси и да продават България. Тях винаги ги е имало още от Аспарухово време, има ги и ще ги има, има ги и навсякъде по света. Въпросът е да бъдат по-малко, да не им вярваме и да им се противопоставяме. От конкретния исторически момент поетът преминава към универсалното историческо време.
В момента земята, която се е отворила да погълне бащата на поета не му е твърде близка:

И ето я оная – ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни –
дълбоко влажна, а отгоре спечена.

Родната земя, която е упование за българина, защото го храни „Сега е страшна, зяпнала, гръклянеста“, зловеща, защото в нейната паст ще изчезне завинаги бащата. Като изтръгнат безнадежден вопъл от дълбините на сърцето и душата са стиховете:

Снегът е мокър – пада някак лигаво
и някак страшно равнодушно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги –
един от друг, налбантине, нас двамата.

Това е жестоко, но непредотвратимо, неизбежно.
И следват стиховете за поета, поезията и пътя, по който трябва да преодолее пречките, за да създаде изстраданите си стихове:

Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?“ –
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.

Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.

В изкуството много важни са фаталните проби, а в поемата тяхното присъствие е най-трайно. Личната трагедия от смъртта на бащата е намерила израз на няколко места като сравнението:

….сега приличам на вълче сред макове –
така съм беззащитен и безпомощен.

Сред червените макове сивото вълче няма къде да се скрие, така както смъртта ни прави напълно безпомощни, няма защита от нея.
Ето и още изключителни стихове:

Високо над лицето ти – изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени – ръцете на черницата
политат и така остават – сведени

Нещо от Ботевата сила и внушение се усеща в тия стихове. Както при него природата е загрижена за героя, в “Поема” природата сякаш покрива и забулва тайнството на смъртта. Това е неразривната връзка между българина и земята, която го ражда и храни, а след това си го прибира завинаги.
Трагично-оптимистичните тонове достигат своя връх в края на поемата:
Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално – както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести – на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките –
това поле – това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.

Гърбиците са отишли на гърдите ни! Почти невероятно, но колко нечовешки вярно! Напълно изненадващи, парадоксални и необичайни ракурси, на развихреното поетическо въображение, които създават и водят до съвсем неочаквани образи, състояния и метафори. В това виждане на нещата от обратната страна, от неочакван ъгъл се крие магията в поезията на Иван Динков. В поемата поетът спонтанно споделя за поезията и творчеството:

По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!

Наистина Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-високо изкуство. И това го доказва цялото му творчество. Полето се вълнува под снежинките, сякаш земята е море, чиито вълни се движат и създават необичайния ритъм в стиховете. Просветва, полето се вълнува под снежинките, снегът заблестява, топлината расте, детски усмивки винаги ще има. Няма нищо страшно!
“Поема” е едно от чудесата на съвременната българска поезия. С нея завършва изумителната стихосбирка “Антикварни стихотворения”. След „Поема” няма как да не се съгласим със стиховете от нея:

…и – струва ми се – вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.

Наистина след „Поема” Иван Динков нямаше повече дългове към българската поезия, защото се беше отплатил с класическите си творби, в които е равен на себе си, на огромния си талант. Но въпреки това той продължи да се отплаща и доиздължава и по-нататък със следващите си стихове, до самата си земна смърт той създаваше изумителна поезия, защото наистина бе инструмент за поезия, машина за метафори..
Голямата поезия и литература е далеч от конкретното ежедневие, тя се занимава с универсалното ежедневие, с универсалната социалност, с най-важните битийни въпроси, „които никой век не разреши“ – Живота и Смъртта, Смисъла и т.н.. Конкретното ежедневие трябва да бъде повод за универсалното такова.
Голмата литературна творба винаги надмогва и надскача замислите на твореца. Тя преодолява самия автор. Неусетно той постига неща, послания, внушения, които преодоляват, надскачат и превъзхождат конкретния повод, първоначалния замисъл (ако го е имало, разбира се), по естествен начин творбата разширява и авторовия хоризонт.
Иван Динков непрекъснато беше упрекван, че поезията и творчеството му са много черни, мрачни, песимистични, в едно време, когато бяха на мода фанфарите и високите фалцетни тонове на възторжените глупаци, на сълзливите дежурни оптимисти. Но все пак Иван Динков е автор и на най-оптимистичната мисъл, която също е записал в „Почит към литературата“: „В мигове на отчаяние при твореца винаги идва едно копеле, което с малко циничния си поглед му казва, че колкото и дълбока да е калта, след нея неизбежно следва земята.“
Иван Динков бе един от стожерите на българската литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той постига нещо изумително. Защото да изпълзиш от калта, троскота, кирпича и гюбрето, да се измъкнеш от дупката, от страшната битова мизерия, от почти безпросветността на заобикалящия те селски свят и благодарение на личните си качества и талант да се превърнеш в един от най-високите литературни върхове на България, това наистина граничи с интелектуален и духовен подвиг. Защото Иван Динков е самоизградил се, превърнал се във върховна еманация на българина творец. Той е първо поколение поет, писател, интелектуалец в рода си. И то на най-високо национално ниво. Сякаш чрез него е избухнал талантът на целия му род от поколения назад.