Черно-белите снимки са от фонда на Градски исторически музей – Брацигово.

Летовище Атолука е разположено върху седловината Чакмакли на 1450 м надморска височина. Като курортно селище води началото си от 1906 г., когато се превръща в любимо място за излети на брациговските младежи. По идея на Христо Ил. Партъчев  на  16  юли  1908  година  се  осъществява  първото  летуване на брациговци в местността Атолука. С течение на годините то се е развило до сегашния си вид.

Мястото е обявено за исторически и природен резерват.

През  1909-а, на  Атолука  е  проведен  Деветият  национален  туристически  събор,  като  на  всички  членове  са  раздадени глинени вазички.

Един от най-четените вестници по това време е „Въздържател“. Изданието прокламира задълбочена връзка с природата, въздържание от тютюн и алкохол. В основата на това движение стои учението на Лев Толстой. Толстоизмът поставя нравственото самоусъвършенстване на човека като смисъл и цел на живота и единствен път към Бога.

От Брацигово до Атолука пътят е 20 километра. Прекият път за пешеходците минава през Розовски вриз и местността Гарваница. Така за около два часа младите достигат до днешната голяма поляна в центъра на летовището. Пикниците, както бихме ги нарекли днес, са изключително приятни. Освен обичайните задявки те включвали понякога и сказки по нравствени теми. Така компаниите започват да се замислят как да направят така, че да не остават само за няколко часа в този Рай.

И го измислят, през лятото времето не е чак толкова студено – така че започват да си правят колиби, покрити с елхови клони и папрат. Така се подслоняват сред гората и пастирите на овцете, козите и конете. По време на Европейската война излетите били преустановени. Момчетата били изпратени на фронта, а много от тях така и не се завърнали. Чак през 1919 г. била построена първата барака в местността.

Как изглеждат те ни показва фотография от архива на Градския исторически музей в Брацигово. Освен пеша до Атолука може да се отиде и с каруца, а след 1916 г. и с автомобил. Стар горски път свързва курортната местност със съседното село Равногор. Мястото било предпочитано и за укриване, тук се крили брациговци участвали в Септемврийското въстание през 1923 г. докато отминат броженията срещу тях. 

Бараките се увеличават и в края на тридесетте години на миналия век, писателят Боян Болгар в пътеписа „Всичките стихии на Родопа“ от книгата си „Близо до земята“ отбелязва, че в тази целуната от Бога местност има стотина дъсчени бараки.

И за да не сме голословни:

„Атолука е една коритеста седловина всред боровия лес, осеяна със стотина дървени къщурки. Постоянният вятър, който иде от гористите пазви и шета произволно тук, изглежда е вдъхновил прякора на Атолука: местност от олук, през който вятърът препуска като ат. Прякорът е наистина картинен, с тая натуралистична картинност, присъща на всички турски названия. Но, освен него, нищо друго не задържа вниманието ми. И не бих споменал за Атолука ако не беше пътят ни до там.“ – пише Боян Болгар.

По-късно пак ще се върнем на поетичното описание на разходката, но по-важно е друго. Първите масивни четири вили, както и хотелът, когото много от нас си спомнят се появяват на Атолука едва през тридесетте години на миналия век. Вилите са собственост на столичани, а хотелът се стопанисва от военните и служи за отдих на семействата на офицери и подофицери от царската армия. По това време най-известният планински курорт в страната е Чамкория – днешен Боровец.

След тях започват да се появяват и вили на брациговци. Те обикновено имат само по две стаи, не разполагат с течаща вода, нито със санитарен възел. Водопровод в курорта се появява едва по времето на социализма, преди това водата за пиене се налива от Кацаровата чешма.

Построена впрочем от първите собственици на четирите големи вили – братя Кацарови. Първите брациговски вили са построени от Иван Драгов и Ангел Мечков.

Ето така изглежда поляната през 1939 г. Снимката е картичка на фотографа Григор Пасков. Хотелът започва да привлича курортисти не само от Брацигово. Тук започват да идват хора от Пловдив и София.

