Френското селце Рен льо Шато се намира в департамент Од на областта Лангедок, то е изключително популярно от тридесетина години насам, когато проучватели на средновековни истории започват да пишат за него. Първата книга е „Светата кръв и Свещеният граал“, тя разбунва духовете и след нея се появява „Прозрението на тамплиерите“. Още по-популярно селцето става след публикуването на романа на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“. Селцето и романът имат обща допирна точка и това е името Сониер. До Рен льо Шато се стига по виещ се път, на места толкова тесен, че за да се разминат колите трябва да се изчакват в някои от по-широките участъци.
Второстепенен път, отбивка от този отвежда в малкото селце, което има доста тайнствен вид. Хората, които ще видите там са служителите в малкия музей на абат Сониер, ресторантьорите и продавачите в магазините за сувенири. Има и заведение, където ще ви гостят с вкусни гозби характерни за този край на Франция. Но за него ще стане дума по-късно.
Ако сте чели „Светата кръв и Свещеният граал“ на М. Бейджънт, Р. Лии и Х. Линкълн това селце ще ви тегли като магнит.
Влизайки в селото, вляво от вас се намира бар – ресторант, който не дава никакви признаци за живот.
Точно срещу него е табелата, поставена върху огромно парче скала.
Малко по-нагоре ви очаква табела с план на малкото селище и указания как да стигнете до забележителностите, които се посещават от около 30 000 туристи годишно.
Следвайки указанията преминаваме през малки тесни улички със средновековен привкус.
На около петстотин метра от паркинга се намира и известната църква, а до нея е свещеническия дом на Сониер. На гърба на църквата е разположено гробището, където според легендата той открива първата стъпка към своето приключение.
Така се озоваваме на малко прощадче, в дъното на което се вижда и известната църква „Мария Магдалина“. Тя е малка на външен вид, но много пищно украсена. Не е действаща от много време насам и още на входа те посреща огромен дявол.
Накратко, историята гласи, че Франсоа Беранже Сониер (1852-1917) – обикновен свещеник, роден и отрасъл в съседното село Монтазел, разположено само на три километра от Рен льо Шато, през 1891 г. открива нещо при ремонта на полуразрушената си, строена през Х в. енорийска черква.
Над портика с почти комични бели гипсови птици и начупени жълти плочки са издълбани словата Terribilis est locus iste („Страшно е това място―) – цитат от Битие (28:17), продължаващ на латински върху свода на портика: „Това е дом Божий, това са врати небесни“. Статуя на Мария Магдалина се извисява над вратата, а тимпанът е украсен с равностранен триъгълник и изваяни рози и кръст. Целият храм е нетрадиционно украсен и кореспондира по скоро с някаква мистика и езотерика, отколкото с традициите на католицизма. Но всичко това има своите разностранни обяснения, ако се впуснем в дебрите на четивата цитирани в началото на статията.
В резултат на откритието си – или поради голямата му стойност, или защото го отвежда до нещо, което би могло да му донесе финансова изгода – абатът става приказно богат.
С годините предположенията за същността на находката на Сониер варират, но според най – прозаичното той намира огромно съкровище, докато според други откритието му се отнася за нещо много по-зашеметяващо, например Свещения кивот, съкровището на Иерусалимския храм, дори Гроба Господен – идея, намерила израз в едноименната книга от Ричард Андрюс и Пол Шеленбъргър, издадена през 1996 г.
По това време Беранже е млад и ценен от своя епископ, а църквата е в руини. Свещеникът започва реставрацията на храм, копае под пода на нартекса, разбива гробището, копае в пещерите, които изобилстват в този регион. И открива нещо странно. Но какво? – до днес никой не знае, а теориите са много.
Светицата Мария Магдалина е изобразена и на витражния прозорец над олтара, където като че ли излиза изпод някаква маса, за да намаже краката на Иисус с ценното лекарство. В сградата има общо четири изображения на Магдалина, които са твърде много за толкова малка черквица, макар и посветена на Мария Магдалина. Предаността на Сониер към нея е подчертана и в наименованията на личната му библиотека – Кулата Магдала, и на къщата – „Вила Витания“. Според Библията във Витания е домът на семейството на Лазар, Марта и Мария Магдалина.
