Никола ИВАНОВ, литературен критик
Георги Миланов е автор на стихосбирките „Да кажем сбогом на лятото“ (1989), „Другият бряг“ (1999), „Кеят на сезоните“ (2005), „Последната нощ на август“ (2012), „Завръщане в август“ (2020) и „Белег в паметта“ (2022).
Той е сред най-добрите майстори на сонета в българската литература. С поезията си доказва, че сонетът не е моден лирически жанр, чието време е отминало, а е напълно жива и актуална поетическа форма, в която може да се изрази всяко сърдечно и душевно вълнение – от социален протест, до най-съкровените мисли на сърцата и душите, във високата поетична сонетна форма. Но за сонета обаче е необходима специфична и силна дарба. Неслучайно и майсторите на сонета не само в българската, но и в европейската и световна литература не са много за 800-те години от появата на сонетната форма в литературата. Разбира се, че освен сонета Георги Миланов пише и в другите поетични жанрове, но в поезията му силно преобладава сонетът.
Георги Миланов е много чист душевно поет. Затова детството присъства често в стиховете му. Детството винаги е свързано със спомена от преживяното. Неслучайно в най-ранните му стихотворения като „Есенно“ и „Автопосвещение“ спомените от детството са в центъра на творбите. Споменът от детството с индийските популярни филми с актьора Радж Капур и неговия Бродяга са неизличими, защото те са му помогнали да разбере какво е Добро и кое е Зло, да съчувства на бедните и онеправданите, формирали са емоционално неговата душевност. Лирическият герой живее с „оня спомен за ожулените по сипеите колене“. Стихотворението излъчва топлина и съкровеност. Акцентът в „Другия бряг“ е в спомена за „детския страх“, който лирическият герой е изпитвал при буря, през мечтите и копнежите да опознава „острова девствен“, където/ досега не е стъпвал човешки крак, до екзистенциалния финал на стихотворението:
… да последваш сърцето си – стон от Бетовен,
за да стигнеш до пътя за теб отреден –
до обратната вест, че си всъщност роден
и живял си преди на брега обетован.
Впечатляваща природна картина поетът рисува в „Зимите на детството“:
Къде изчезнаха ония зими
с пъртини, селото ни разкроили,
дълбоки колкото човешки бой
и идваха при нас неотразими
утрата върху черните кокили
на голите дървета с бял покой?…
Впечатляваща е природната картина и тя говори за високото художествено майсторство на Георги Миланов. В „Месецът на хвърчилата“ споменът от детството е неизличим:
После бе радостта, че отново ще мога след ромба
амбалаженожълт, от копнеж сътворен, да се рея
с окрилена душа – волна чайка над корабна рея –
и след облака – остров в небесната бездна огромна.
Детството е и периодът от живота, в който като че ли човекът е най-разкрепостен и свободен.
С детството са свързани и творбите за завръщането. „Къщата“ е с мото от Атанас Далчев „Стопанинът замина за Америка“. Всичко в родната къща на лирическия герой е запустяло, прашасало, статично, безжизнено. Когато в дома няма човешко дихание, той неизбежно се срутва. Където и да се намира лирическият Аз, той носи в сърцето и душата си родния дом, къщата:
С мисълта да заминеш далече оттук
като прелетна птица към мамещ я юг,
ти какво ще оставиш, извърнал лика си,
вместо сбогом – въздишка ли къса?
Но когато се върнеш напролет оттам
и почувстваш отново, че не си вече сам,
а това означава – ти пак си си същият,
заминаване, знай го, е нямало всъщност…
(„Елегично“)
Лирическият герой подобно на прелетните птици има свой роден и любим дом, в който неизменно се завръща всеки път, защото просто не може да бъде другояче. И както споделя в поантата на „На една непозната“: „във мен един разплакан образ се усмихва…“, защото родният дом е свързан и с първите любовни трепети в сърцето и душата на лирическия герой. Прекрасен сонет е „Завръщане“. Творбата ни покорява с Дебеляновите нотки от „Да се завърне в бащината къща“:
Накрая, Дом, днес се завръща тук моето сърце сега
като изгнаник в родна къща след носталгичната тъга.
И мисълта за теб бе повик, огнище за бездомник, път,
късмета в паднали подкови укрил – на детството светът.
