Никола ИВАНОВ, литературен критик
Красимир Димовски започва творческия си път с разкази и новели. Първите му книги са „Ние, кавалеристите“ и „Райската градина“. Интересното при него е, че след последвалото почти тридесетгодишно творческо мълчание, той издава двете си основни емблематични прозаични книги – сборникът с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) и „Ловецът на русалки“ (2022), която съдържа три новели за любовта и яростта.
Отличителното за прозата на Красимир Димовски е това, че в творбите му е силно биографичното начало. Неговият творчески свят се намира в любимото му село Яврово и е заключен между голямата планина Могила и малката Могилчица. Там е неговият тематичен и сюжетен творчески Рай, това е неговото творческо царство, писателските му кладенци, на които той не изневерява, а им остава верен досега. От там черпи сюжетите за своята проза, но те не остават затворени в това пространство, а свободно шестват из родината и общуват със света. И това е благодарение на дарбата на писателя да превръща регионалното в национално и общочовешко. Неговите герои живеят в затвореното пространство на селото си, но духовно общуват със света.
Повечето от заглавията говорят за универсалността, които носят техните послания: „Ние, кавалеристите“; „Победителят“; „Млечният път“; „Летящият чичо Михо“; „Перушината на света“; „Титаня“ (асоциацията с „Титаник“); „Моят татко, Кайзера“; „ Момичето, което предсказваше миналото“… Универсалното звучене на разказите на Красимир Димовски се получава от факта, че в творбите си той поставя най-важните екзистенциални, философски и метафизически битийни въпроси за човека.
Някога Емилиян Станев казваше, че един от най-големите житейски парадокси се състои във факта, че изхабените, омърсени и много по-греховни възрастни учат чистите деца. Децата са много по-непорочни и неосквернени от възрастните. Затова главните разказвачи и персонажи в 13-те разказа от сборника „Момичето, което предсказваше миналото“ са деца, от които дванадесет са момчета и едно момиче. Децата разказват без съображения, преструвки и преигравания. Те следват чистите си сърца и души, не хитруват, децата са искрени и неподправени, автентични, много са чувствителни към справедливото и несправедливото, към доброто и злото. Бедата при възрастните е, че забравят детството си.
Разказите на Красимир Димовски са силно хуманистични, изпълнени със съчувствие и състрадание към героите, които са унизени и оскърбени от живота и съдбата. В „Гноп“ главният герой е изоставено дете, отгледано от лошата старица Флора. Всички го бият и тормозят. Детето мечтае да срещне родната си майка, която да го приюти при себе си и да го закриля. Детето споделя болката си: „Помисля ли си за мама, и става светло. И човеците наоколо като че ли почват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и с шапка и с кученце. И много ме обича. Казала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?“ Размисли, които свиват сърцето и насълзяват. Детето е жадно за ласка и топлина и се пита: „Какво ли ще е да те погалят?“ Детето продава вестници и в един от тях е пъхнал бележка, на която е написал с Надежда: „Мамо, аз съм жив и тоя, дето ти продаде вестника съм аз и много те обичам“. Милозливото богаташко момиче прочита бележката и желае да му стане майка, прислужницата Дода я подкрепя, защото имат добри сърца. Момичето се облича в парцаливи дрехи, за да не се отличава от момчето.
Има ли значение дали персонажът е жена или мъж, той е просто човек, дали Пушкалък от „Победителят“ е момче или момиче? По-важното е, че писателят рисува по великолепен художествен начин образа му: „За няколко месеца косата му заприлича на накъдрено слънце и цветовете по дрехите му станаха по-ярки отпреди… Сънищата ми с Пушкалък са все едни миролюбиви, сънувам как косицата й изгрява и залязва над леските край Мусина, как светя в реката като воден огън и как се разпилява по мокрите й раменца, все едни такива миролюбиви работи сънувам, срам за всеки истински главатар.“ И основното послание за привличането, харесването, за силата на любовта, която е сред най-важните човешки вълнения и е по-силна от омразата, защото е способна да победи и най-суровото сърце. Съзряването на тялото, първите любовни трепети, привличането, преходът през пубертета, когато момчето възмъжава, а момичето става девойка, чистотата на любовното чувство – за всичко това става дума в разказа.
Любовта превъзмогва и потушава войнолюбивите чувства у децата, войнолюбивият нагон у тях. Красивата циганка от „Бял паметник за Себиле“ с красотата си привлича всички мъже от селото – и Батибати, и бащата, и дядото, и попът, мъжете от селото изравят всички съдове от мед и ги дават за калайдисване. Велика е силата на красотата, но тя е съпроводена винаги от завист и злоба, която изпитат селянките, които „са се скупчили като войска и са навирили към нея злите си езици“ и „стрелят я с разни думи“. Селянките прогонват Себиле и тя умира, а това е смърт на красотата. Силна е любовта между Себиле и Батибати. Разказвачът и Стоимена правят паметник на Себиле от сняг и го пазят, а финалът на разказа е много поетичен.