Според една от легендите, свещеникът е открил ръкописи, които или е продавал, или някой му е плащал за мълчанието.
На снимката: Барелефът върху предната част на олтара е така да се каже гордостта на Сониер, самият отец поставя последните щрихи. Изобразява Магдалина в позлатена одежда, коленичила за молитва, с отворена книга пред нея и череп до коленете и. Пръстите и са странно сплетени в характерен жест. Един кръст от усукано живо дърво с разлистени клонки от средата на стъблото нагоре се издига пред светицата, а отвъд скалната пещера, където е коленичила, личат далечните силуети на постройки на фона на хоризонта. Интересно е, че черепът и отворената книга, които са традиционни атрибути при изобразяването на Магдалина, са налице, но липсва обичайната делва с благовонно масло. Куполът над олтара е боядисан в синьо и по него са пръснати звезди.
Според друга легенда разказвана от местните хора, Сониер е открил съкровището на Тамплиерите. След като орденът изпада в немилост, рицари, избегнали арестуване по заповед на Филип Хубави, пристигат в Рен льо Шато със своите натоварени каруци и скриват съкровището си в пещерите.
На снимката: На входа на храма е поставена гипсова фигура на демон, който очевидно пази входа непосредствено след портика. Фигурата е изработена от орехово дърво и демони няма в нито един християянски храм, но за сметка на това вярванията на катарите са свързани с това, че именно Дяволът е владетел на света, когото обитаваме.
Според друга легенда, свещеникът е открил „Тайното Евангелие“ на Катарите, което е истинското учение на Исус. Четвърта теория поддържа тезата, че под църквата се намира гробница, в която е бил оставен „Свещеният Граал“. В интерес на истината под пода на храма наистина има стълбище, което отвежда до гробница, но според надписите на плочата на саркофага, там са били погребвани местни благородници. Още по-изненадващото е това, че плоча със същото име е открита и в самото гробище на селото. Два гроба с един и същи покойник? Несъмнено единият е бил празен или в него е погребано имане, тайна или какво?
От градината на храма се отива директно в гробищния парк на селото, но той не е достъпен за туристи.
Черепите изобилстват като орнамент в храма и извън него. Дори входът на гробището е необичаен: сводът е украсен с череп и кръстосани кости. Необичайна е и усмивката на черепа, разкриваща двадесет и два зъба.
Самият Беранже съвсем не е бил беден – той произхожда от заможно семейство, но абатството му тънело в беднотия. През 1888 г. с парите от дарение на абат, който на предсмърния си одър завещал спестяванията си на храма в Рен льо Шато, Сониер започнал ремонта на църквата. През лятото на 1886 г. той получава като подарък и 3000 франка от графиня дьо Шамбор – вдовица на претендента за френската корона Анри дьо Бурбон, борил се за титла та Анри V – в знак на признателност за услугите към
монархическата кауза. Но сякаш от нищото изведнъж се замогнал до такава степен, че купил съседния имот и започнал да си прави имение. За днешните представи то е твърде семпло и малко, но за онова време в този затънтен край това предизвикало любопитството на местното население.
В новозакупения имот имало голяма вила, която Сониер нарекъл Витания.
Зад нея има друго помещение, което граничи с храма, а подземната му част вероятно е свързана с подземията на самата църква. Точно в този период бедният абат си наел и домашна прислужница Мари Денарно, която останала с него до последния му дъх.

Стълбището, което води към кулата и обширната тераса
Когато човек се изкачи по тези стълби пред него се открива зашеметяваща гледка към долината на р. Од и върховете на Пиренеите. „Лесно е да се разбере защо в миналото на това на пръв поглед мизерно селце е придавано такова стратегическо значение, защото никакъв враг не би могъл да се доближи до него, без да бъде забелязан.