Градината с цветя от дни е спасителния водоем,
където можем двама ние от жажда да се отървем,
естествен подиум за хора на птици влюбени е тя,
а песента лекува хора със диагноза „самота“.
Мълчание не ни разделя: каквото имах да река
след августовската неделя, го казах с думите –река,
която най-накрая влива в морето своята вода…
Тук, след развръзката щастлива, намерих брод към
свобода,
прекарал в тягостната делва на тишината дни наред,
тъй както от Египет Дева Мария – път към Назарет.
Родният дом никога не е напускал сърцето и душата на лирическия герой, паметта никога не е напускала родната къща. Толкова топлина, съкровеност и обич струят от думите и стиховете. Лирическият герой се завръща след скитане по света, за да намери отново уют и спокойствие в родния дом. В него той намира всичко, което му е необходимо, за да преодолее трудните мигове в живота, включително и Свобода. Дори в самотата си тук той не е самотен, защото може да разговаря съкровено с къщата и миналото. Съкровен и много поетичен сонет, посветен на родната къща, е „Къща на хълма“. В творбата властва споменът:
Рояците светулки, минали по улицата пуста,
ще озарят душата ти, като на Сирни заговезни
искрите на догарящата клада (виждаш ги от пруста)
а може би са те посестримите на съзвездия –
на най-самотните мореплаватели ориентирът,
с чиято помощ нужното пристанище намират.
„Където и да си…“ е посветено на брата и основен мотив отново е завръщането. Лирическият герой се обръща към брат си:
Където и да си –
през девет планини в десета
или да крачи сам по дъното на градовете,
знай:
една малка къща с дървена порта
винаги е на мястото си. И кипарисът, който вечер
излиза край пътя,
прилича на мама –
взира се дали няма да се веснеш отнякъде,
чака с ръце под престилката.
А образът на майката, която очаква завръщането на сина асоциира с образа на Дебеляновата майка от скулптурата на Иван Лазаров, която също очаква завръщането на скъпия син. В „Завръщане II“ завръщането е любов и свобода, лирическият герой се завръща в родния дом като Блудния син. В сонетната минипоема „Завръщане в август“ за лирическия герой спасителна се оказва появилата се нова любов, той се чувства като прероден за нов живот, защото е намерил отново Смисъла да живее:
Нивата на моята душа, дочакала появата
на каквото трябвало е в нея да зачене,
отдели грижлива зърното от плявата.
Не придавам вече никакво значение
на това дали е летен ден или пък ден на снегове,
в бъдещето съм и го живея.
Тих, приглушен драматизъм струи от „Завръщане III“.
С родния дом неразривно е свързан образът на майката. „Мартенско утро“ е посветено на майката и всеотдайната майчина обич. Майката е закрилница и опора на детето, в нея то намира сигурност, уют и спокойствие, закрила от бедите. Гласът на майката е „като фурна топъл“, тя е „икона/ в самотен път“ („Опит за портрет“). Лирическият герой съжалява и се срамува от факта, че не е успял да се издължи на майка си в живота. Настроенията продължават и в „Майка ми отскоро“. Горчив е изводът на лирическия Аз, че след кончината на майката нищо вече няма да бъде същото.
Други творби са посветени на дядото, бащата и брата на поета. В „Рудник „Кладница“ е обрисувана съдбата на бащата миньор. Съветът на дядото в „Дядо ми през 1961 г.“ е, че сам трябва да си намери пътя в живота.
Лириката на Георги Миланов е забележителна със силния си хуманизъм. Главното послание в „Нощем в „Старото приятелство“ гласи, че приятелствата са изключително важни в живота на човека, разбира се, когато са искрени и трайни, а не конюнктурни и комерсиални. За лирическия герой на този поет приятелството е основна човешка ценност. „Сирни заговезни“ е посветено на празника и прошката, която ще направи дядото на по-младите за греховете им. Покъртително изглеждат обезлюдените селски къщи:
Сега съм аз свидетелят, определен да види
стени, олющени като подир погром,
стрехи със липсващи отдавна керемиди,
завесени прозорци, а във родния ми дом
стопанин нов – непобедимата забрава –
която нито взема прошка, нито прошка дава…
Скука и самота властват и в парка от едноименното стихотворение. Дори споменът на лирическия герой за първите любовни трепети и срещи в младостта не могат да променят унилото настроение. Безсмислено и безинтересно преминават дните на лирическия Аз в „Отписаните дни“. Тъжни картини, придружени от не по-малко тъжни изводи…
Каква нежност лъха от думите и стиховете в „Учителят по музика“. Лирическият герой музикант придава на града духовност. Материалният му живот, битът са скромни, но не стремежът към охолен живот е целта на живота на лирическия Аз, а музиката:
За себе си напомни ни отново след като септември отлетя:
когато на балкона си в неделен ден – тетрадка нотна
със петолиния от жици и накацали по тях ята –
той свиреше с цигулката и нейната мелодия самотна
превръщаше и улицата във река, достигнала до всеки праг.
