Никола ИВАНОВ, литературен критик

Романът на Иван Митев „Малък Далечен Силует“ е поредното доказателство, че художествен успех се получава тогава, когато писателят е автентичен, а не съчинява, когато сюжетите и събитията са част от неговата биография. При това съвсем не е задължително всичко разказано да се е случило и преживяло едно към едно, защото много важно е и художественото умение на автора да разказва увлекателно и интригуващо, т.е. фикцията. Именно съчетанието между фикцията и реалността изпълва страниците на книгата. Светлозар Игов присъства в повествованието с истинското си име, а в един от писателите припознаваме Янко Добрев.

Иван Митев е известен с увлеченията си по минералите и скъпоценните камъни, търсенето, добиването, използването им в живота. За него те предхождат появата на човека и в тях е съхранена огромна информация за Вселената. Той чувства цялата им красота и богатства, които крият в себе си. С какво око на художник описва различните цветове и цветови нюанси, които и най-гениалният художник не е в състояние да нарисува. Героите се стремят да разгадаят мистиката, че духът не умира, а преминава от тяло в тяло. И няма как да е иначе, при положение, че духът е енергия. В будисткото движение е описано, че физическото зачеване е съпътствано от един природен импулс с информационен характер. Импулс, съдържащ в себе си интелект от предходния живот, комуто принадлежи. Наследява се сетивността, а начинът на мислене идва отвън. Или обратното. Това няма как да се случи, ако ние самите не сме потопени в тази база данни.: „За времето няма минало, настояще и бъдеще.“ Тези размисли кореспондират с идеята за безсмъртието на човека чрез неговата душа. И още размисли: “Ще ми се да поясня, че някои кристали съдържат повече информация от която и да е библиотека.“

Едно от посланията в творбата настоява, че всяко човешко откритие е съпроводено с рискове и изисква смелост от откривателя, за да достигне до новото и непознатото дотогава. За това е необходим откривателски и авантюристичен дух.

В творбата ще открием много автобиографични моменти от живота на Иван Митев. Той разказва за студентството си в Пловдивския университет, за интереса си към минералите и кристалите, за пътуванията си из изоставени мини и пущинаци. В случая става дума за мините в Маджарово, където героят прекарва лятото като работник. Всъщност той си намира съмишленици в лицето на Балабанов и Станимир, с които заедно бродят по места, където човешки крак не е стъпвал, поемайки всички рискове.

Покрай приключенията авторът не пропуска да опише живота преди 1989 година. Не се спазват никакви екологични норми, действа се на принципа „след нас потоп“. Изпуснат е утайникът, тежко замърсена е река Арда. Условията на труд са примитивни. Моралът съвсем не е такъв, какъвто го описва властта. Показателен е неистовият стремеж: „ – Разбира се, не е нужно да губиш от съня си, за да осъзнаеш, че основният движещ мотив на всички около тебе е да си в устата на хората. Да чуеш името си – дали от микрофона на певицата в ресторанта, чиято пазва пълниш с мокри от потта си банкноти или от някой, който те адмирира, защото легитимираш съществуването му – все тая.“

Властват местни феодали като Прокурора, Следователя и Полковника, които са представителите и проводниците на корупцията и се определят като „държава в държавата“. А арестуването на самия автор и неуките служители са типични прояви на тогавашна милиционерска България.

За въздействието на романа важна роля играят сюжетните приключенски моменти – кучето, ухапано от пепелянка, суровият планински и миньорски живот. На главните персонажи постоянно им се налага да преодоляват опасности и критични ситуации, да се спасяват с последни сили в последния момент: стършели, змии, злобни кучета, опасни пещери, изоставени опасни мини, природни стихии, свличания и свлачища съпътстват героите. Разкрита е философията на естествения живот, като този на овчаря, на иманярите, миньорите.

