„Земеделски трибун“, „земеделски лидер“, „водач на земеделската партия“ – това са само част от клишетата, които ползваме за Александър Стамболийски. 100 години след неговата смърт малко хора се вълнуват от тежката му съдба, която в крайна сметка води и до преждевременната му насилствена смърт.

Кой е Александър Стамболийски и с какво е важен за България?

На 14 юни 2023 г. се навършват 100 години от гибелта на Александър Стамболийски. Той издъхва пребит до смърт, на 44 години, от членове на ВМРО водени от воеводата си Величко Велянов, български войници и офицери. Те се саморазправят с него в една от стаите на вилата му в Славовица, а след това го изхвърлят на двора, със сетни сили той се добира до малка пристройка от собствения му имот, където успява да напише датата и годината на собствената си кончина, със собствената си кръв. По тялото му са открити 67 прободни рани от щикове, дълбоки рани от рязана с ножове плът.

До този злощастен момент се стига след като на 8 срещу 9 юни е извършен държавен преврат от Военния съюз и в същия ден цар Борис III назначава за премиер Александър Цанков, с уверението от негова страна, че няма да се пролива кръв.

От началото на месец май Стамболийски е във вилата си, заради опит за атентат срещу него през февруари. Той е организиран от ВМРО и това плаши министър – председателят, който в рамките на четиригодишното си управление успява да си набави множество врагове. Освен  „македонците“ към него не питаят добри чувства и средите на интелигенцията, както и опозиционните партии. Енергичността му, многобройните му идеи за развитие на България, както и убедеността му, че е единственият, който може да спаси страната го правят плашещ и за самия Борис III.

Още по-парадоксален е фактът, че целият осми юни той прекарва в компанията именно на царя и неговите две сестри – княгините Евдокия и Надежда, които изненадващо го посещават в имението му. В пристъп на радост той дори им обещава една от стаите си на втория етаж в скромната си вила, която иска да нареди по тяхна воля. Вилата е построена през 1922 г. върху наследствен имот и има няколко „окъпани в светлина стаи“. Цар Борис III e само на 29 години, на него Стамболийски гледа като на незрял мъж, комуто може да доверява своите планове без да се страхува от задкулисни действия. Ето как е изглеждал българският монарх когато поема престола от баща си Фердинанд.

Злите езици твърдят, че във вилата, след погрома над имуществото и домакина, са открити милиони левове, които Стамболийски незаконно придобил от държавната хазна. В деня на визитата, на царя, законният премиер показал добре гледаното си лозе и системата си за производство на вино, която бил инсталирал в мазето на вилата.

Цялата пъстра компания останала с изключително приятни емоции от този последен и привидно спокоен за Александър Стамболийски ден, чак до залез, по настояване на стопанина. Имението му било деветнадесет декара и се намира в подножията на хълма, в който се гуши родното му село. От просторната тераса се откриват красиви панорами към Родопите и Средна гора. През юни, в разгара на цъфтежа на липите, въздухът ухае на свежест.

На фона на всичко това, на 9 юни 2023 г. земеделецът не е подготвен за такъв развой на събитията, всичките му опити да се свърже с двореца и околийското управление в Пазарджик удрят на камък. Радиостанцията, която той ползвал се оказала повредена, телефонна връзка така и не му била осигурена от свързочната в Пазарджик. Научавайки за преврата законно избраният премиер се опитва да противопостави на новата власт свои зле въоръжени верни привърженици, които окупират Пазарджик, но се опасява, че бунтът ще бъде удавен в кръв и ги разпуска. Това се случва на 10 юни. В същия ден новият военен министър Иван Вълков дава устна заповед на капитан Иван Харлаков да залови и убие Александър Стамболийски, с ясната мисъл, че ако Стамболийски оцелее няма да остави нещата така. Научавайки, че той в момента е в неизвестност до кметовете в околията се разпраща и писмена заповед да бъде заловен и третиран като разбойник.

Капитанът заминава с група военни за Пазарджик, където операцията по залавянето на Стамболийски вече се ръководи от полковник Славейко Василев. Стамболийски прави опит да се добере до двореца в София, където очаквал да говори очи в очи с царя, но на 13 юни е заловен при ихтиманското село Голак, след което е отведен в Пазарджик.