В този разказ става дума и за Свободата, която очевидно за Красимир Димовски е сред основните ценности. Свободата е заразителна. В това се убеждаваме от разказа „Гноп“, защото гноповете се увеличават и все повече деца жадуват да са свободни. Природният живот, естеството, са свобода. Финалът на разказа е символичен: „И ние продължаваме да бягаме, макар че земята свършва, дървото свършва, клоните свършват… Започва небето.“ Чичо Михо от „Летящият чичо Михо“ е символ на свободолюбието. Опитва се да лети, изработва си крила, но пада и окуцява. Става безмълвен и кротко изпълнява всичко, което му нареждат, защото е загубил Смисъла, който за него е Свободата, която се е оказала непостижима. Чичо Смарай от “Перушината на света“ е особняк, който търси новото и непознатото. Започва да отглежда на село гълъби, които са символ на свободата. Колко красота има във волния полет на гълъбите: „Минкината баба пои магарето и също гледа към небето. Птиците са се издигнали в най-високата светлина и вятърът ги разпалва.“ Накрая гълъбите спасяват главния герой. Силен е поривът към свобода у децата и в „Гноп“,където малчуганите се къпят на воля в реката, неограничавани от възрастни и родители. В „Ние, кавалеристите“ ездачите препускат волно и свободно върху конете. Конете също усещат сладостта на свободата. В разказа дядото олицетворява Стопанина, който обича земята, която го храни. С каква любов и трепет наблюдава посевите. За него това е Смисълът на живота му.
Спомняме си думите на Герака от „Гераците“ на Елин Пелин: „Ех, че време ли е! Пак ще се къпе в пот майката земя!“ Момичето, което предсказва миналото от едноименния разказ упреква възрастните заради примирението, че живеят в несвобода: „Големите не могат да си представят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш.“ И по-нататък Момичето продължава: „Светът е обрасъл и запустял. Къщите зеят и с врати, и с прозорци, като с много усти, обаче устите им са застинали, както са си говорели. Уплашили са се от нещо и са си прехлъцнали гласовете. Може да са се стреснали, когато затвориха училището. Или пък, когато затвориха кметството. Или после, когато затвориха продавалницата с хляба. Всичко затвориха и само устите на къщите останаха отворени. Щом им мине страхът, от тях може да се издигне един голям вик, нагоре и нагоре, да допре слънцето и да се оцапа в светлината му, пък вечерта да се оцапа в звездите.“ Свободата не може да се постигне със страх, трябва силно да се пожелае и да се бориш за нея – това е главното послание.
Главният герой в „За честта на Повликанти“ е чудак, има златни ръце. С безплатен благороден труд прави чешми и колиби, които да служат на хората, а напролет сади фиданки. В това Повликанти е намерил Смисъла и на въпроса защо го прави, отговаря: „- Щото не мога да се спра. Ако спра изведнъж, ще се преметна пет пъти.“ И си спомняме за Йовковия Сали Яшар от „Песента на колелетата“ че човек трябва да прави себап, сиреч, добро за другите. Героят е с усет към красотата, всичко изпипва с любов. Някои му се надсмиват, смятат го за загубен, глупав. Други рушат стореното, но той отново го поправя и възстановява. Все пак очаква признание, например в казармата иска да го направят поне ефрейтор, защото е старателен войник. Но дори учителката му се подиграва, а децата го гледат сеирджийски. И се сещаме за Ботев и неговият стих „Свестните у нас считат за луди“.
Силна е хуманистичната болка на Красимир Димовски от обезлюдяването на селото. Постепенно всички започват да се изселват към градовете, защото нямат поминък, закриват училището и децата няма къде да учат. Това са болезнени процеси, които важат за цялата държава, пък и за страните по света. Трагична е съдбата на селото, което се оказва в дъното на язовира. Трагична и болезнена е картината, която рисува писателят: „Първо изпоизнесоха покъщнината, после натовариха кокошките в един камион и изоставените петли изкукуригаха. Димчовия го заклаха, а нашият прелетя в гората, там лисицата го яла и плюла перата, за да не вземе да полети и тя. Откараха магаретата, но ние имахме муле и то оклюма. Сетне разпарчетосаха оградите, свалиха черчеветата и ослепиха къщите…. Тръгнахме из изтърбушените къщи, влизаме през прозорците и си излизаме през вратите – чиста работа! Защото няма нито врати, нито прозорци, все едно всички къщи са се съединили в една…“ Естествено започва емиграцията, която е в ущърб на държавата. Баба Титаня ражда седем синове. Мъжът й заминава за Америка с кораба „Титаник“ и вероятно загива при корабокрушението, а тя получава името като асоциация с кораба. И седемте й синове по реда на раждането заминават за Америка, тя остава сама и загива в къщата си, защото отказва да я напусне и водата я удавя. Асоциативно си припомняме стихотворението на Атанас Далчев „Стопанинът замина за Америка“.
В „Млечният път“ хуманизмът на майката и бащата, желанието им да помогнат и спасят ранения партизанин стават причина за раняването и смъртта на майката. Майката-кърмачка е простреляна в гърдата и Красимир Димовски прави забележителна символична аналогия между изтичащото мляко от гърдата на майката, което оставя следа по земята и звездния Млечен път на небето.
Когато е необходимо, Красимир Димовски си служи в разказите с ирония, както се случва с вдовицата от едноименния разказ. Вдовицата преиграва скръбта по загиналия съпруг с преструвки. Тя „тъжи много правилно“, защото познава „тънкостите на жалеенето“ иначе хората няма да я разберат. Главната героиня „Ходи чинно. Седи мълчаливо. Погледът – в земята.“ Тя е запазена привлекателна вдовица. Разказвач е прислужникът Петър, който я придружава навсякъде. Приятелят му полковник Драгнев и почти всички други офицери й съчувстват заради постигналото я нещастие. Накрая Петър я проследява и установява, че клоунът Николето идва всяка вечер тайно при нея и правят любов. Петър разказва това на полковник Драгнев и вероятно от ревност той убива двамата прелюбодейци. Тялото си иска своето, естественият нагон е по-силен от всичко, това е животът, настоява писателят. Случилото се е резултат от незачитането на свободната воля на вдовицата и правото й да живее както намери за добре по зова на сърцето и желанията на тялото.