-за да ни раздели, забравили съня си пак.
В „Белодробна болница Св. Панталеймон“ бащата миньор е настанен в болница, защото здравето му е разклатено и животът му е в опасност. В болницата върлува смъртта и всичко е в покой, пациентите са заплашени и очакват да им се случи най-лошото:
Сепнат плам във очите му скрит е
и лицето му восъчно свети,
а край нас – бели врани – сестрите
суетят се с ненужни съвети…
В творбата е разкрита и синовната обич, признателност и грижа към болния родител.
Част от хуманизма е и социалната чувствителност в поезията на Георги Миланов, а тя е несъмнена. В „Продавачката на вретена“ много силен е въпросът-вопъл:
Но ти, животе, веднъж през годините –
пътьом към вечната нощна стена –
ще ни покажеш и скриеш завинаги
своята светла слепяща страна.
В „Из „Диалози“ целият живот на лирическия герой е „несретен“. Финалът на торбата звучи като автопризив:
… Ти, Г!…еорги Миланов, мъжа,
който риска пресметнат отхвърли, почти отначало,
щом отдавна загубил си всичко, каквото можа
За престъплението и наказанието става дума в „Достоевски във Висбаден“. Известен е порокът и страстта към хазарта и рулетката на гениалния писател, който го владее няколко години. А наказанията са униженията, които преживява той заради изгарящата го страст.
Болката от обезлюдяването на селата също е част от хуманистичната струя в поезията на Георги Миланов. В едноименното стихотворение за село Чуйпетльово в населеното място са останали само старци, за които „смъртта не е мащеха“, те я очакват спокойно и мъдро като неизбежност, защото такива са житейските закони, така е отредил Бог. Последното желание на болния от рак, чиято съдба е предопределена, когато го откарват към болницата е „отведете ме да видя двора“. Предчувствието за смъртта се е вселило в сърцето и душата му. А ето го изоставеният двор:
Това ли, Боже, ми се пада,
което ще ми причиниш –
татул, бодил и бучиниш
да видя в двора без ограда;
да ми напомнят със жужене
безспир сърдитите оси,
че чакат да се окоси
забрава, не трева, от мене?
За обезлюдяването съдейства и емиграцията, която е главно по социални причини. В „Летище „Кенеди“ дори в далечния американски град лирическият герой вижда в глухарчето знак от родината, а самолетният билет, който държи в ръката си е „като с изгаряща те свещ“. А носталгията е изгаряща, защото печатът в паспорта не може да го раздели от родината.
Любовта е сред водещите теми в поезията на Георги Миланов. Нежности съзерцание характеризират „Шопен, ноктюрно оп.15, №2“:
до мене сядаш и косите ти са руси
и аз докосвам твоите солени устни,
за да те чакам после винаги.
„Среща“ ни убеждава, че за лирическия герой любовта е дълбоко и трайно, а не повърхностно моментно чувство, краткотрайно моментно преживяване, което се е появило ненадейно и бързо е изчезнало. Албумът в „Снимка за спомен“ е съхранил във времето сватбените снимки, в които са запечатани приятели още от детството, които, уви, вече ги няма. А родното селце за лирическия герой е Рим. Меланхолично е началото на „Из „Срещи и раздели“, топосите на спомените за любовта са из целия град, в последна сметка се появява жената.
Много поетично е „Първи сняг“, защото превес в любовта има духовната връзка между влюбените, които са били в Божия храм:
И във душите ни – прозорец
открехнат – зов бе за любов
иконата на чудотворец
с ръката си за благослов.
И бе молбата ни спонтанна
наред със другите неща:
снегът за просяка да стане
завивка пухена в нощта.