„По стария път от високото пред теб изплува един замък, с островърхи ламаринени кулички, Подофицерското здание, така го знаехме. Зад него надничат две красиви вили в алпийски стил. Бяха четири – Кацаровите вили. Сега нищо автентично не е останало от тях. Да не говорим за подофицерското здание, изобщо го няма. Остана само в нашите спомени. Това си е българска черта. Като че гледаме първо да унищожим най- хубавото. “ – пише Христо Дюнков, който е съвременик на събитията от педестте години насам.

Околностите на летовището предлагат условия за еднодневни походи, които могат да се организират до Чакмакли, Попова шапка, Въртележката, Орозтепе, Мангашли, Каваците и др.

И курортът започва да набира привърженици. Зимите тук са студени, снеговете големи и лятото започва едва през юли, а най-предпочитано е мястото през август.

След девети септември 1944 г. народната власт национализира вилите на Кацарови и ги превръща в библиотека и здравна служба. Има и редовна автобусна линия.

„Пред зданието чака цялото атолушко воинство. Около 30 души – предимно деца, някоя баба и дядо. Чакаме АТРАКЦИЯТА – кой нов е дошъл? Дали мама и тате са изпратили по рейса армаган? Някоя кошница с ароматни праскови, грозде, смокини, ябълки или кайсии. Рейсът беше единствената връзка за нас с цивилизацията. На 24 май ни връчваха свидетелствата официално. Първата седмица на юни родителите ни командироваха в Атолука. На първата седмица зачервявахме бузи Под контрола на бабите изкарвахме едно незабравимо лято в игри и закачки. Прибираха ни края на август, а понякога и за 9 септември.“ – пише Дюнков. „Пътят Брацигово-Атолука. От моста срещу самообслужването в Брацигово до“Кривта ряка “ в Равногор, беше макадам – дупка до дупка. Мост нямаше. Имаше брод – насипан чакъл по дъното на реката. Когато реката придойдеше, водата стигаше до вратата на рейса. Рейса представлява ше камион на чиято рама беше качена една каросерия от рейс.Бяхме го кръстели Санта Мария. Шофьори бяха Панко и Палона. След това пуснаха истински рейсове. Пътуването си беше живо пътешествие. Понякога продължаваше по 2-3 часа. Рейсът задължително спираше за почивка на Павлица. Малка разходка под дебелата букова сянка за пътниците и зареждане на адската машина с вода. Когато беше жега Санта Мария спираше на още 2-3 места. Понякога се извършваше ремонт на място.“

На Атолука е построена фурна и през лятото всички отмарящи могат да разчитат на пресен хляб. Назначен е фурнаджия. „Дълги години фурнаджия беше Дзако, а след него Янката Чинакчиваров. Цялата работа по приготвянето на хляба се извършваше от един човек. Тежка, отговорна работа и голям майсторлък. Ставане в 3 часа. Палене на фурната. Месене, формоване и втасване. Печене, вадене и продаване. Докато почива закуски – милинки, катмарлии, баници и кифли. Всичко вкусно и неповторимо. През летния върхов сезон вадеха по 3 фурни на ден и пак не стигаше. Тогава викаха по някой помошник. Само на дърва се опалваше пеща. След години внедриха горелките. Хлябът ухаеше. Имаше препечена леко зачервена хрупкава коричка. Докато пътува от фурната до вилата половината коричка изчезваше. Баба казваше: „Жъ са карам на тоя Яню, па го е направил ляба с полвин кора“. А милинките, катмарлиите, перпитници, ммм……нещо се олях. Тестото се месеше и втасваше на втория етаж. Над самата пещ да втасва на топло. Незабравим спомен.“ – пише Дюнков.

В хотела е открита телеграфна, а после телефонна служба. Телефонната служба е в малката стаичка на рецепционистите и който иска да говори, го прави след като телефонистът му подава слушалката през прозореца на стаичката. Телефонът е съвсем старовремски, понеже абонатът се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо телефонистът да набере централата (с определен номер) и там да поръча с кого желаем да говорим.

Така цялата опашка от чакащи става съпричастна с вашия разговор. Най-често той се изчерпва с въпроса – „Кога ще дойдете?“ и поръчки за това, което гостите да носят. Ако не стане връзката по телефона се праща телеграма. Тогавашният SMS.