Със симпатия, ирония и любов са обрисувани селяните, героите, близките в „Моят татко Кайзера“. Това са мили родни картинки. Все още в семейството надделяват патриархалните отношения. Мъжете не подхващат домашна работа, с почти всичко се оправят жените. Мъжете бистрят политиката на махленско ниво. Ето как е разказана Историята. Кайзера изважда измачканата географска карта, която постоянно носи в пазвата си, която е надупчена сякаш от куршуми: „Това, вика е Европа. Там е най-простреляно, не знам дали ще може вече да се залепят дупките. После се плъзга по измачкания океан като по застинали вълни и стига до Америките. Те са си цели, щото долната подпира горната. Сочи едно островче и вика, че на него сега било голяма криза, там руските ракети си мерели рогата с американските. Можело всеки момент да се убодат, но засега само стърчали като игленик.“ Алюзиите и аналогиите са умело намерени. Става дума за действителни събития от 60-те години на миналия век, за Карибската криза, когато светът бе изправен пред ядрена катастрофа. Картинно с ирония и присмех, дори карикатурно е описан закупеният от Кайзера кадилак, който пуши, гасне, от ауспуха излизат пламъци, мирише на опърлено. Катастрофират в долния плет, защото спирачките отказват и Кайзера предвидливо си носи оттогава камък в колата и като иска да спре, скача и подпира с камъка лявата гума. Паралелът със сръчния герой, който умее всичко, е повече от уместен в случая. Когато таткото докарва пленника глиган с набити глиги в дънера, всички му се възхищават „Щото утре татко може да донесе някоя вража ракета, набучена на борика.“ И още едно послание: лошото е по-заразително и често е победител в живота. Опитът на Кайзера да опитоми глигана чрез домашните прасета се проваля, случва се обратното – домашните прасета подивяват и заприличват на глигана. Много важна е породата на човека, ако е добра, има надежда, ако е дива и неинтелигентна, възможностите за промяна са почти нулеви. Когато някой селянин е видял свят и разказва, разказът звучи като приказка за невиделите другия свят съселяни.
Силни са антивоенните настроения и антивоенният патос в някои от разказите и това е важна част от хуманизма на творбите. Вдовицата от едноименния разказ остава сама, защото съпругът й е убит от гръцките партизани през Втората световна война. В „Олас против умиране“ разказвачът и Ванчо искат да изнамерят лекарство, което да подмладява хората. Решават да дават от лекарството и на кучето Омуртаг, като го приравняват с хората. Решението на „откривателите“ е да не дават лекарството на останалите човеци, „щото те ще започнат само да се раждат, без да умират, и като захванат една война, няма да могат да я спрат!“ Желанието им е да го дадат на всички човеци, защото тогава „целият свят ще осъмне само с деца, възрастни няма да има.“ Това е мечтата на момчетата, защото децата са с по-чисти души и помисли, по-добри от възрастните. В друго послание писателят изразява страховете си, защото в последна сметка се оказва, че всички научни открития най-напред се използват за усъвършенстване на оръжията за убиване на хора: „Уж изобретихме зрънца против умиране, а с тях може да умъртвим всички човеци! И цялата планета да си остане сама и спокойно да се припича на слънце.“
Ако трябва да посоча разказа, който най-много предпочитам, това ще е „Ние, кавалерията“. Това е категорично антивоенен разказ с много силен хуманизъм. Децата си играят на войници и войни. Многобройни са хвалбите за подвизи в патриотарските разкази на децата, които са слушали перченето и „геройствата“, които са извършили по време на войните дядовците. Те ги преразказват с апломб. Посланието е, че човекът е роден да съзидава чрез труда си, а не да руши във войната, която е най-голямото човешко зло. И когато дядото наблюдава през прозореца военните действия между децата, обобщава: „Тая пущина, Митьо, дето нас ни съсипа. Не бива тъй… Иди, иди да ги спреш…“ Това е ключовият момент, в който се намира главното послание от разказа. Можем да предположим, че отказът на дядото да говори и да се хвали с геройствата си по време на войната е в резултат на античовешката й същност, която той е прозрял, наблюдавайки смъртта на хиляди войници. А той има присъдени четири ордена за храброст, много повече от другите, като се хвалят пред внуците си с геройства. От този разказ се убеждаваме в художественото умение на Красимир Димовски да рисува прекрасни вълнуващи картини със слово: „Дядо се изправя в единия край и чака да дойде вятърът. Идва вятърът и житото почва да шумоли. Но ако се вслушаш по-добре, разбираш, че това шумолене си е всъщност говорене, защото всеки от житните класове си има глас. Дядо си напряга слушането и изглежда, че си говорят нещо хубаво, защото поклаща глава. Той им разбира езика… И дядовите очи просветляват от жълтото и като гледаш колко е жълто това жито, си казваш, че то си е злато, дето расте! И дядовите очи просветляват от жълтото, както прозорците на слънцето. И сенките продължават да извират откъм Свети Илия и да плуват по житото, за да образуват вълни за сенките. И наоколо замирисва на пресен хляб. Като усетих миризма, тръгнах към дядо. Спрях се пред него да погледна в очите му. Там беше влязла цялата нива с житото, и със сенките по него, и с вятъра… Не можах да повярвам, затова се качих на дядовото рамо и погледнах отблизо. Истина беше, всичко се намушило в очите му, и оня счупен клас, даже с разпилените зрънца, и той беше там…“
В разказите Красимир Димовски преплита реализъм и фантастика. Творбите са пропити с тъга и болка. Героите са бедни селяни, битът им е мизерен. Социалното око на писателя е винаги будно. Миналото и бъдещето са неразривно свързани, няма бъдеще без минало, в миналото са корените, които крепят всички нас.