Именно затова някога Рен льо Шато е важна вестготска крепост; някои историци дори го смятат за загубения град Реда, равен по големина и значение на Каркасон и Нарбона, въпреки че трудно може да си представим многолюдна митрополия в днешното изолирано селце“. – пишат в книгата си „Прозрението на тамплиерите“ от Лин Пикнет и Клайв Принс.
В тази кула се намира и частната библиотека на Сониер. Тя е част от неговото владение. Подобно на средновековните кули от
едната страна постройката преминава в дълги крепостни стени, стигащи до стъклена беседка, която в миналато приютявала подправките и други градински видове на абат Сониер.
Една градина отделя кулата от доста величествена къща, Вила Витания, която свещеникът построява с тайнственото си богатство.
Вилата се вижда в дъното на тази снимка, през нея се влиза в имението, а в предверието на къщата е касата, на която ще платите билетчето си за вход.
В градината днес можете да видите и гроба на Сониер, който умира покосен от инфаркт през 1917 г.
В малката постройка зад вилата се намира музеят посветен на историята на абата, а също така и восъчната му фигура, както и тази на вярната му Мари.
Семплият гардероб на абата и неговата домашна помощница.
Восъчните фигури в имението на Сониер.
Според една от легендите през 1891 г. клисарят на черквата открива ръкописи, които са укрити в тайник, поставен в един от стълбовете подпиращ олтара и премахнат по време на ремонта. Той ги предава на Сониер, а той от своя страна ги отнася на свой доверен свещеник в Париж.
На снимката: Тайникът с пергаментите
В края на 1891 г. при ремонта на древния църковен олтар Сониер открива тайник с 4 пергамента, запечатани с восък и някакви странни печати по него. На свитъците били изобразени 3 родословни разклонения и текст на латински. На пръв поглед текстът изглеждал безсмислен и само много внимателен /или посветен/ читател можел да забележи, че някои букви в текста леко се извисяват над другите. От тях се получавала фразата: “На Дагобер и Сион принадлежи това съкровище и то е смърт” /т.е. носи заплаха за този, който се опита да го присвои/. Вторият, с цитати от Новия Завет, съдържал сложно шифровано съобщение. Кодираните писма на абата са непълни и неясни – „дали пастирите или бугрите / българите/ държат ключа?”
„Обичайната версия е, че Сониер представя пергаментите на епископа си в Каркасон, Феликс-Арсен
Бийар, и последва пътуване до Париж. Обикновено се разказва, че Сониер е посъветван да даде документите за дешифриране на един специалист – Емил Офе, който тогава следва богословие, но има вече задълбочени познания за окултизма и света на тайните общества. (По-късно той проповядва в черквата „Нотр Дам дьо Люмиер― в Гул, където се намира една Черна мадона, особено ценена от Братството от Сион.) Чичото на Офе е директор на семинарията „Сен Сюлпис― в Париж.
Черквата „Сен Сюлпис― е забележителна с факта, че върху пода и е отбелязан с медна нишка парижкият меридиан, който минава и през Рен льо Шато.