В Пазарджик Василев отказва да предаде Стамболийски на Иван Харлаков. Спорът между двамата е под чия команда той да бъде отведен в София, като Василев е осигурил за целта специален влак, който чака на гарата. След нареждане по телефона Стамболийски да бъде предаден на Харлаков, последният го качва на автомобил и го отвежда обратно във вилата му в Славовица. Там го откриват и четниците от ВМРО, които пътуват в кола следваща тази на Харлаков.

Зад дърветата се намира пристройката, в която е издъхнал Александър Стамболийски. На следващата снимка е входът към помещението.

Какво диктува кървавата им жестокост?

Както се казва – чувствата им са взаимни, ето какво пише Стамболийски на сърбите близо година преди гибелта си: „Както взехте Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България. Нека са ви халал. Нам те са само пакостили. Заради тях са гинали българските синове. Нам са пакостили, колкото са могли. Вземете ги всички и направете от тях хора и граждани. Аз съм винаги противник на македонците. Борил съм се против тях. Всички политически зверства в България са дело на македонците. Никога не бих воювал с вас заради македонците.“ (в-к „Нов лист“) Белград 8-9 ноември 1922 г., освен това, те го винят и за подписа под Ньойския договор, който отстъпва Западните покрайнини. Бият го и се гаврят с него, но той успява да се подпише на стената на стаята и да напише годината на собствената си смърт. Стамболийски се явява пречка и за всички останали партии и самия монарх, тъй като подготвя промяна в Конституцията, като иска да сведе до фигуративна властта на царя.

Снимка: Вила-музей „Александър Стамболийски“, край с. Славовица, стаичката в която умира Александър Стамболийски.

„Александър Стамболийски и брат му Васил, след зверски мъчения, са убити в нощта на 14 срещу 15 юни във вилата край Славовица. Труповете им са заровени в лозе наблизо. След като журналисти от чужди вестници се интересуват от съдбата на Стамболийски, труповете са изровени от военни и заровени в пясъците край Марица между Ветрен и с. Сараньово (дн. Септември). След като водите ги отриват, са погребани за трети път от селянин, който слага и нишан – дърво. След 1944 г. ръководството на БЗНС дава нареждане да се издири гробът на Стамболийски. На 9 юни 1946 г. в Сараньово се събират около 300 души от цялата страна.

Открит е гробът и костите са извадени, а след това пренесени и положени във временна костница на Янини грамади над с. Славовица. В спомените си Панайот Демирев, участник в тези прояви твърди, че главата на Стамболийски я нямало. Същото пише и С. Вресков от Славовица. „ – пише историкът Илия Стефанов в статия за вестник „Дума“, в броя от 14 юни 2021 г.

В същата злощастна 1923 г. Ърнест Хемингуей публикува в очерка си „С какво се занимават кралете в Европа”за „Торонто Дейли Стар“ от 15 септември 1923 г.: Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис е все още цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица.“

Това е историята за смъртта на Александър Стамболийски.

Но нека да се върнем към неговата съдба.

Едва ли когато се е родил на 1 март 1879 г. баща му Стоимен и майка му Екатерина Шушневи са вярвали, че в пелените пред тях е повит един от бъдещите премиери на България. Семейството има трима синове – Никола, Александър и Васил.

Мизерията и беднотията са постоянен спътник и това налага бащата постоянно да търси сезонна работа, за да може да изхрани семейството си, на младини бил ходил чак в Стамбул и от там се ражда прякорът му – Стамболията, по-късно станал фамилия за семейството. Към неволите му се добавя и това, че Екатерина умира през 1882 г. оставяйки го с три невръстни момчета.

Най-големият Никола загива на фронта по време на Първата световна война.

Александър се очертава буен, но и много ученолюбив. Той се държи покровителствено с малкия Васил, брани го от хлапетата в махалата и до края на живота си те остават много близки. Стамболийски завършва до трето отделение в училището в Ихтиман. След това отива в Садово през 1893 г., където учи в земеделско училище. Завършва го и постъпва в Лозаро-винарското училище в Плевен.

Там е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов.