Сборникът „Ловецът на русалки“ съдържа три „новели за любовта и яростта“, както е отбелязано на корицата – „Бащата на света“, „Смъртта на Исус Мохамад“ и „Ловецът на русалки“. Всички са много метафорични и поетични творби.
Главният герой в „Бащата на света“ Лесуса е особняк, аутсайдер в селото, често го бият, присмиват му се, изглежда духовен, но външният му вид го опровергава: „Криеше глава в раменете си и душеше като лисугер, очите му също тъй се криеха под веждите и надзъртаха предпазливо като зверчета от хралупа.“ Между него и хората има недоверие и дистанция. Няма спомен нито за майка си, нито за баща си, в главата му единствено се мярка образът за дядо му, при когото живее и израства. Недоверчив е към хората. Живее уединено в изоставената къщурка след смъртта на дядото Търси усамотение, защото в самотата може да размишлява спокойно. Човеците нито го възгордяват, нито го огорчават. Задоволява се единствено да ги наблюдава и изучава. Споделя съкровеното си желание-мечта: „ – Искам някой да изстиска от мен душата и аз да тръгна като душа, за да мога да вляза във всеки поотделно.“ Казва на вдовицата Симонда, че се занимава единствено с мислене, измислил е план за „световна подреденост“. Цялото му внимание е съсредоточено да изучава хората: „Вглеждаше се настойчиво в срещнатите на пътя хора. Малките му очи обхождаха човешките им обвивки и се виждаха като свредели, за да се допрат до невидимото. Откак се помнеше, Лесуса все изучаваше човеците от селото. Когато прецени, че ги е изучил, почна да слиза до града, там човеците бяха безбройни и му се отваряше много работа. Складираше изученото в голямата си глава и го сравняваше. Получаваше се отчайваща пъстрота, от която всичко може да се очаква…“ Усеща се някаква заплаха от външния образ на Лесуса, от прекалено несъразмерната му голяма глава. Действията му напомнят за алхимия, за опасно биоинженерство, обвити са в тайнственост. Той страни от хората и не получава доверието им, те инстинктивно усещат, че има недобри намерения към тях и ги заплашва.
Макар привидно намеренията му да са хуманни, защото целта му е да направи човеците по-добри, в Лесуса е въплътен образ на човек, опасен за човечеството, защото иска да уеднакви човеците, да ги направи еднакво сиви и скучни, да ликвидира разнообразието, което е красота. Ужасява го различието, плаши го изменчивостта на хората. Удава му се да прониква психологически у хората, да ги разгадава и разбира. По ръцете и жестовете той усеща кой какъв е. Нищо не убягва от зоркия му поглед, с който улавя и най-дребните подробности, уголемява ги мислено и ги проучва. Бай Станко, сочейки Лесуса в кръчмата, казва на фелдшера: „Докторе, ти си учил вътрешното на човеците, ама ти казвам, че ако ей тоя го разрежем, на него направата му ще е по-друга.“ Лесуса е привързан единствено към фелдшера, защото той го разбира и само с него споделя намеренията си. Думите на бай Станьо към закачката на фелдшера, какво ще видят, ако му направят дисекция: „– Мене са ме порили през Европейската. Освен кръв и черва, друго не излезе.“ са категорично и тотално отрицание на войната, част от хуманизма на творбата.
Към Лесуса селяните не са благосклонни, защото усещат нещо недобро и неясно в него, за тях той е повече енигма. Докато на него селяните са му ясни, той ги е изучил до подробности, познава най-интимните им тайни, които те прикриват, скучния им труден личен живот, житейските им драми, за които не говорят: „Лесуса познаваше тия прозорци, беше надничал през тях в дълбоките нощи. Едно вярно куче беше оставило за спомен зъби в петата му. Случайно изхвръкнала бутилка от впиянчена компания беше разцепила веждата му. Булка беше пометнала, когато зърна разчорлената му глава зад стъклото. Бабите се бяха кръстили и кадили тамян пред вратата, иззад която той беше надничал… Но никой нищо не подозираше за него, а за тях Лесуса знаеше всичко. Знаеше явните им и тайни часове, знаеше нощната им самота, потулените им ридания, семейните им дрязги, променливите им усмивки и гласове…“
Лесуса нищо не работи, единствената му цел е да изучава хората. Мечтата му е един по-подреден и по-хуманен свят, населен с по-добри хора, осенява го мисълта за всеобща подреденост. Той интуитивно усеща, че в хората живеят доброто и злото, в душите и сърцата им постоянно кипи борба за надмощие между ангелите и дяволите и въпросът е кой ще надделее и вземе превес: „И Лесуса си спомняше как лицата бяха нашарени от петънца, но тогава още не знаеше, че тия петънца не са от лъчите, че те всъщност бяха избили по кожата им отвътре и че децата бяха пълни с безброй подобни петънца, които щяха да излизат по лицата им в различни мигове през целия им живот…“ На призива на момчето “А сега ще се обичаме!“ Лесуса отговаря с измъчена гримаса.