И снегът споделя любовта между двамата влюбени и е съпричастен на чувствата им един към друг. Писмата от любимата крепят духа на лирическия герой в „Зимна нощ“, който споделя, че „такива думи има само – с любовнострастна жар -/ в излезлия от мода вече епистоларен жанр.“ В творбата впечатлява чистотата на любовното чувство. В „Разминаване“ лирическият Аз съжалява за пропуснатия миг да общува с харесаната жена поради нерешителност да я спре и изрази чувствата си пред нея, да получи ответ. За любовта в младостта става дума във „В Борисовата градина“. Физическата симпатия към любимата в младостта е силна в „И пак е август“. Въобще за Георги Миланов август е месецът на любовта.
Изпълнени с болка и тъга са „Сонети, написани след твойто заминаване“. След кончината на голямата му любов животът на лирическия герой като че ли губи смисъл, защото:
Днес празна душата немее.
Каквото да стане, не ме е
от нищо страх вече, открих:
на педя от мене я има
последната моя любима –
смъртта – и си търси жених.
Няколко стихотворения и сонети са посветени на съпругата Таня. Поетът нарича любовта „най-ценен бисер“. Споменът за любимата е неизличим. Лирическият герой на поета се извинява, че приживе не е бил достатъчно внимателен към любимата и недостатъчно е общувал и споделял с нея, включително за чувствата си към нея, за любовта си:
На любов закъснялата сила
ти разкривам и както не сме
разговаряли никога, мила,
си говорим в нощта насаме.
Посветено на Таня е и „С извърнато лице“. Незаличим е споменът за любимата, тя е постоянно в мислите, сърцето и душата на лирическия герой на поета:
Все така оттогава със тебе оставаме вкопчени
в онзи ден, а навярно изтекло е цяло столетие –
щом поискам, по-ясен от всякога, пак силуетът ти
ще изплува: във бялата рокля с оранжеви копчета
приближаваш, а после, московското пладне загърбили,
преминаваме в парка – приют за бездомните гълъби.
Любимата на Георги Миланов е почти винаги червенокоса, вероятно защото огнени са любовните чувства, които бушуват в сърцето и душата му. В „Като покръстване“ поетът настоява, че истинската любов преодолява всякакви препятствия, всякакви религиозни и етнически предразсъдъци.
Невинаги любовта е щастлива. Това е посланието в творби като „Обяснение в нелюбов“, „Десет години по-късно“, „В циганското лято“ и някои други.
Спасителна за лирическия герой на Георги Миланов се оказва появилата се нова любов. Той се чувства като прероден за нов живот, защото е намерил Смисъла да живее:
Нивата на моята душа, дочакала появата
на каквото трябвало е в нея да зачене,
отдели грижливо зърното от плявата.
Не придавам вече никакво значение
на това дали е летен ден или пък ден на снеговете,
в бъдещето съм и го живея.
(Минипоемата „Завръщане в август“)
Лириката на Георги Миланов е дълбока, Той се вълнува от най-важните екзистенциални въпроси на битието човешко. Избраното му поетично творчество в „Завръщане в август“ започва със стихотворението „Молитва“:
„Сто лета подир детството, Боже, Всевишни,
още търсим от Теб обещания брод,
ала всуе надеждата наша е – виж ни:
с този – пясък през пръсти – изтичащ живот.
И защо, питам, Господи, Човеколюбче,
позволи ни веднъж да надникнем отвъд
през вратата към рая, която заключи,
без да кажеш кога ще е втория път?
След като всеки стана ти, Боже, Всеблаги,
с Твоя кредит отпуснат пожизнен длъжник,
мигар можехме с бремето – тежки дисаги –
постижимия ад да прекрачим за миг?
„Твойто име да свети се, Боже, Всевишни,
но преди да изчезнем съвсем яко дим,
позволи ни, загърбили вопли предишни,
със последна молба да те безпокоим,
в милостта Т повярвали, Боже Могъщи:
остави в тоз дом пон някой – един
близък с прошка да чака, когато тук, вкъщи,
след митарствата върне се Блудният син.
Лирическият герой на поета се чувства като Блудния син, който се завръща. Но където и да е бил, за него пътеводител са били Божиите заповеди, Неговият образ постоянно е осветявал пътя и делата му. И лирическият Аз го моли да прости извършените грехове. И молбата към самия живот в „Опит за портрет“:
ти, животе, отредил ми участ
пътека на кърт,
направи така, че да случа
със своята смърт…
Най-трайни, незабравими за лирическия Аз са образите на скъпите покойници:
Как да вярвам тогава на някакви снимки за спомен,
запечатали само отсъствия скъпи на празника скромен?