През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗС. Връща се в родната си Славовица, като се надява, че с придобитите знания ще може да се грижи за бащините си имоти и да произвежда зеленчуци и вино. Но скоро разбира, че има нужда от капитал, който няма как да си набави и става учител в съседното село Ветрен. Заплатата там е сигурна и му позволява да помага с пари на баща си и по-малкия си брат. Там се запознава с учителката Милена Райкова. Тя е с пет години по-голяма от него, но играят заедно в местния самодеен театър. Тогава той е едва на двадесет години и жаждата му за знания съвсем не е утолена. Будното момче бързо се влюбва и през 1900 г. се жени за Милена.

Тя е наследница на стар възрожденски род от град Елена, баща ѝ е бил учител в Татар Пазарджик и участник в Априлското въстание. Младата жена е възпитана в партиархални ценности и е готова да се жертва за Александър. Тя самата е сирак – загубила е баща си на тригодишна възраст и е отгледана от майка си и сестра си. Насърчава го да замине и да се дообразова в Германия. Така той се озовава в Хале, а тя му праща редовно спестени пари от своята заплата и скромната си зестра за да учи философия. Той не знае немски, трудно му е да го научи и често споделя това в писмата си до нея.

През 1901 г. се ражда първото им дете, то е момиченце и Милена го кръщава Надежда. Той е щастлив от този факт, но няма пари да се върне да види детето си. Съпругата му е принудена да продаде наследствен имот, за да може да се справя с паричните проблеми. Междувременно Стамболийски се мести в Мюнхен, където записва агрономство. Но не успява да завърши и него, тъй като се разболява от туберкулоза и се прибира в България през 1902 г. Тежи само 43 килограма. За да се излекува заминава заедно с жена си в Чепино, а по-късно в Юндола, където храната и свежият планински въздух го отървават от „жълтата гостенка“.

През 1904 г. се ражда и второто дете в семейството – синът им Асен.

През учебната 1905 – 1906 г. Стамболийски е учител в Славовица. Освен учителстването той се впуска активно в политическата дейност на Земеделския съюз. Участва в заседания и конгреси, в списването на съюзните вестници и списания и се превръща във фактическия водач на БЗНС. Под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Осъзнавайки, че съпругът й се е обрекъл изцяло на обществените си задължения, Милена се грижи за децата и се старае да му помага в отделни случаи. Времето върми бързо, а младият Стамболийски все повече се пристрасява към политиката виждайки в нея единственият изход от неправдите, в които безпросветно тъне селячеството. Така през 1908 г. той за първи път се кандидатира и бива избран за депутат. Да се отдели от жена си и децата си за него е немислимо, ежедневното пътуване до София и обратно – непосилно. Със спестяванията, които семейството е натрупало успяват да си купят къща в кв. Модерно предградие, което по това време е в покрайнините на София. Домът е на два етажа, като в него през периода 1921 – 23 г. се провеждали и правителствени заседания, както и партийни сбирки. Около него има много празна земя, където той планирал да се направи опитно поле за учениците от Селско-стопанското училище. Мечта, която никога не е осъществил.

В днешно време този дом, който е бил обявен за паметник на културата изглежда по следния начин, в резултат на непрекъснатите погроми от страна на бездомници.

Семейството трайно се установява в столицата, а Александър Стамболийски се превръща в лидер на БЗНС. След Балканската и Междусъюзническата война авторитетът на земеделското движение нараства. То печели все повече привърженици сред най-бедните съсловия на населението, а фактът, че самият Стамболийски е със селски произход и се е издигнал благодарение единствено на личните си качества го прави още по-обаятелен трибун и изразител на народните настроения. Заради преболедуваната туберкулоза и поради факта, че е глава на семейство с малолетни деца и депутат, той не е изпратен на фронта, но отразява в печата всичко, което се случва в резултат на грешната царска политика.

Това не остава незабелязано и за двореца. Фердинанд, комуто са лепнали прякора Лисицата, вече не може да се прави, че не забелязва качествата на Стамболийски, той се превръща в незаобиколим фактор за вътрешните политически отношения. 

Малко преди Фердинанд да вкара България на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Италия) в Първата световна война, което ще доведе страната до втора национална катастрофа със стотици хиляди убити и ранени по фронтовете, водачите на опозиционните групи в българския парламент се срещат с царя в напразен опит да го отклонят от фаталното му решение. Дейците на могъщата тогава ВМРО, проявяват същото като Фердинанд политическо късогледство в желанието си да върнат Македония в пределите на родината. Единственият който се опълчва е Александър Стамболийски.