В творбата особено място Иван Митев отделя на изкуството, на неговите създатели, главно художници, поети и писатели. Изкуството е „да пожелаеш да усетиш онова, което не може да се изрази с думи“. Именно това привлича писателя, художника, музиканта, твореца. Писателството е „раздаване на думи“. За значението на думите за човека Балабанов говори на автора: „… пригоденият да оцелее, тоест ти – млад, здрав, смел, бърз и силен, оцелява. Но оцелява и непригоденият за това, сиреч аз. С помощта на думите. Ако не бях те мотивирал, резултатът можеше да е различен. Виждаш – думите, освен че разпалват желания, помагат на непригодените да оцеляват физически и да управляват планетата.“ И продължава: „Те са ти дали думите. И са определили рамките, в които да съществуваш. Създали са условията за самоманипулация. Която си склонен да приемаш за акт на свободна воля.“  За да имаш шанс в изкуството, трябва да станеш цар на самия себе си, да не зависиш от нищо.

Философията на живота и смисъла е да бъдеш автентичен. Защото „Животът не може да ти даде нищо повече от това, което носиш в себе си“. Аналогията между човека на изкуството и необразования бушмен е защитата на автентичността, която е задължителна и в изкуството. Сексът е сред най-силните двигатели на човешкото поведение, включително за  хората на изкуството и интелектуалците. Както и егото, егоизмът. Защото „Законът за значимостта не прощава на никого.“ Съветът към писателя е: „Загърби културата, с която се опитва да те смае обществото, създай си свое виждане за всичко. Имаш на разположение земята и небето, огъня и водата, въздуха и звездите, цветята, рибите, всичко. Започни да възприемаш света като своя градина – любувай се на слънцето и на луната и не позволявай нищо да измести това усещане от ума ти. Не спирай да вървиш, докато не откриеш своята чаша. И когато утолиш жаждата си, отдъхни. Но само за малко. Защото този път е безкраен.“

В творбата става дума за най-големите европейски и световни художници. От диалозите между тях и разсъжденията на Иван Митев за творчеството им се убеждаваме в големите му познания за изобразителното изкуство, в голямата му художествена култура. Той е истински ценител на гениалното им изкуство.

За писателя е най-важно да описва автентичния неподправен живот. Писателят трябва да има богат живот с преживявания, които да му подсказват и предлагат сюжетите. Неслучайно Достоевски твърди, че и най-гениалното въображение не е в състояние да измисли онова, което съществува и се случва в реалния живот. Анри говори: „Казаното в книгите изпълва душата със съмнения и безпокойство и я разпъва на кръст. Свалим ли маските на писателите, ще видим вампирските им мутри. До един са лицемери – Дюма, Стендал, Флобер, самовлюбеният Балзак и всички останали! Обладани от демона на парите, тези развратници ни тикат в ръцете книгите и статиите си и се опитват да ни накарат да повярваме, че животът е такъв, какъвто го описват. Уви!“

Разсъжденията, монолозите и диалозите за изкуството и литературата налагат съмнението, което е присъщо на големите творци. Само бездарните не се съмняват, защото за бездарника всичко е просто и ясно. Фините психологически наблюдения и задълбочените разсъждения за природата на творческия процес са един от сериозните плюсове на романа. Иван Митев влага и много провокация към читателите, това е една провокативна книга.  Чрез споделеното от великите художници и писатели в книгата едва ли не се налага позицията, че изкуството е излишно, защото, освен че е вторично спрямо живота, не допринася нещо полезно за човека, а го манипулира в угода на властта.  Букинистът: „Виждате, изкуството не е могло да спре кладите, колониалните завоевания, гражданските войни. То предлага търговия с продукти за онези, които имат излишни пари.“  И още: „Юго беше пер. Зола е заможен. Гонкур са рентиери. Тези хора се интересуват само от това, в което могат да вложат парите си.“

Лейла говори за разликата между европейските художници и японските: „Вие никога няма да достигнете съвършенството на японците. Те изобразяват движение, което носи спокойствие. А при вас се усеща страхът ви, че мъглата, която рисувате, може да ви погълне. Светлината, с която парадирате, не озарява душите ви.“ Т.е. японските художници са по-свободни от европейските и това е тяхното предимство.