Но ако във портрета му нямаше и още нещо, което
често може да бъде сълзата случайна, със хиляди волта,
по-жестоки от изстрела пушечен, изпепелила небето му,
аз не чакал бих повече нищо и днес от живота.
…………………………………………………………………..
Със предчувствие ясно задни на сирачество днес
преоткривам света – непознат, неуютен, огромен…
Екзистенциална самота властва в „Отсъствие“. Аналогични са настроенията и душевните преживявания и състояния на лирическия герой и във „Фрагмент 2“:
И идва ден – душата – ах, неблагодарница! – ликува;
освободена, даже на изпращането не присъства тя,
когато се отправя тялото във лодка, за да се лекува,
към острова – сиропиталището на смъртта.
Появява се и мисълта за смъртта, която винаги означава екзистенция.
„Сбогуване с бащата“ е драматично стихотворение за раздялата. Лирическият герой се сбогува с бащата, защото смъртта му е настъпила. Бащата като участник „във войната през 45-та“ за метрото се превръща в метафора за съдбата, която е сполетяла и ще сполети всички от „дървото родословно“ – и това е смъртта. „Пост скриптум“ говори със заглавието си. Главният въпрос към лирическия герой в „Октомври“ е дали е готов да се примири със смъртта и нейната неизбежност. Отговорът му не е категоричен: „Да, но“… В „Януари“ поетът ни подсеща, че трябва да сме готови да чуем неизбежния реквием, защото това е финалът на земния живот на всеки от нас, всички сме смъртни.
„Terra incognita“ (Градът на мъртвите) е минипоема, състояща се от 15 сонета, и е посветена на бащата на поета. Творбата е много лична, автобиографична и същевременно универсална. Съкровени са картините, появяващи се в съня на лирическия герой. Най-важните думи, които лирическият Аз иска да изрече пред бащата са „за да ти кажа, колко много те обичам аз“. Това е своеобразното мото и рефренът в творбата.
„Междусезоние“ е посветено на събрата поет Иван Цанев. Явно Георги Миланов чувства, че са от една и съща поетична кръвна група, защото са близки по душевна нагласа поети. И тази творба се откроява със силната си екзистенция.
„Черешова Задушница“ говори със заглавието си. Творбата е посветена на дядото и е пропита с почит към мъртвите. Това е много силно, прочувствено, съкровено стихотворение-изповед, в което екзистенцията е на максимума:
„Ще останат сред тучната, стъпкана вече трева
от черешите алени капки, но никой, освен
мен, не беше видял, че е кървава диря това.
Аз по нея разбрах: яхнал бързия вакъл овен
на нощта, да надвие ранената хала-ламя –
ненаситната смърт, ти си слязъл на Долна земя…
„Домът на четвъртия сезон“ е минипоема от 15 сонета, изградена на принципа всеки последен стих става начален за следващия сонет. Лирическият Аз размишлява по най-важните екзистенциални, метафизически и философски въпроси на Битието. Във финала на творбата поетът ни уверява, че все пак има Надежда:
Ще стигна, не питам ли пътят, къде ме отвежда,
до март – разпознат младенец, който спи в полумрака –
в ръка с пелената на новородена надежда.
„Последен постскриптум“ е посветено на починалия брат. Поетът преоткрива родното село:
и тогава видях като в детството моето село –
сърцето ми лудо
във гърдите ехтеше – тогава навярно, за да разбера, че
е действителност гледката ясна, напомняща чудо,
дочух думите: Другата Кладница виждаш
за първи път, братче.
…………………………………………………………………
как мъже каменари – навярно бе времето към икиндия,
влизат заедно в кръчмата селска, известна като
„хоремаг“,
да изпият (лекарство против силикозата) чаша ракия,
като брат с брата говорейки, всички, щом трябва,
готов да помага.
И лирическият герой на поета се зарича:
аз ще вляза във Другата Кладница, както във август
се влиза.