Лесуса е осенен от прозрението, че възрастните имат власт над беззащитните деца и могат да ги извайват по свой образ и подобие с уговорки или насилие: „Дете! Собствено дете, което можеше да преиначаваш както намериш за добре… цяла дружина от такива деца, цял народ, милион народи…“ Лесуса достига до извода, че човекът много трудно и мъчително се променя, и въобще дали се променя към по-добро… Човекът е по-скоро консервативно създание. И главният герой достига до извода как ще промени хората, който споделя с фелдшера: „-Искам да ги уеднаквя външно и вътрешно, иначе в тая суматоха не може да се живее! Ще направя всички да са еднакви и непроменливи… за вечни времена… Тогава ще настъпят пълно спокойствие и подреденост. И на всички ще им е хубаво!“ Това е една ужасяваща философия, която бе приложена в тоталитатарните диктаторски режими. В подобен режим живяхме доскоро. Колко психологически верни са разсъжденията на Лесуса: „Трябваше да ги принуди… Да ги подчини за известно време, да ги вкара в намисления от него живот, пък сетне, като им се усладеше, сами щяха да си останат там. Даже и благодарни щяха да му бъдат…“ Историята потвърди тези думи на главния герой. Лесуса достига логично до ужасяващата чудовищна мисъл как да промени човеците: „Толкова е лесно… Просто трябваше да ги умъртви. Всички. До един.“
Лесуса Мечтае да създаде нови хора, съобразно своите представи. Това е ужасяващо антихуманно намерение. Лесуса роптае срещу Бог, защото е създал несъвършен човека. Прави опит да изтрови селяните с изключение на вдовицата Симонда, от която чака дете. Само че е бездетен. Бог го е наказал заради намерението и целта да моделира новия човек.
Това, което иска да постигне Лесуса, е същото, което искаха да постигнат привържениците на нацизма и комунизма – да уеднаквят хората, човеците да бъдат немислещи и нечувстващи индивиди, да са просто роботи. Зад привидно хуманистичната идея човекът да стане по-хуманен и добър се крие често желанието за властване над хората. Новелата е вариант на идеята на изверга Хитлер за чистата арийска раса и нация, която той искаше да постигне с насилие. Известна е и комунистическата идея за постигане с насилие на равенство между хората. От митологията е известно и Прокрустовото ложе. Творбата е категорично отрицание на насилието и политическите режими, които го прилагат. И същевременно предупреждение за появата на изкуствения интелект, който крие изключителни опасности за човека, за неговата душевност и естествена хуманност. Изкуственият интелект, биоинженерството е съвременна тема, те са съвсем реална опасност от самоунищожение на човечеството. Защото винаги ще се намерят недоброжелатели, човекомразци, зли хора и изверги, които, ако се докопат до властта, става страшно. А както е известно, и пътят към Ада е постлан с добри намерения. Затова човечеството не трябва да допусне да бъде пуснат духът от бутилката.
„Смъртта на Исус Моохамад“ е Радичковски тип творба. В новелата се преплитат реализъм и фантастика, селският бит е съчетан с духовните преживявания на персонажите, които често приемат невероятни проявления. Заглавието на новелата подсказва едно от главните послания. Исус Христос и Аллах си приличат, само че християни и мюсюлмани ги наричат по различен начин. Затова верската и религиозна търпимост е сред най-достойните и хуманистични достойнствата на българите.
В образа на Мара Мъжът Красимир Димовски въплъщава посланието, че в човека едновременно са вселени и ангелът, и дяволът, които са във вечно противоборство и превес взема ту единият, ту другият: „Мара Мъжът беше разполовен човек, едната му половина беше бунтовническа, другата – боязлива, преливаха се и оттам идваше тая лоша миризма. Като се напиеше, бунтовната му половина се разгаряше, ставаше много мъжествен, та му излезе прякор Мъжът, изтрезнееше ли обаче, ставаше треперлив и жена му Мара използваше туй му състояние да го пердаши. Оттам пък го кръстиха Мара. Затова си ходеше с двете имена.“ Асоциативно се сещаме за стихове от Ботевото „В механата“:
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: „Хайде на Балкана!“
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви…
Умира дядото. Всичко е държавно, властта определя дори колко кокошки може да гледа всеки – по четири. Само красивата Алая нарушава разпоредбите, защото дава да я опипват агентите от града, незаконно вари ракия в казана. Оказва се, че и убитото прасе е нейно. Алая е разбрала слабите мъжки ангели и умело използва красотата си. Тя дава да я опипват, но не позволява да проникнат в нея, брани девствеността си, пази я и споделя пред разказвача защо го прави: „Проговори за пръв път, откак я помнех, не с по една дума, а с много, думите й ту се съединяваха, ту се разбягваха, подплашени от хлиповете й, някъде трудно се оформяха, като на малко дете, което се учи да приказва. И постепенно я разбрах. Какво се е случило с нея и как. Кога го проумяла и решила, че няма да пусне в нея никой мъж, който ходи, яде, пие, репчи се и тъжи, смее се и пъшка, и диша по тая земя. И мен нямало да пусне. Друг чакала, нечовек.“ Алая разказва произхода си. Тя е дъщеря на Исус, има божествен произход. Исус като разбрал, че майка й е бременна, я изоставил. Майка й разказва всичко това, като я заклева да мълчи, защото отдавна той вече бил „другаринът Исус Мохамад, най-могъщият мъж върху тая ъгловата държава- Нарекъл се тъй, за да властва над народеца и от черквите, и от джамиите, и да нямат те друг бог освен него.“
В образа на Дедо можем да разпознаем Тодор Живков: „Стана ми още по-напрегнато, гледам до мене и Мара Мъжът се напряга и предусещаме как малкият ни живот в туй малко село между Могила и Могилчица, сред тая малка държава, нагазва в неизвестното.“ Страшна неизвестност. Защото нашият другарин Исус Мохамед ни ръководеше 33 години, пък сега гледай какво стана. Беше жесток човек, ама и малко добър. Затуй му викахме Дедо…“ Тодор Живков управлява страната 33 години. Иисус Христос е разпнат също на 33 години. В нашата държава Тодор Живков заместваше Христос, религията беше отричана и почти забранена. Така че асоциацията е логична.