Ежедневно до курорта през летните месеци три пъти дневно пътува автобус за олеснение на курортистите, а те стават все повече. Така от сто около края тридесетте, в края на шестдесетте години на миналия век, вилите са над триста, в момента над 450.

Музейните архиви пазят и спомени като този – тук са се вдигали сватби.

Безценните спомени на Христо Дюнков ни разказват за живота на Атолука през петдесетте години на миналия век: „Всяка вила си имаше тенекиена мивка с чучур, закована с два пирона за някой бор или тераса. За баня – дума да не става. Имаше градска в Брацигово или в копаната и баба с чайника. Тоалетна – само две общи. До ресторант „Бял бор“ и Хасковската, по пътя за Брациговския лагер и балканът е голям.

Хладилник, само в магазина на дядо Пейо. Магазина беше във вилата на дядо Пейо, на завоя над Кацаровата чешма срещу елхите-пет на брой с общ дънер. Няма вече нито една Единствен в курорта събран в една стая. В него имаше всичко: сирене, салам, халва, вафли, чушки, домати, макари, лопати, метли и каквото се сетиш още. Супермаркет. Киселото мляко се носеше всяка сутрин от Равногор в едни големи алуминиеви кръгли тасове. Нямаше бурканчета и пласмасови кофички. За кисело мляко се отиваше с тенджера или канчета за храна. Млякото се режеше на буци като сирене. С метална решетка се слагаше в съда. Тенджерата на кантара-една буца, един кг.+тенджерата. Прясното мляко престигаше направо в гюмове. Носиш стъклено шише и ти сипват през фунията направо с полвиницата. Нямаше хладилници, но не ни и трябваха. Всичко беше прясно, с трайност до няколко дни.
Курортът имаше собствено стадо. Колеше се в петък и събота. Според заявките – теле, агнета, шилета, крава, всичко без прасе. На 200м. по дерето под улука, от който носи името си Атолука имаше егрек. Оградено място, в което се пазеха животните за колене
Колеше се до дерето сутрин рано и до 11ч месото свършваше. Кой взел, взел. Месото е окачено с ченгела за клона на някоя елха. Отиваш и посочваш от коя част, колко искаш. Касапинът кълца. На кантара с топуза, друг нямаше. Плащаш и в тенджерата, още капе кръв от месото. Младите не знаят истинския вкус на месото. Както върви и за нас ще си остане в спомените. Месо се готвеше в събота и неделя. Ако не се обработи – в понеделник е развалено. Имаше импровизирани хладилници. Дървен сандък с врата от мрежа против мухи, закован високо на терасата. В него през лятото месото издържаше до 7-8 ч.
Имаше интересни личности в Атолука. 
Дядо Мита Китана- природно надарена личност, зевзек, предприемчив, винаги усмихнат и готов да даде акъл или да помогне. Обичаше да казва: „Кво вряме стана – ни ти да си жив, ни яз да съм умрял“. Като дете беше ми интересно, че все нещо примяташе в устата. Оказа се, че нещото е бонбон лукче. С това се занимаваха дядовците по цял ден. Пред ресторанта от сутрин до вечер се играеше на карти, шах и табла. Четирима професионалисти играят и около тях 7-8 кибика гледат сеир. Ама то наистина си беше сеир. Понякога се стигаше до бой. Играха на вързано-локум на клечка. Имаше постоянно гюронтия, кавги и смях. Един дядо с големи вежди казваше „Га не развалиш някоя игра, за кво си се изтапанчил на стола.“ Най-сериозното каре беше на Пешо Дуки, поп Пешо, Дабижев и Аджиминчо. Събираха се обикновено на терасата на Дабижев, под бора. Играта продължаваше по 24ч.,без прекъсване. Сериозни играчи, помнеха всяко разиграване, от преди 7-8 години. От вечерта поръчваха за закуска перпитница при Янката. Разтегнат хляб на тънко с много сирене и масло. Вкусно, та вкусно. Дядо Мита имаше две магарета и една магарица. Разхождаха се свободно по гората и вечер се връщаха. Колко пъти сме ги яздели на голо, без самар по горските пътеки. А и колко сме падали съборени от някой клон провесен над пътеката.
Голямата яма до трибуната беше направена от дядо Мита.
Копаеше и правеше тухли. Като изсъхнат ги печеше на кафтор. Занимаваше се и с билкарство. Проследихме го открихме, че си има лятна резиденция. На една голяма елха в гората, между Курорта и Брациговския лагер, от дъски беше сковал легло върху клоните. Там си полягваше. Елхата приличаше на новогодишна, цялата беше накичена със снопчета билки. Билкарницата. По призвание си беше инженер. Имаше идея и проект в главата да се прокопае тунел под Гарвановите скали. Веднъж ни заведе до скалите. Една тумба от 4-5 дядовци и още толкова деца. От Атолука до скалите беше набил колчета в гората от къде ще мине пътя. Тунела също беше маркиран. С групата беше и дядо Щерю Гагата . Правеше снимки. Помня, че имам една, ако я намеря ще я кача. Негова е идеята за построяването на двата язовира в Брацигово. През тунела не можахме да минем, но върху него минавахме по правата пътека Атолука, Гарвановите скали, Розовски вриз, Гарваница, Брацигово.“
По време на социализма курортът е наречен „Васил Петлешков“ и до днес това е официалното му име.