Из първата ми среща с царя
Речта ми пред него на 4 септември 1915 г.

Ваше величество,
Въпреки изричното решение на земледелския ни конгрес, аз, в съгласие с моите другари от земледелската парламентарна група, се реших да поискам заедно с всички г-да, представители на опозиционните групи среща с Вас.
Само дълбоко заседналата в моята душа грижа към силно застрашените в тоя момент отечествени интереси ме заставиха да сторя това. И аз ида при Вас не да търся власт, а да изразя, доколкото силите ми позволяват, мнението на грамадната част от земледелския народ в България върху животрептущите въпроси, които създават чрезмерни грижи на всинца ни.
Преди обаче да пристъпя към същността на актуалните въпроси, считам за нужно да ви заявя, че аз напълно съм еманципиран от сражаващите се едно с друго днес на политико-обществeното поле познати Вам чувства сред българския народ, наречени „русофилско“ и „немцофилско“. У мен винаги е царувало само едно чувство, едно разбиране спрямо парливия и жизнения въпрос за отечеството, то е: да бъде България цялостна и невредима запазена в тази чудовищна по своите размери световна буря и, ако е възможно, с минимум жертви да придобием максимум печалби пред олтаря на националните идеали.
Ваше величество.
Аз нe си служа с измислици, а с факти. Аз живея всред тази народ и зная неговата болна душа, зная неговото мрачно настроение.
Моята задача винаги е била да възродя борческия национален дух на народа, ала едно нещо се запечати и остана и до днес непокътнато в неговата душа по съдбоносния голям въпрос, който ни занимава:
1. Чувството му към Русия не е изчезнало. Това е скръбно, но е факт. Скръбно е, защото спъва свободния размах на българския държавник.
2. Ужасното му впечатление от преживения погром също не е изчезнало.
3. Вярата в управниците му е убита.
4. Страхът от войната, а особено от една непопулярна война, и то война на няколко фронта, е страшен кошмар в неговото съзнание и постоянно го души.
5. И най-важното, вярата му във Вас, Ваше величество, е окончателно разколебана и убита. В неговите очи, в очите на народа, след погрома от 16 юни 1913 г. Вие сте развенчани от реномето на тънък дипломат.
Може ли при наличността на всичко това да се предприеме най-непопулярната военна акция? И то от кого? От Вашето днешно правителство, което няма по въпроса подкрепата дори на своите бюра в селата? Не, решително не!
И когато така схващам положението, аз се осмелявам да отправя към Вас следните пълни с искреност слова:
Отклонете Вашето правителство от предначертания му опасен и главоломен път;
Запазете неутралитета, дорде напълно се проясни положението на световната буря;
Употребете всичките си старания да се сближите с народа и да направите Вашите и тия на правителството Ви намерения що-годе сносни за народното дело;
Издигнете Вашия поглед над бурята и впечатленията от нея, що всички ни окръжава, и не забравяйте, че тя е едно временно явление, което вихрушно ще отлети и в дъното на всичко ще си останат пак човешките и легалните международни отношения на народите по целия свят и в особеност на тия от Балканския полуостров!
Ваше величество,
Преди да свърша, считам за необходимо да Ви припомня една само страница от близкото минало, която да вземете в съображение във Вашите действия и намерения.
През 1913 г., тъкмо след демобилизацията на войските, ние започнахме да получаваме писма, пред нас ce явяваха делегации от всички кътове на България, чрез които озлобеният и озлочестеният български народ искаше от нас да застанем начело на борбата, за да издирваме и наказваме бързо и решително виновниците за погрома, между които първо място заемате Вие. Наистина, тези господа, които са сега около Вас, се стараят всецяло да се изплъзнат от отговорност, но ние никогаж не сме ги отделяли от Вас, Е добре, тогаз ние, понеже вярвахме, че погромът не е едно злонамерено от Вас и Вашите министри дело и понеже се страхувахме за съдбините на България от румънското нашествие, решително се обявихме против това жестоко народно намерение и успяхме да го отклоним.
Помнете, обаче, че ако утре извършите същото престъпно деяние, ние, хората на Земледелския съюз, не само че няма да възпрем народното негодувание против Вас, а сами ще станем негови изразители, като Ви поднесем тежката, но справедлива негова присъда.
Накрай, позволете ми да Ви прочета и предам в резюме всичко онова, което чухте от речта ми (чете):
Ваше величество,
Когато за първи път се явява пред Вас представител на земледелска България, той е длъжен да Ви каже високо и смело истината, особено в един такъв съдбоносен момент, в който България преживява най-тежките си дни. Тая истина е:
Всяка акция, която ще предприемате Вие с днешното правителство, предварително е осъдена пред съвестта на българския народ, защото той е изгубил вяра лично във Вас и Ви е развенчал в своята душа с реномето на тънък дипломат след катастрофата на 16 юни 1913 г., защото той е изгубил и вяра поотделно във всички партии, които са управлявали България и защото раните и ужасите от Балканската война още са пресни и са като кошмар връз народното съзнание.
Ето защо ние предупреждаваме:
1. Отклонете Вашето правителство от всяка авантюра.
2. Запазете неутралитета.
3. Не предприемайте нищо сериозно без свикване на парламента и без общонароден кабинет, който да преоцени всичко и, представлявайки всички течения в обществото, да успокои страната и да възроди оная вяра в народа, без която един народ не може да твори своята съдба, а може преждевременно да обърне собствената си земя на касапница и гробница.
4. Не забравяйте, че е раздвоена народната душа и днешното правителство е най-малко в състояние да я сплоти и я направи способна за подвизи и съдбоносни дела. Тая раздвоена душа може да обърне страната по-скоро в арена на метежи и бунтове.
Благодаря Ви, че имахте търпение да ме изслушате.