Героят с неволен изстрел с манлихерата е застрелял прасе, а за гледане на прасе се налага смъртно наказание. Идва попът Ангелаки и тримата умуват къде да укрият убитото прасе. Попът обяснява защо Дедо ненавижда прасетата. Това е, защото се олицетворява с Исус, а забраната да се яде прасе е сред най-строгите и е записана във Второкнижие на Библията. Корана и Библията не се противопоставят по отношение на прасето.
В творбата става дума за Свободата. Селяните живеят в несвобода, животът им протича по-лошо от затвор. Когато даскалът Тилемейски казва, че ако ядат от прасето ще измрат от трихинелоза още преди да ги откарат в затвора, Мара Мъжът казва: „Ха! Барем ще заминем свободни.“
В очите на селяните свободата са изразява в съвсем незначителни неща. Когато говорят за евентуалната смяна на властта в държавата, на въпроса какво значи свобода Мара Мъжът казва: „Туй ще рече, че ако искаш, спокойно можеш да си отгледаш едно прасе. Даже и две, нали, попе?… Чудя се само, вика, ако пък не искаш да гледаш, дали няма да те накарат зорлем. При свободата е тъй.“ На което учителят Тилемейски казва, че са много прости и говори за свободата: „Свободата ще рече, вика даскалът, че можеш да гледаш прасе, а може и да не гледаш. Както ти душа поиска. Чувал съм, че в Америка някои хора гледат по пет прасета, по десет, а по-заможните и по сто. Олей, изохка Ангелаки, виж какво чудо е това свободата. По сто! Само че как ли ги качват по ония високи къщи нагоре?“ Иронията преминава в сатира.
Писателят отправя посланието, че разединението е главната причина българите да живеят в несвобода. Тъжна и вярна е констатацията: „Понеже при нас е тъй: за един шопар не можем да се договориме, камо ли за велико нещо, с което да разбутаме държавната наредба. А какви села има по света, сговарят се и бутат!“
В последна сметка Мара Мъжът укрива прасето в пещерата, в която погребват с почести Дедо – също асоциация със случилото се в България с Тодор Живков, за който някои още си спомнят с носталгия и благодарност за безвремието, в което живяхме под негово господство.
Екзистенциални са разсъжденията на разказвача: „Макар че знаем ли, викам си, дали оня свят не се е подменил с тоя, или пък тоя с оня. Може пък да са влезли един в друг, да са се онодили по човешки един вид, а ние сега да живеем в рожбата им. Ама едва ли. Тогава рожбата им щеше да е човечна, пък тя е бая озъбена. Излиза, викам си, че единият свят е насилил другия, ама кой кого, не прозрях.“ Остава всеки от нас да се замисли и да търси отговора на този екзистенциален въпрос.
„Ловецът на русалки“ е висока литература и като сюжет, и като изградени и завършени образи, и в художествено отношение. Новелата е най-силната прозаична творба на Красимир Димовски. Главният персонаж Моряка се озовава в селото. Казва, че е корабокрушенец и няма никакви документи, които да удостоверяват личността му. Моряка е тъжен, свободолюбив, красив и трагичен. Чрез отношението на бика Гарибалдо към червения цвят, писателят символизира Хитлеристкото и Сталинисткото червени знамена, оказали се еднакво вредни за човечеството с отвратителния си антихуманизъм. Пречупеният кръст на хитлеристкото знаме се заменя със сърпа и чука при сталинисткия флаг. В новелата проблемите за тоталитарната власт и мислене, с диктатурата и изобщо с упражняването на власт, се засягат на различни равнища. Името на бика напомня за националния герой на Италия Джузепе Гарибалди. Дори само портретът на Стоманеца е достатъчен Кметът да изпадне в ужас – при мисълта за последствията от това, че вятърът отнася портрета на Стоманеца-Сталин Кметът просто се изпуска, посира се от страх. Ето какво се случва с Баянин и Кметът: „Портретът го блъсна челно, слепна в гърдите му и Баянин го прегърна. Двамата паднаха на улицата – Баянин по гръб, портретът върху него. Живнал от ветровете, портретът се заклати, а Кметът иззад пердето ужасен отбеляза, че Стоманеца лично оправя тоя селски мъж, макар в характера му да беше да оправя цели народи, и от това недоразумение пак се размириса. След много време Баянин се осмели да погледне, окото му срещна изрисуваното око на Стоманеца, и замижа. Разтрепераната му устна допря платното точно където бяха мустаците и заигра по тях, все едно го целуваше на пресекулки. Стана и с портрета отпред се появи на прага вкъщи, а Баяна го погледна и иззад козата, беше я вкарала да я дои, и каза: „- Пияндур, понесъл си го като иконата на Светиилия!“ Изразен е целият ужас, който всява Стоманеца-Сталин у народите, които се озовават под Сталинския ботуш. Дори в интимните мигове, когато Баяна и Баянин правят любов, Стоманеца ги наблюдава от портрета. Той е толкова всемогъщ, че от него нищо не може да се скрие, той всичко знае и научава за всеки. Писателят прави закачка със Смирненески и стихотворението му „Червените ескадрони“ – бабата на Сияница й казва, че земята се тресе не от конския бяг на ескадроните, а от секса между Баянини. Неслучайно корбукрушение е заменено с КУРбокрушение. А гадният мирис идва от новата комунистическа власт в България. Страхът у Кметът всява в душата и сърцето му истински ужас, той изпада в паника, чуди се какво да прави с портрета: „Той се заклатушка обратно в тъмнината, метнал портрета през рамо. Унижението и оскърблението къркореха в червата му и напираха да излязат, и той се уплаши да не се посере пак.“ В подобни епизоди, случки и картини откриваме Гоголеви нотки.