Иван Митев докосва и въпроса за характера на таланта, който е не по-малко необходим на твореца, за да устои на съблазните на властта. Ще си позволя да цитирам мисъл на Иван Динков от знаменитата му книга „Почит към литературата“: „Може би изкуството е реставрация на череп по жива глава, макар че се иска много смелост, за да се каже това.“ Разбира се, не влагам нищо негативно в провокацията на писателя, напротив. Чрез провокацията той ни принуждава да размишляваме, да обогатяваме философията си за живота, разширява хоризонта на погледа ни към живота и битието.  Изкуството не имитира живота, а го пресъздава, пресътворява го, пречупва го през субективния си индивидуален поглед на твореца, който е уникален. Така се сътворява, създава и изгражда един нов свят.

Сред централните теми в романа е Любовта. Иван Митев настоява, че трябва да се прави разлика между повърхностното привличане и увлечение и дълбокото любовно чувство. Балабанов говори: „Не ми се ще да коментирам превъзбудата на мозъка, която всички изобразяват и възпяват. Това е повърхностното влюбване – във визия, жестове, някаква черта на характера, в нещо нетрайно. След време то се променя и тази привързаност изчезва. Но до проглеждането си човек е склонен да извърши куп глупости. Особено ако е романтичен като тебе. Всяка подобна връзка завършва неминуемо с крах. Което води до обогатяване на изкуството с безброй сюжети за любовта, носеща страдание. Не разбираш ли, че това е една от манипулациите. Любовта, ако е любов, никога не носи страдание.“

На друго място авторът допълва чрез думите на букиниста: „Всяко момиче, което вече е отворило очи за живота, иска да обърне гръб на семейството. То мечтае за вълшебния принц, който ще го боготвори. Вместо това получава с трийсет години по-възрастен капитан с белег на лицето и още по-стар полковник с нервен стомах. И той поставя невестата си след билярда, след питието, след кучетата. Превръща я в инструмент за удоволствие и обладава грубо, без възторг, едно тяло, което се травмира за цял живот. Оттам нататък започва очакването на любовника. Жената няма как да разбере, че животът е суета и предразсъдъци, винаги ще се надява. А нашите писатели ще продължават да се надпреварват в поднасянето на текстове, затвърждаващи това убеждение.“

А ето какво говори за любовта на Акбар Велики: „Любовта. Безмълвен танц на невидима спирала от енергия. В един миг, подобно слънце, пробива през облаците на ума и озарява всичко. Ония, които докосва, се броят на пръсти. Тя липсва в този свят. Там, където няма любов, има фанатизъм. Фанатизмът води със себе си разрухата. Затова цивилизацията ни се крепи със сила.“

Интересни са психологията на мъжа и жената. Главният герой споделя пред журналистката Любомира: „Щастието за мъжа няма нищо общо с любовта. Най-сладкото нещо на този свят е мъжът да обладае жената, която извайва неговото самочувствие. Мъжете, които по една или друга причина не го правят пълноценно, се опитват да убедят останалите, че в живота има и други стойностни неща – книги, музика, съчетаване на цветове и прочее.“

В центъра на творбата е темата за СВОБОДАТА, тя е голямата тема. Може би най-свободен в последна сметка е разбойникът М.О., който има следната житейска философия, споделена пред свещеника: „Нито познавам душата си, нито знам какво е дух. Тези неща не ме интересуват, не ги нося в себе си. Моите мисли са като птича песен, не натоварват никого. Аз усещам как животът се разлива в тялото ми, в ръцете, нозете, навсякъде. Нямам бог. За мен слънцето е слънце, водата – вода, въздухът – въздух.  Няма как да стигнеш до това, което ти казвам. Не мога да чета и пиша. Парите ги разпределям с шепи. Знам само, че богаташ, който не е пил уморен вода, трябва да бъде навестен… Не се надявам на нищо от никого. Не ми тежат имената на светии, архангели или дяволи. Затова сънят ми е спокоен, стъпките – леки и решенията правилни. Не служа на началство, на гняв, на завист, на самолюбие, на гордост. Не нося в себе си вина към родители, братя, роднини. Не лъжа, не пия, не пуша, не преяждам. Нямам къща, нямам мои пари, не се показвам пред никого, не ме е еня какъв съм в очите на другите. Не знам кой е пътят на истината, вървя по своя път. Не разорявам семейства, подобно на бирници и лихвари. Вземам само надвзетото, помагам на ближни и наскърбени…. Вие трябва да излезете от вашия живот, не аз да вляза в него. Знам, че няма как да се случи! Защото сте в паяжината. И ще бъдете в нея вовеки веков!“