Фердинанд не го чува и прави фаталната грешка, която синът му Борис ІІІ повтаря след 25 години. С което донася нови неизмерими беди на измъчената ни родина и записва Кобургите с черни букви в българската история. Стамболийски претърпява неуспех в мисията си при царя, който не променя позицията си за стратегическата ориентация на царството в първия световен конфликт. Нещо повече, заради развихрилия се грозен скандал между двамата по време на срещата Стамболийски е арестуван и е осъден на доживотен затвор.

Ето какво пише земеделецът в мемоарната си книга – „Двете ми срещи с цар Фердинанд“. „На 4 септември 1915 г. влязох в двореца. На 15 септември 1915 г. бях хвърлен в затвора. На 25 септември 1918 г. в десет часа преди обяд излязох от затвора. На 25 септември 1918 г. в 5 часа след обяд влязох в двореца. На 29 септември 1918 г. полицията пак ме търсеше за затвора. Кога ще престане дворецът да бъде за мен извор на злочестини?“ Пуснат е от затвора за да предотврати пораженията от войнишките бунтове. На 25 септември 1918 г. водачите на Българския земеделски народен съюз Райко Даскалов и Александър Стамболийски са освободени от затвора. На следващия ден заминават за Радомир, заедно с военния министър генерал Сава Савов и социалиста Никола Сакаров, за да се опитат да разрешат конфликта с мирни средства. Идеята е да се използва тяхната популярност сред войниците, за да се спре отстъплението и фронтът да се стабилизира. Даскалов обаче решава да оглави тяхното въстание. След известно колебание променя своята линия на поведение и Стамболийски. На 27 септември пред ликуващите войници е обявено, че монархията е свалена и България става република (т.нар. Радомирска република). За неин председател (държавен глава) въстаниците провъзгласяват Стамболийски, а за главнокомандващ – Даскалов. Въстаническото ръководство бързо и трескаво подготвя настъплението срещу София. След драматичен сблъсък между въстаници и редовна войска, на 30 септември въстаналите войници са разгромени. На 2 октомври е превзет Радомир, с което бунтът е окончателно потушен.

За зла ирония именно на Стамболийски като премиер-министър след година и месец – на 27 ноември 1919 г., му се налага да подпише пагубния за победена България Ньойски договор. Подписва го и счупва писалката. Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци – Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско и Видинско с предимно влашко население. Заради покрайнините ВМРО отправя сериозни упреци към Александрър Стамболийски.

Антантата поема под управление Беломорска Тракия, а по-късно тези територии са предадени на Гърция.