За всеки значим поет Свободата е фундаментална ценност. Не прави изключение и Георги Миланов. Във „Великден“ празникът е свързан с порива за свобода. Свобода струи от „Събитията утрешни“:
Събитията утрешни са с тайна –
за кода ключ е тишината стайна…
…и хлад като от кладенец дълбок
повява от небето звездно, сякаш
успял е да открехне в мрака някой
вратата тапицирана от Бог…
„Нощта е свобода“ говори със заглавието си.
Като всеки поет и Георги Миланов се вълнува от поезията, творчеството. Ето какво е за него Поезията в „Послание от поезията“:
Като копнеж, желание без име или жажда
стон някой ден в душата ви ще се обажда.
Подобно дъжд в прозорци и по покриви ще хлопа.
Ще бъда аз това. И в устни нечии ще се преражда
шумът в слова. Поет ще бъде и ще назовава
той радостите, кладенците, пътищата, всеки вопъл.
Звезди във мигове и птици по ръцете му тогава
ще кацат, ще отлитат после, но той, той ще остава.
Ще тръгне в есени да търси жаден, сам и мъдър
реки, пресушени от август. В ден есенен и злачен
мечтата и словата му ще напои сълза солена
като листата на пелин горчива… Аз това ще бъда!
Един поет докрай ще я изпие в здрача
и пак ще тръгне, без да знае, че е пил от мене.
В сонета Георги Миланов споделя какво е за него Поезията и Поета, творбата е и автохарактеристика като поет. За истинския поет всичко е свързано с поезията, защото я усеща като мисия. За лирическия му герой звукът от релсите на влака в поетичното му съзнание отеква „като ехо от слова“ (“Влак“). Ето каква е съдбата на истинския поет в „Преди да съмне“:
Не питаш , а нощта пак ще си тръгне,
какъв венец съдбата ти изплете –
сега е без значение, поете,
за теб дали е лавров или трънен.
Съдбата на поета е такава – орисан е на стиховете и думите, на горестите и мъките. През тях той търси „празника светъл“ на живота („Поетът“).
Високо е поетичното художествено майсторство на Георги Миланов. В това се убеждаваме от цялата му поезия. Ще цитирам началото на „Януари“
Лъкът на вятъра – кой друг? –
от жиците навън несмело
изтръгва дрезгавия звук
на зимното виолончело.
Стиховете са много музикални и мелодични. Дарбата на Георги Миланов да рисува с думи е безспорна.
Като мото на свои творби Георги Миланов използва цитати от Атанас Далчев, Дебелянов, Лев Озеров. В стиховете му става дума за Достоевски, Толстой, Пушкин, Дебелянов, Пастернак, Бунин, Иван Цанев, Първан Стефанов, Одисей, Вергилий, Алексис Зорбас… Това говори за високата му култура и неговата творческа чувствителност.
В някои творби като „Пристигането в Санкт Петербург“, „Дамата с кученцето“, „Видение в Несебър“ и други Георги Миланов се интересува от духовните топоси на географските места, от богата им история и минало, от културното им наследство.
Георги Миланов е „тих“ лирик. В стиховете му няма високи фалцетни тонове, патос, защото разчита на дълбоко изживените и преживени чувства. На пръв поглед нищо извънредно и бурно не се случва в неговите сонети и стихотворения, но те притежават своеобразна скрита динамика. Той няма щастливи стихотворения, в поезията му преобладават болката и тъгата. Понякога откриваме символистични елементи и романтика. В лириката му превес има тишината, затова по-отчетливо се чува пулсът на сърцето и душата му. Чисти са елегичните настроения, меланхолията не му е чужда. Много от стихотворенията му са като просънувани състояния на духа.
Георги Миланов е поклонник и майстор на сонета. Сонетната форма преобладава в неговата лирика. Той използва всички сонетни форми – царски сонет, обикновен сонет, шекспиров сонет, обърнат сонет и т.н. Всички те предполагат желязна форма. И той като майсторите на сонета доказва, че сонетът не е художествена версификация, а начин на художествено възприемане на света, сонетът е светоглед.
За написването на сонет е необходима по-голяма творческа свобода и изобретателност, отколкото при другите поетични форми.
За стойността на Георги Миланов като поет, предпочитащ сонетната форма, говори фактът, че автор на предговора към „Сонетен предислов“ към „Другия бряг“ – една от стихосбирките му със сонети, е големият класически български поет Иван Цанев, всепризнат майстор на сонета в българската национална литература.
Няма коментари!
Все още няма коментари.