Бабата разказва на Моряка драматичната съдба на Сияница изоставена от майка си, бабата я отглежда. Красимир Димовски се стреми да осветли от всички страни живота на изоставеното от майка си дете, захвърлено от съдбата, да предаде художествено житейското му ежедневие, изпълнено с изпитания и страдания. Една задача, която предлага богат материал за художествени настроения, широко поле за наблюдения и психологически анализи. Името на тази героиня е символно – тя сияе с красота и добродетели. Идеологията на правоверните подмазвачи, нагаждачи, слуги на новата власт до такава степен ги е обсебила, че когато става въпрос за козите, Фелдшерът казва, че ламите са „империалистически кози“. Иронията преминава в сатира.
Всички жени в селото харесват Моряка. Сияница също е лудо влюбена в него, но скришом. Трепетно наблюдава, дали я търси с поглед, заглежда ли я, но той умело скрито постоянно я наблюдава, защото не е безразличен към нея, само че неговата любов е от друго… Героинята се намира в гранично състояние, на ръба на психическото разстройство.
Старата иска Моряка да убие бика Гарибалдо. Когато Моряка крои план за убийството на бика, достига до следната мисъл: „Човекът беше изобретил хиляда инструмента за правене на смърт, помисли си той и гласно каза: „- А Бог – само един за правене на деца.“ Хуманизмът е намерил находчив вицов епикурейски, експресивен израз. Баяна го издебва преди да убие бика и двамата правят любов, което ще продължи дълго. В „Ловецът на русалки“ е засегната темата за жизнеността и устойчивостта на жената, заради което тя е силният пол на човечеството.
Баяна предупреждава Кметът да не издава Моряка на властите. Тя го ревнува от Сияница, а Сияница го ревнува от Баяна, дори припада. Различният ракурс в новелата е проследяването на онези процеси, които превръщат обладания от любов човек в опасно същество. Писателят успява да напипа и изобрази най-тъмните и болезнени жилки на любовното чувство.
Много красив и поетичен е разказът на Моряка за остров Авродите, Аврово, авряните. На Авродите е вечно слънце, островитяните живеят безгрижно, те са деца на природата. Няма завист и злоба между тях. Разказът е противовес на случващото се в селото. Кметът разпитва Горивначо какво е говорил Моряка в кръчмата. На разказа на Моряка за русалките и любенето с тях попът Ангелари пита невярващо как така по цяла е правил любов, когато тя от кръста надолу я няма, а Морякът му казва: „- Любовта е да плаваш към една жена, а не да хвърлиш котвата си в нея!“ Любенето между Моряка и Русалката протича с любов и ярост едновременно.
В новелата става дума за Свободата. Моряка изработва бюст на Стоманеца, за да не го закача Кметът. Той разказва на Сияница, че мечтата му е да минат границата и да напуснат несвободната България и да отидат в Беломорието, „където се раждали попътните бели ветрове.“ И че се „Боял единствено, ако във вените му спрат да текат соковете на волността.“ Споделя със Сияница: „Знаеш, каза й, че човек има пет сетива. Но има и шесто. То е като зрението и обонянието, но няма име. То е, каза й, сетивото за свобода.“ И след малко допълва: „- Виж, каза й, у човека най-силен е нагонът за власт. По-силен и от любовта. Но нагонът за свобода е по-силен от властта.“ В новелата Красимир Димовски се занимава с вродения у човека инстинкт да властва над себеподобните. И Сияница спонтанно казва на Моряка: „- Отведи ме с теб!“ В оставеното писмо у бюста на диктатора Моряка споделя мъдро и екзистенциално: „Защото любовта е път, пътят е свобода, а смъртта съществува благодарение на двете.“; „Не, аз не съм истината, и животът, защото има много истини и много животи, но само там, – в елисейските полета на свободата. Свободата е преддверието на смъртта. Останалото е диктатура.“ Заради красавицата се бие с немски офицери, но му се разминава. Но когато се сбива със съветския лейтенант, прошка няма – затварят го на остров Белене. Успява да избяга от острова, намира красавицата и тя му разказва, че Сияница е негова дъщеря, която тя е родила и изоставила на село при баба й. Той отива в селото, решава на всяка цена да избяга с дъщеря си в свободния свят, защото „Сияница е тази, която най-много обичам на тоя свят, без която свободата нямаше смисъл…“
В разказа на Моряка за живота на хората на Афродита той разкрива, че една от най-големите злини за човечеството идва от непомерната алчност у хората. Островитяните на Афродита живеят в любов и разбирателство защото: „Мъжете и жените на острова се прехранвали главно с риба, разменяли я на пристанището за някои продукти, но не докосвали пари – по пръстите им нямало и спомен за златни, сребърни, медни или железни монети, нито за банкноти. Така нямало нужда да се трупат в сандъци, да ги печелят с гняв, да ги крадат, нито заради тях да лъжат, да завиждат и убиват. Те нямали думи за алчност, за разкош, за богатство.“ Красимир Димовски отправя посланието, че охолството разделя хората, а богатството убива обичта. Това е животът утопия, който е невъзможен за съвременното човечество, уви…
С наивността си Сияница разказва всичко на баба си, разкрива намерението и подготовката им за бягство. Бабата веднага го донася на Кметът, който с няколко от приближените си с пистолет в ръка отива да арестува Моряка. Баяна решава да го спаси като пусне разярения бик срещу тях, но за нещастие Гарибалдо убива Моряка, който в последния миг успява да спаси живота на Сияница.