България няма право да притежава модерна военна техника, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили и граничната войска не трябвало да надминават 33 000 души. Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното – на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години – 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България

Ратификация на Договора за мир между страните победителки в Първата световна война и България, подписан в Ньой на Сена на 27 ноември 1919 г., Държавна агенция – Архиви

На следващите редовни избори Стамболийски печели мнозинство в Парламента и оглавява правителството. Следват години на възход за страната ни, въпреки наложените репарации. При управлението на БЗНС се въвежда задължителното основно образование, детската литература се освобождава от данъци, строят се 1115 нови училища в малките селища, откриват се медицинския, ветеринарния, агрономическия и богословския факултети на Софийския университет.

На 21 март 1923 година българското правителство и Междусъюзническата комисия подписват споразумение, променящо изцяло структурата на репарационния дълг и отлагащо неговото изплащане. Преговорите са водени лично от министър-председателя Александър Стамболийски, който се стреми да използва сключването на относително благоприятно споразумение в течащата по това време предизборна кампания. Макар че е постигнат пробив в системата на репарациите и че дългът на практика е редуциран значително, споразумението предизвиква силно недоволство сред българската общественост, която очаква по-големи отстъпки. Споразумението среща съпротива и във Франция, главно поради опасенията, че създава неблагоприятен прецедент по отношение на репарационния дълг на Германия, но след успеха си на изборите Стамболийски отказва да преразглежда неговите условия, в което среща и подкрепата на Великобритания.

В партиен план

Щом стъпват здраво на власт, земеделските лидери са твърдо решени дълго да управляват и не се спират пред никакви пречки. В края на 1921 година дейци на лявото крило на БЗНС формират таен Комитет за селска диктатура, който да брани земеделската власт със силата на оръжието. В началото на 1922 година комитетът започва изграждане на паравоенна организация на привържениците на Земеделския съюз, наречена Оранжева гвардия.

След тежки преговори с Кралството на сърбите хърватите и словенците Царство България подписва така наречената Нишка спогодба. Действително, нейната цел е извеждане на България от дипломатическата изолация, в която страната се намира през този период, но договорът не води до облекчаване положението на българите, останали под сръбска власт във Вардарска Македония, а и задължава България да ликвидира базите на ВМРО на своя територия. С подписа под тази спогодба БЗНС си спечелва смъртен враг в лицето на Вътрешната организация. Централният комитет на ВМРО издава смъртна присъда на Райко Даскалов. На 7 май правителството решава да въдвори заловени членове на Организацията в концентрационни лагери.

С цел да закрепи властта си още повече, БЗНС организира нови парламентарни избори, които се състоят на 22 април. Земеделците печелят 52,7% от гласовете, но чрез поправка в избирателния закон печелят 86,5% от местата в парламента. Изборите са съпътствани с брутално насилие, което широкият социалист Димо Казасов описва така:

„Станалото на 22 април бе всичко друго , но не и избори. На едни места изборите се проведоха без тъмни стаи, на други- избирателите се обискираха, а на трети места опозиционерите се изгонваха от правителствените шайки силом от селата. За заплашванията, за фалшификациите, за терора и побоищата да не говорим. Те надминаха очакванията дори на инспираторите им.“

Вече никой не вярва, че Стамболийски може да падне от власт в резултат на политическа борба. В легалната опозиция и в нелегалния Военен съюз се затвърждава убеждението, че БЗНС е поел окончателно курс към въоръжена диктатура. Думите на Стамболийски, изречени пред привърженици на Съюза на 13 май говорят красноречиво за същото:

„Не мислете, че правителството ще падне, а вярвайте, че земеделската власт ще продължи 25 години. Кой ще ни свали?“

БЗНС  си е спечелил прекалено много и прекалено силни врагове. Нелегалният Военен съюз, съставен от настоящи и бивши офицери е сред тях. Поведението на представители на земеделското ръководство допълнително влошава нещата. Известен е случай, в който кметът на София Крум Попов в своя реч окичва българските генерали от войните за национално обединение с прозвището „парцаливите генерали“. Не липсват и други непремерени изказвания. Войната с ВМРО изнервя до крайност вътрешния министър Христо Стоянов, който на 4 юни 1923 година заявява, че ако някой убие Стамболийски или друг лидер на земеделците, то: „Петричкият край, а вероятно и Кюстендилско, и столицата ще заприличат на гробища.“

Още в края на месец април 1923 година около професор Александър Цанков се формира малка група от политици и общественици, които с помощта на Военния съюз готвят заговор за сваляне на правителството на Стамболийски. Осигурен е и благосклонният неутралитет на ВМРО.