„Построена е през 1645 г. върху основите на древен храм на Изида и е основана от Жан-Жак Олие, който поръчва да я проектират според принципа на златното сечение от свещената геометрия. На речена е на името на един епископ от Бурж от епохата на меровингския крал Дагоберт II и патронният и празник е 17 януари – дата, която непрекъснато се среща в загадките на Рен льо Шато и на Братството от Сион. През 17 в. е седалище на загадъчно тайно общество, наречено „Кръгът на Светото тайнство“, за което се предполага, че служи като фасада на Братството от Сион. При завръщането си в Рен льо Шато започва украсата на черквата и строителството на владението си. Посещението в Париж е повратна точка в загадката на Сониер и винаги е било предмет на усилено проучване от страна на изследователите. Писателят Жерар дьо Сед, който притежава част от архива на Емил Офе, заявява, че в тях има бележка за среща със Сониер в Париж, за жалост без дата, но доколкото ни е известно, няма независимо потвърждение. Както и по-голямата част от цялата история, то почива на спомените и свидетелствата на местните жители и други хора. Например Клер Каптие, по баща Корбю, дъщеря на човека, купил владението на Сониер от икономката му Мари Денарно през 1946 г. (Денарно живее със семейство Корбю до смъртта си през 1953 г.), подчертава че пътуване до Париж наистина има“. – пишат в в книгата си „Прозрението на тамплиерите“ от Лин Пикнет и Клайв Принс. „Каквото и да открива Сониер, изглежда то изведнъж го прави много богат. Когато встъпва на длъжността си заплатата му е 75 франка месечно. А за периода от 1896 г. до смъртта си през 1917 г. изхарчва огромна сума, макар не и 23 милиона, както твърдят някои, но определено не по-малко от 160 000 франка месечно. Има банкови сметки в Париж, Перпинян, Тулуза и Будапеща, а също инвестира солидни суми в акции и ценни книжа – твърде необичайно финансово занимание за провинциален свещеник. Според слуховете от онова време парите идват от търговия с литургии (прочитане на платени литургии, чрез които се смята, че на платеца се опрощават определен брой години в чистилището). Отец Сониер сигурно прави и това, както твърди френският историк Роже Дескадея, упорито развенчаващ случая Сониер, но определено подобно занимание „не би могло да му донесе достатъчно средства за грандиозното строителство и пищния живот. Следователно, има и още нещо.― Във всеки случай, човек би могъл да си зададе въпроса защо толкова много хора си поръчват литургии при Сониер – един неизвестен селски свещеник от отдалечена енория.“ – продължава повествованието „Прозрението на тамплиерите“ от Лин Пикнет и Клайв Принс.
Свещеникът и икономката му си спечелват неодобрение заради разкошния живот, който водят: тя винаги е облечена по последна парижка мода (може би затова я наричат „мадоната―), а забавленията им са в пълно несъответствие с предполагаемия доход и социален статус. Нещо повече, богати и известни личности предприемат изморителното пътуване до Рен льо Шато, за да гостуват на Сониер. По някакви странни съображения отецът кани гостите си и провежда пищните забавле ния във вила „Витания“, но продължава да живее постоянно в извехтелия свещенически дом до черквата. Сред посетителите са и един принц от фамилията Хабсбург с красноречивото име Йохан Салватор фон Хабсбург, който е държавен министър, както и прочутата Ема Калве. Но не само разточителното гостоприемство предизвиква враждебността на местното общество.
Сониер и Мари започват да копаят нощем в гробището. Въпреки че целта на заниманието им е въпрос на догадки, те със сигурност изтриват надписите от надгробния камък и плочата върху гроба на жена с красноречивото име Мари дьо Негр д’Абл – местна благородница, починала на 17 януари 1781 г., за да унищожат съдържащата се в надписите информация. Не знаят, че усилията им са напразни, тъй като малко преди това членове на местното дружество за старините правят препис на надгробните слова.
Както се оказа по-късно, стремежът на Сониер да заличи надписите изигра важно значение за понататъшното ни дирене. Горе-долу по време на предполагаемото пътуване до Париж Сониер открива край църковния олтар „рицарски камък“, обърнат с лицевата страна надолу. Това е плоча от епохата на вестготите, на която е изобразен рицар на кон, държащ дете.
Изглежда отецът открива нещо много важно под плочата може би друго скривалище на документи или предмети, или пък вход към крипта. Никой не знае със сигурност, защото Сониер поръчва да подменят целия под, но в дневника му за датата 21 септември
1891 г. има следния загадъчен запис: „Писмо от Гране. Откриване на гроб. Дъждовно. “
Нощните разкопки на Сониер предизвикват местен скандал, но именно платените литургии му навличат най-сетне гнева на висшестоящите църковни власти и то до такава степен, че е лишен от енорията си. Предлагат му друга енория, но Сониер отказва категорично да се подчини и упорито остава да живее в Рен льо Шато с Мари. След като църковните власти изпращат друг свещеник на неговото място, скандалният отец продължава да отслужва литургии неофициално във вила „Витания“ за местни жители, останали му верни докрай.
