Улицата на входа на града от АМ Тракия, отвеждаща към бул. „Александър Стамболийски“ и започваща от кръстовището на пътя към Ивайло и ул.“Георги Бенковски“, в Пазарджик носи името на Стоян Ангелов. Той е участник в Априлското въстание и намира смъртта си в мътните води на река Янтра, заедно с апостолите Панайот Волов и Георги Икономов през бунтовната 1876 г. Дължим информацията с която разполагаме за него на краеведката Бистра Риндова, която успява да спаси тази история през седемдесетте години на миналия век, когато контактува с преки наследници на голяма част от героите, за които днес четем в книги и учебници. На нея дължим и факта, че успява да докаже, че Стоян Ангелов е спътник на Волов и Икономов след разгрома на Априлското въстание. 

Кой е Стоян Ангелов?

Стоян Ангелов е роден през 1845 г. и е един от тримата синове на Вельо Ангелов. Той е известен и като Вельо Арабаджията.

Стоян Ангелов държал под наем кръчма и къща на ул. „Панагюрска“ (днешната „Георги Бенковски“) в Пазарджик. По писмени данни на негови съвременници в този район имало четири ханчета, които се намирали почти едно до друго на страната на пътя, която се падала срещу Божаровата къща. 

Едната от кръчмите била досами портата на храма „Свети Константин и Елена“.

В града Стоян Ангелов се прочул с това, че участвал в убийството на деветнадесетгодишния Недим бей. Кръвопролитието било извършено през 1875 г. когато в началото на октомври младият турчин се прибирал пиян от имението си, намиращо се в днешно Ивайло и започнал да стреля напосоки по кръчмите.

Тъй като това се повтаряло редовно десетина чиксалънци, въоръжени с обикновени сърпове, го нарязали до неузнаваемост. Недим бей издъхнал в прахоляка на пътя. Наложило се извършителите да се укрият, тъй като младежът бил син на местния големец Мехмед Ага Стамболията.

Ангелов бил женен, а жена му – бременна, но нямал избор. Първоначално се укривал при по-големия си брат Ангел, който работил като надзирател по строежа на Баронхиршовата железница в Белово. Сетне се премества в Копривщица при Тодор Каблешков, когото познавал чрез брат си, тъй като Каблешков бил началник на железницата, а също така и от тайните сбирки на Пазарджишкия комитет по въстанието, чийто член бил и Стоян Ангелов още от 1874 г. Цялата зима пазарджиклията прекарва в Копривщица. Заедно с Каблешков участва в работата на събранието в Оборище и след това в подготовката на патрони за бунта в Копривщица.

При избухването на въстанието, на 20 април, Ангелов участва в превземането на конака в средногорския град.

Еуфорията не трае дълго, на 30 април въстанието е потушено в Копривщица и Панагюрище. Съзаклятниците са принудени отново да бягат, така 27 души се оттеглят в планината. Заради студа и несгодите някои от тях се връщат, така до трети май в четата остават само 13 души. След дълго лутане в Троянския и Габровския балкан девет души стигат до Преображенския манастир. Там Волов и Икономов предлагат на хората да се разделят на групи по трима души, за да могат по-лесно да се спасят. Ангелов остава с тях.

Крият се няколко дни във воденица, след това по течението на Янтра поемат към с. Бяла. Случаен пастир ги вижда и съобщава на турските власти, била организирана потеря и те трябвало да продължат да се крият в околностите на селото. Напътили ги към брод, където можели лесно да пресекат реката и да търсят спасение във Влашко, но мястото било пълно с турска полиция. Те не се отказали и решили да потърсят друг брод, но били посечени от студената вода на Янтра и на другия ден  – 27 май 1876 г. труповете им изплували до бента на една запустяла воденица. Цялото българско население било заставено да гледа телата им и да ги замеря с камъни, а още същата нощ сътрадателни българи ги погребали в пясъците край брега на реката.

Но това не било всичко, защото когато реката придошла ги изровила отново и те пак заплували в нея, като този път водата ги изхвърлила край моста на село Стърмен.