В личен план животът на Стамболийски също се променя

Той започва тайна връзка с по-млада от него жена, която се нарича Пенка, но той преименува в Татяна, за да прилича на Пушкиновата героиня. По светски сбирки все повече се шушука за тази особа, но Стамболийски не се отказва от нея. Жена му също научава са любовната афера, но не може да предприеме нищо. Още повече, че дъщеря им Надежда също вече мисли за женитба. Баща ѝ и намира годеник още докато е в затвора, става дума за сина на неговия съратник Григор Бояджиев – Иван. Още в килията, през 1915 г., те се шегуват, че ще се осватят. Така и става. Сватбата е вдигната през юли 1921 г. в селото на Бояджиев – Карагач, Плевенско.

В съдбовното навечерие столичният вестник „Пряпорец“ информира: „Довечера заминават за Карагач министрите, множество народни представители и гости. Едно официозно съобщение казва, че сватбата изглеждала да стане много великолепна по броя на гостите и че щяло да се събере много отбран свят от всички краища на Царството.“ Според плевенския вестник „Северно ехо“ на венчалния обред се стича „4000 маса народ“. „Венчавката се извърши в 11 до 12 ч. преди обед в двора на г-на Бояджиев“. – хроникира газетата.“През време на обряда пя певческият хор на софийската църква „Св. Неделя“, след обед свириха гайди, кавали и бившата военна музика на Втора Дунавска дружина в Русе. Булката получи много подаръци. Два кинематографически апарата направиха снимки на церемонията. Пиршеството продължи до късна вечер…“ Партийният вестник „Земеделско знаме“ пише: „Особено приятно ни е да съобщим, че дъщерята на нашия пръв другар м-р председателя г. Ал. Стамболийски – г-ца Надежда, се венча на 17 юли с г-н Иван Гр. Бояджиев, син на народния представител Григор Бояджиев. Венчалният обред се извърши в селото на момъка – Български Карагач, Плевенско. Пожелаваме на младоженците щастлив семеен живот, а на сватовете – честити старини.“

Двойката има две дъщери – по-голямата Алина Бояджиева ражда син Димитър, той завършва стоматология. Сестра ѝ Милка пък се сродява по брак с известния индустриален род Саръиванови. Има двама сина – Иван и Асен.

Дъщерята на Александър Стамболийски – Надежда Стамболийска – Бояджиева умира през 1956 г.

Синът на Стамболийски – Асен

В началото на 1920-те г. Асен Стамболийски заминава за Франция, завършва агроинженерство в Гренобъл. След Деветоюнския преврат през 1923 г. е осъден на 20 години затвор, откоито излежава седем. Отдава се на журналистика и става един от лидерите на БЗНС. Главен редактор е на вестник „Народно земеделско знаме“. През 1933 г. е избран за член на БЗНС и е редактор на вестник „Победа“. Публикува статии във вестниците „Политика“, „Младежко знаме“ и „Сеяч“. През октомври 1944 г. е избран за член на Управителния съвет на БЗНС, а от 1945 г. е касиер на съюза. Подписва заедно с Никола Петков и Георги Йорданов писмо-изложение до министър-председателя Кимон Георгиев с копие до регентите. В него настоява изборите за ХХ VI  народно събрание да бъдат отложени. Включен е в листата на Обединената опозиция от Пазарджик по време на изборите за VI Велико народно събрание. Избран е за депутат в него. През 1947 г., по време на заседанията на парламента, държи реч в защита на Никола Петков. Депутатският му имунитет е отнет, а той е арестуван и прекарва седем години в лагера Богданов дол и Плевенския затвор. През 1954 г. е освободен. Работи като уредник на родната си къща, превърната в музей „Александър Стамболийски“ в София. На него дължим плановете на вилата в Славовица и описанието на подредбата на мебелите в стаите, благодарение на това днес може да се направи пълна възстановка, тъй като в резултат на пожар вилата в Славовица изгоря през 2001 г.