Всяка линия, дори уж случайните мотиви в сюжета, има своето място и добавя нов нюанс и различен полъх. В творбата писателят е вложил идеята, че всички носим в себе си частица слънце, но и облак – метафора на разочарованията и потъпканите мечти. Тъмната нравственост в новелата е извън християнската, в нея тя е неуловима. Христос е човешката идеология. В прозата на Красимир Димовски има всичко, включително и сюжетни линии за мрачни разкази и социална тематика. Творбата е интригуваща и заради заплетената си фабула. „Ловецът на русалки“ засмуква максимално от читателската енергия. В новелата се вихрят страсти и се срещат високото и низкото, духовното и материалното, възвишено-поетичното и пошлото.
Красимир Димовски разказва темпераментно и с вълнение, но просто и естествено, което е признак за талант. Той не разчита на формотворчество, маниерност, тематични смелости и екстравагантност. Изграждането на образите се разширява в посока на духовния им обем, на сложността им и по този начин постига изобразяването им в пълнота и дълбочина. Героите му са по-скоро събирателни образи, но силно индивидуализирани и запомнящи се. На места писателят демонстрира белетристична виртуозност, особено в самоанализа на главния герой, но и при някои от другите герои от новелата. Всичко преминава през психиката на героя, за да достигне до фаталния край.
Разнообразни по сюжети и теми прозаичните творби на Красимир Димовски са населени с галерия от образи, интересни, вълнуващи и запомнящи се. В основата на всеки негов разказ лежи един конфликт. Творбите му са солидно изградени, отличават се композиционно и са наситени с драматизъм, динамика и напрежение. Чрез неговите творби можем колективно да изживеем общите си травми, страхове, копнежи и пориви. Писателят ни среща с кръг от ексцентрични, но автентични персонажи, живеещи с ежедневни трудности и житейски предизвикателства, с които трябва да се справят и преодолеят. Един от най-големите козове на автора е силната емпатия, която изпитва към героите си.
При този писател проблемите и мотивите се задълбочават заедно с вглъбяването. Красимир Димовски печели читателя, защото не го манипулира, а акцентира вниманието му върху невидимите внушения и послания, които предлага и по този начин постига полифоничност на творбите си. За многозвучието на творбите му важна роля играят последните финални изречения, с които завършват отделните глави, части, епизоди.
Красимир Димовски умее да се заслушва в думите, да играе със словото, да го подчини на послания, защото успява да формулира и изразява идеите и философските си находки, да материализира смисловите параболи, търпеливо да постига мрачната им афористичност. Прозата му е много метафорична и поетична, торбите му са едностилни, дълбоки, многопластови, в тях няма да открием еклектика, сълзливост и захаросаност. Селският примитив е видян и изобразен от гледище на психологическата му същност. Писателят търси психологическо обяснение на примитивните му първосигнални реакции на ситуациите. Творбите му се отличават с непредвидимост в сюжетно отношение, макар че са конструирани на границата на очакваното.
Зад битовизма се намират допълнителни пластове, напипват се митични и мистични отпечатъци и сравнения. Повествователната логика е на границата на парадокса. В творбите му срещаме реализъм, натурализъм магически реализъм, сюрреализъм. Това ги прави по-експресивни и въздействащи.
Трябва да отбележим максимално опростения диалог в торбите му, вкаран също в спираловиден слог. Значимият писател не допуска придобитото да вземе превес над автентичното. Талантливият творец никога не допуска вторичното да преодолее и превземе първичното и да го надделее, защото интуитивно знае и усеща, че това ще бъде в ущърб на торбата, не допуска филологията да вземе превес над автентичното слово. Стилът на Красимир Димовски е темпераментен, той пише с нерв и ритъм. Този писател владее белетристичния минимум, който внушава пределна плътност на разказа, прозата му е обезвъздушена тотално, до последната глътка въздух. Езикът на писателя е гъвкав, разчупен, богат, нюансиран,, плод е на богато писателско въображение, използва диалектни думи, но с мярка, без да прекалява.
Прозата на Красимир Димовски е едно вярно изображение на живота, чужда е на всякаква риторика и проповед. Неговите творби приласкават и изтръгват дълбоки скрити емоции, те се приемат като откровение.
Няма коментари!
Все още няма коментари.