Тази философия е най-близка до анархизма. Или както каква геният Ботев „…а който си в мене, боже, мен в сърцето и душата“. Още: „Революциите избухват от жажда за справедливост и свобода, но се израждат и никога не ги постигат.“ Такъв е резултатът и от Френската революция. Това  е така, защото революциите разделят хората – обикновено на добри и лоши. Лео говори: „Запълвате живота си с някакъв манифест. Той подклажда въображението, докато се появи друг на негово място, с който няма да бъдете съгласен. Но не ще имате вече сили да се съпротивлявате. И когато разберете, че сте имитирали живота, вместо да го живеете, ще бъде късно. Винаги е късно.“

Защото никога не се достига до истинската и пълна Свобода.  Лео продължава: „Така беше и след превземането на Бастилията. Робеспиер убиваше, защото това беше най-лесното. Всички крещяха „Свобода!“, а свобода получиха единствено художниците. Свободата да сменят съсловието, което обслужват.“

Само си мислим, че сме свободни, но това винаги се оказва илюзия. Свободният човек умее да се радва на всичко, дори на тъгата и смъртта. Умирането е истинската Свобода: „- Приемаш го като  освобождение от някакъв голям товар. И си казваш: „Ето, сега ще изчезне целият този кошмар заедно с всички мисли, които ме измъчват. Край.“

Мравките и соколът са много по-свободни от хората, защото живеят по природните закони, така както им диктуват, без съображения. Докато, както говори Рени: „Хората са се барикадирали в познатото им от хилядолетия битие. И на Марс да отидат, те не могат да отнесат друго там.“ Хората на културата си мислят, че са свободни, но това е в очите на публиката, а  „истината е, че и едните и другите са болни.“ „Човекът може да бъде безгрижен, ако е сам“ – това е фундаменталното разбиране за свободата. Иначе и да е цар, той не е свободен, защото е отговорен за всичко, което се случва в царството му. И Рени  заявява: „Днес ти трябва да направиш своя избор.“

Истинската всеотдайна любов е тази на Рени, която се обръща към любимия: „Искам да ти подаря живот без страх!“ Тя жертва любовта си, за да го направи свободен, защото смята, че ако трябва да се съобразява с нея, ще изгуби Свободата си.

Авторът достига до следните мисли: „По този път не трябва да вземаш, а да оставяш. Всяка стъпка ще те прави по-лек и ще дарява на сърцето ти искрица копнеж по неназовимото.“

Може би това е Щастието, Любовта и Свободата.

Романът има допирни точки и родство по дух със значими литературни творби като „Бариерата“ и „Нощем с белите коне“ на Павел Вежинов и „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Рени от „Малък Далечен Силует“ напомня за Доротея от „Бариерата“, защото носят сходни духовни черти и главно порив към Свободата. Близостта между академик Урумов и героя на Иван Митев ги обединява може би най-големият страх – че не са обичани, че не са разбрани, че са пропуснали всички възможности да са щастливи. Както и прошката като най-голямата сила на човека.

„Малък далечен силует“ е интересен и интригуващ роман, с динамично действие, напрежение, драматизъм и е определено екзистенциален. В творбата става дума за духа, за битието, битът е само повод  за размишления за битието, за Смисъла. За хората на изкуството именно в творчеството е Смисълът.  Интересните и интригуващи диалози и монолози са драматични и съдържателни. Читателят проследява преживяванията на героите и се вълнува какво ще се случи с тях, дали ще се спасят, ще оживеят ли, ще се справят ли с критичните ситуации, в които попадат. На места разказът е красив, впечатляват художествените описания на природата, минералите и скъпоценните камъни. Определено Иван Митев умее да рисува със слово. Творбата е изпълнена с емоции на приятелство, творчески амбиции, привързаност, прозрения. Романът е динамичен, честите турбуленции държат нащрек читателя, който очаква какво ще последва. Творбата е безспорен писателски успех не само за Иван Митев.

 

     Иван МИТЕВ, „Малък Далечен Силует“, роман, Изд. „МИТЕВИ  МИНЕРАЛС“, 2022 година.