На  5  август  1969  г.  Атолука  е  обявен  за  защитена  местност и шестото поред курортно селище в България, а  през  1985-а  със  заповед  на  Комитета  за  опазване  на  природната  среда  при  МС,  територията  на  защитената  местност се разширява, за да се запазят ценни за лесовъдната практика форми от бял бор и смърч.

Пак по времето на социализма в центъра на курорта се строи ресторант „Бял бор“, а в зрелия социализъм се появава и магазин за хранителни стоки към „Нармаг“. Друго важно соцсъбитие е построяването на пионерски лагери. Той се намира извън територията на курорта, но столовата е в Атолука. Стотици деца са почивали заедно с учителите си, те са от Хасково. Ето какво съобщаха Христо Дюнков за лагерите: „Първият лагер на Атолука е Брациговския на Върталяшката.Насред гората масива построика на два етажа от която нищо не остана. Под нея имаше столова и кухня. До лагера имаше малко футболно игрище. Какви мачове ставаха с хасковци и кричимци. Много незабравими моменти. Около 60 деца на две, три смени почиваха в лагера. След него беше открит Хасковския лагер в курорта. Основната база беше в постройката на два етажа, която всеки момент може да падне, над параклиса. Като допълнение, не знам по каква причина, от лагера се ползваха и три от кацаровите вили. В едната имаше библиотека специално за лагера и медицински пункт.

За летуващите отделно имаше библиотека с щатен библиотекар в подофицерското здание. В лагера почиваха около 60 деца, разпределени в три отряда. Имаше по две,три смени на сезон. На площадката пред стола на лагера имаше кол, пилон със знаме. Сутрин под съпровода на една тръба знамето се вдигаше пред строените деца. Вечер се сваляше след вечерна проверка, в 21ч .,рядко в 22ч. През деня във всички лагери програма, режим. Закуска, занимания, обяд, сън от 14 до 16ч., свободно време и т.н. Най-интересната част започваше вечер. Правеше се лагерен огън. За курорта огъня се палеше в една голяма плитка яма до сегашната трибуна. Сега ямата е запълнена. Следваше програма. Стихотворения, песни, танци, сценки и игри. В 21 ч най-късно това приключваше. Е те тогава започваше истинската волна програма. Огъня догаряше. Дебела жар. Небето се е избистрило и се е подпряло на Чакмакли. Звездите са слезнали ниско, големи като паламарки. Изцъклени, ярки, едни потрепват, други само блестят Баба Каля – Луната- свети та се къса, светло като посред бял ден. Незабравим спомен: легнали по гръб на тревата да мечтаем и да броим на глас падащите звезди. Задължително се появяваше китара. Песни и романтика. Как да не се влюби човек всяко лято поне по веднъж. Често ходихме и си „вземахме „картофи от равногорските ниви. Жар от огъня- колкото искаш. Заривахме картофа в пепелта и отгоре жар. Обикновено или го забравяхме или го изваждахме още суров. Независимо суров или прегорял, по – сладък картоф не съм ял.
Заводският лагер
По стария път, на стотина метра от фурната в седем – осем дървени бараки. Някак си той беше по незабележим. По правата пътека за Брациговския лагер, на края на курорта, под скалите беше почивната станция на Хидрострой. Десетина бунгала и обща барака за стол и кухня.
Кричимския лагер
Намираше се под Брациговския в пет големи, дълги дървени бараки. Те бяха най-добрите в програмите с народните танци.