Там последвало ново погребение. Но и то не било последно. Реката отново наводнява района през 1879 г. Довличайки нови пластове кал и камъни със себе си. Родолюбив българин на име Танчо Шабанов предложил на управниците на освободената вече Бяла да извадят останките и да ги погребат в черквата си, но те не го послушали. Там той научил, че в един от труповете е било намерено въстаническото знаме на копривщенската чета. Разпитали  разбрал, че то е било взето от един от селяните. Вместо да го опази, той го разрязал на парчета и шил шапки на децата си. От светинята било останало парче голямо колкото носна кърпа. Шабанов го отнесъл на местния поп Иван, за да го положи в олтара на местната черква „за съхранение“. Пушката на Волов била прибрана от турчин, който пост фактум я продава на българин от Бяла.

По данни на Татяна Йорданова, уредник в музей ”Освободителна война” в гр.Бяла:“През ноември 1901г. беленчанина Филип Филипов пише до Никола Обретенов. В писмото се съобщава, че той заедно с търговеца Георги Дюлгеров и учителите от класното училище Димитър Анчев и Пенев са поели инициативата и са взели решение, не камък, а паметник да поставят на мястото на загиналите. За целта е избран ъгъла, където се съединяват двете шосета Русенското и Търновското и всеки пътник ще може да го види. Събрани са малко количество доброволни парични дарения и паметникът е поръчан в с.Арбанаси, където се изработват такива от тамошен камък. Подадена е молба до Русенския Окръжен управител да разреши събирането на пари и нареди на Градския съвет да одобри избраното място. Филипов не пропуска да подчертае, че родителите на инициаторите са участвали в Освобождението на България. В брой 8 от 16 юни 1902г. на вестник „Беленски известия” се описва тържеството, организирано във връзка с откриването на паметника. След църковната служба всички граждани се отправят към брега на Янтра. Присъстват повече от 500 души. Сред гостите е и сестрата на Волов – Вичка. Различните дружества носят със себе си и знамена. Учителят от основното училище, Боян Бонев държи реч, след него са учителите от класното училище – Анчев и Пенев. Празникът продължава с декламации и песни. Събират и по един лев за почерпка.“

Инициативата е подкрепена и от Стоян Заимов, така на лобното място на тримата поборници за свобода е издигнат скромен паметник, а костите им са пренесени на това място.

Там обаче вместо името на Ангелов е написано това на друг участник в Априлската епопея – Никола Попов. По ирония на съдбата той е все още жив по това време. Умира през 1905 г. в родното си село.

През 1960 г. на мястото на стария паметник е издигнат нов паметник – чешма с бюст на Волов. Бюстът е изработен от скулптура Янко Павлов от Панагюрище. През 2000 г. оригиналният бронзов бюст на Волов е откраднат. Бяла осъмва без него няколко дни преди 2 юни. По-късно е изработен нов, по запазена стара отливка, съхранявана в музей „Освободителна война”.

Името на Стоян Ангелов е изписано на паметника 81 години след неговото създаване. Историческата грешка е поправена благодарение на Бистра Риндова. Това се случва през 1982 г.

Стоян Ангелов оставя наследница на име Ангелина, той никога не я вижда, защото тя се ражда няколко дни след неговата смърт през 1876 г. и доживява до 1957 г.

Четири години след раждането умира майка ѝ – Фанка, невръстното момиче е отгледано до 10-годишна възраст от семейството на чичо си Ганчо Ангелов. Тя учи до трето отделение и след това става ратайкиня. Омъжва се през 1891 г. за Спас Ковачев от Пазарджик. Той също е сирак. Имат осем деца. Първите три умират в невръстна възраст. Оцеляват дъщерите им Мария и Фанка, синовете им – Стефан и Костадин. Най-големият им син Асен се самоубива в София. Фанка не оставя потомство. Мария се омъжва за адвокат в София, Стефан се жени два пъти, тъй като първата му съпруга умира при раждането на детето им, което също не оцелява. От втората си съпруга Анастасия Македонска има дъщеря – Фанка Ковачева. Днес в града живеят наследниците на рода Ковачеви.

 

Източник: Риндова, Бистра. „Страници от миналото на Пазарджик“ – I част, Беллопринт, Пазарджик, 2023 г. 

Снимки: Регионален исторически музей – гр. Пазарджик