Той се жени за Гина Лалова.

От брака му през 1930 г. в София се раждат три деца – първото от тях е Милена, тя е кръстена на баба си. Завършва английска филология в Софийския университет. Кара едногодишен курс във Висша партийна школа. От 1961 г. е деятелка на софийската градска дружба. Член е на Националния съвет на ОФ и на Президиума на Световния съвет на мира. Народен представител в 5 – IX НС. Заместник-председател е на Народното събрание от 1981 до 1990 г. Била е член на Общонародния комитет за българо-съветска дружба и на бюрото на Комитета на българските жени. От 1974 до 1990 г. e член на Постоянното присъствие на БЗНС, а от 1973 до 1990 г. – и завеждащ отдел „Политическа просвета“ при ПП на БЗНС. Наградена е с орден „13 века България“. Милена Стамболийска умира през 2016 г. Милена Стамболийска си кореспондира с Бил Клинтън, който по време на президентството си се интересувал от закона за трудовата повинност, въведен у нас от Ал. Стамболийски. Съпруг на Милена Стамболийска е Гроник Карагьозян, магистър фармацевт. Дъщеря им Елвира, родена през 1955 г. е омъжена за Евгени Танчев, син на земеделския лидер отпреди 10 ноември Петър Танчев. Той е професор по право, бивш шеф на Правния съвет към президента на България Георги Първанов и конституционен съдия. Елвира и Евгени имат две дъщери – Милена и Петра.

Средната дъщеря на Асен Стамболийски, Мария, се омъжва за журналиста Петко Кожухаров, който умира едва на 28 години през 1961 г. Двамата имат син Иван, роден през 1958 г., който е историк. Мария също наследява професията на дядо си и бе дългогодишна журналистка във вестник „Земеделско знаме“. Втората дъщеря на семейството Мария е родена през 1932 г. Завършва журналистика в Софийския университет и работи в редакцията на „Земеделско знаме“. Умира през 2014 г.

Третото дете в семейството е Александър, той е роден през 1938 г. и също е публицист. Работил е дълго време като завеждащ международния отдел на Националния съвет на Отечествения фронт, а после като негов заместник-председател. Беше депутат във Великото народно събрание. Почина през 1994 г. Жени се за полякинята Хана. Тук връзката е доста любопитна. Александър Стамболийски е бил в отлични отношения с тогавашния министър-председател на Полша. Хана е негова племенница, родена през 1940 г. От този брак Александър има дъщеря Барбара. По-късно Александър Стамболийски – внук се жени за Снежана, от която е дъщеря му Милена, родена през 1979 г.

Асен Стамболийски умира на 30 октомври 1965 г. в София.

Съпругата на Александър Стамболийски

Милена е дълбоко огорчена от гаврата с починалия ѝ съпруг, но пази жив спомена за него и го предава на децата си и на политическите му последователи. Тя е и единствената опора на свекър си Стоимен. Милена надживява Александър с почти двадесет и две години и умира в София на 9 декември 1945 г.

Снимките са от къща-музей „Александър Стамболийски“ в с. Славовица

Паметникът – костница

Мавзолеят на Александър СТамболийски е изграден през 1953 г. от по проект на арх. Лазар Парашкеванов и арх. Йорданка Парашкеванова. Той се намира на върха на хълма в местността Янини грамади. Мястото е било определено от изказването на Стамболийски, че когато умре иска да бъде заровен на този връх. В монумента са положени костите на Александър и Васил Стамболийски, изровени през 1946 г. от бреговете на Хасар дере, както и на майка му Екатерина, починала около 1882 г. Те са ексхумирани през 1953 г. и са препогребани в мавзолея след изграждането му.  Подът и саркофагът с костите на Александър Стамболийски са изградени от розов мрамор, а от двете страни на саркофага са положени костите на брат му Васил Стамболийски и майка му Екатерина Стамболийска. Обозначени са с надгробни плочи. Главата от тялото на Стамболийски липсва. Тя е била отрязана след смъртта му и отнесена в София, за да се удостовери, че той е мъртъв. Какво се е случило с нея след това днес никой не знае.

Търновската конституция

Управление

Убийството 

Убийството

Убийството

Стамболийски и Белогвардейците

Славейко Василев