Много от родителите на децата летували на Атолука се запалват от идеята да имат собствена вила и така се появява нова група от хора пристигащи от различни места, които се вписват в местната общност.

Почивни бази имат и брациговските предприятия – фабрика „Полет“, дърводелският завод „Андрей Жданов“ и др. При национализацията хотелът отива в ръцете на Военното министерство и все още щеше да бъде негова собственост, ако не беше съборен през 2016 г.

Причината да изчезне от центъра бе, че сградата дълго време не бе поддържана. Тя работеше като хотел до деветдесетте години на миналия век, а след това бе запечатен горния етаж, а накрая и цялата сграда.

И още една снимка от последните дни на хотела.

И сега.

След промените през 1989 г. много дълго време на Атолука нищо не се променя. Изглежда сякаш времето е спряло. До момента, в който фурната спира да работи, заради смъртта на фурнаджията Стоян Чинакчиваров. По-късно фурната е продадена от Община Брацигово на частно лице и на мястото ѝ днес има вила.

В началото на ХХI в. брациговци и курортисти от други населени места събраха пари и издигнаха параклис в летовището. Той е посветен на смъртта на Божията майка и отбелязва празника си на Голяма Богородица, когато се раздава и курбан за здраве. Параклисът бе осветен от пловдивския митрополит Арсений и бе едно от големите събития свързани с курорта през 2004 г.

Другата голява атракция свързана с Атолука е пенсионерския събор, който се провежда на голямата поляна. Той е насрочен за първата събота на август и събира хора от третата възраст от цялата страна. Но не винаги, на събора е са идвали и БТР, но преди доста години.

Ако веднъж посетите това място ще искате да се връщате отново и отново. Гората предлага много възможности за разходка и пикник, а докато бродите в нея ще намерите гъби, боровини, ягоди и малини.


Ето как описва пътя към Атолука Боян Болгар: „Вървяхме през гора, пресечена тук там от внезапни слънчеви пролуки като деколтета, като мазгали, като проблясъци на една мисъл… Ядохме ягоди и боровинки. Планинските ягоди са малки, не по-големи от лешник, но затова пък са по-благоуханни от градинските…Планината обилно те възнаграждава за всички усилия, които правиш за нея. За всички лишения, които търпиш.“

Но колорита на летовището продължава да се допълва от множеството интересни хора, които го посещават. И като всяко такова място Атолука си има песен. Нейното начало е заглавието на този текст. Изпълнители на песента през годините са Гилин, Петър Спасов – Пешев и Христо Тошков.

Пламен Колев е автор на текста и музиката на „Атолука, Атолука … хич не ми се тръгва от тука“

Легендата

В миналото мястото е влизало във владенията на местен турски бей. Според разкази на жители на Брацигово и Равногор, водата там е била толкова студена, че когато конят на бея веднъж достигнал мястото и започнал да пие от течащ поток, замръзнал от студената вода и „се споминал”. Затова и, сполучливо или не, местността е наричана „ат” и „олука”, което идва от турските названия за „кон” и „чучур за изворна вода”. Казано по друг начин – Атолука – може би означава конският извор.

Въздухът

Атолушкият въздух има лечебни свойства. След изследвания на НАСА на база спътникови снимки районът около Равногор в радиус от 40 км е определен за най-чистия район на Балканския полуостров. Сертификат, доказващ това, се пази в община Брацигово, а резултатите от изследванията са публикувани през 1994 г. в сп. „National Geographic”.