Смъртта на Сониер
„От всички загадки около личността на Сониер може би най-голямата е свързана с онова, което следва след смъртта му. Той се разболява на 17 януари 1917 г. и умира пет дни по-късно. Тялото му е положено седнало в кресло върху укрепленията на терасата на владението, а местните жители и други посетители, идващи от много по-далече, минават един по един покрай него и късат червените пискюли от наметалото. Сониер получава последно причастие от свещеника на близкото населено място Еспераза и очевидно изповедта така го поразява, че според думите на Рене Дескадея „… от този ден нататък старият свещеник не бе същия човек: явно бе шокиран до дъното на душата си.“ – публикуват в книгата си „Прозрението на тамплиерите“ Лин Пикнет и Клайв Принс.
Мари Денарно
След смъртта на Сониер преданата му Мари Денарно остава да живее във вила „Витания“. Приживе господарят и като свещеник не може да притежава собственост и е купил имението на нейно име. Тя става все по-затворена по нрав и си спечелва славата на кавгаджийка, отхвърляйки многобройните предложения за покупка на все по-западащото владение. Най-сетне през 1946 г. на празника на св. Мария Магдалина го продава на търговеца Ноел Корбю с уговорката, че ще остане да живее в имението до смъртта си.
Дъщерята на Корбю, Клер Каптие, си спомня за прекараните в имението детски години. Мари посещава гроба на Сониер всеки ден и точно в полунощ. Тя разказва на малката Клер за едно необикновено явление при някои от посещенията и на гроба. Често казва: „Снощи ме следваха блуждаещите светлини на гробището.“ Когато Клер я пита дали не се страхува , възрастната дама отговаря: „Привикнала съм… Като вървя бавно, те ме следват, когато спра, спират и те, а като затворя вратата на гробището, винаги изчезват.“
Клер Каптие си спомня също, че Мари и доверява: „С онова, което остави господин кюрето, може да се изхрани цялото село в продължение на стотици години и пак ще остане.“ А когато я пита защо след като има толкова пари, живее оскъдно, старата дама отсича: „Аз не мога да ги пипам.“ През 1949 г. бизнесът на Корбю не върви и тя го успокоявала: „Не се притеснявайте толкова, добри ми Ноел… един ден ще ви съобщя тайна, която ще ви донесе богатство … голямо богатство!“ За жалост няколко месеца преди смъртта си през януари 1953 г. вследствие на удар Мари изпада в старческа деменция и отнася тайната в гроба.
Никой не знае как и защо Мари Денарно е избрана за прислужничка на абата, а също така и защо е била посветена в тайната. Неясно е и защо в съседната къща, където сега се помещава ресторант има градина с подправки, наречена на нейно име. На входа пише „Градината на Мари“, а когато влезете вътре ще видите друг надпис и символа на катарите – гълъб.
Катарите
Съвсем близо до Рен льо Шато се намира последната катарска крепост – замъкът Монсегюр. От легенди е известно, че трима катари са успели да я напуснат, докато останалите изгорели в пламъците на огромен пожар, когото подпалили обсаждащите ги войски от Албигойския поход.
Тези трима изнесли много от тайната книжнина и всички богатства на катарската църква. Предполага се, че те са били укрити някъде в окоността.
Любимо място за проповеди под звездите бил и връх, който е съвсем близо до Рен льо Шато. Неговото име е Бугараш. Той епочитан и днес като храм на Светия Граал. Нощем при пълнолуние нагоре към него поемат десетки вярващи в лечебната му сила.
Подире им пълзят и иманяри, които искат да изровят златния потир на Христос. Местните хора разказват, че Бугараш е наречен така на бугрите, които проповядвали тук катарското учение. В подножието на върха има и малко селище, което носи същото име.
В наши дни
В наши дни градината на Мари е общирен ресторант. Именно там се наложи да обядваме и да изчакаме отварянето на музея във Вила Витания, тъй като във Франция обедната почивка е точно толкова свещена, колкото и тази на българските чиновници. В заведението нямаше обширно меню. Изборът бе сведен до три ястия – “ Касоле“ (Боб яхния със свинско, наденица и патешко), „Наденички по провансалски“ и „Пролетна супа“.
Няма коментари!
Все още няма коментари.