Никола ИВАНОВ, литературен критик

Диана Саватева е автор на три стихосбирки – „Памет за щастие“ (2008), „Градът – любовна карта“ (2012) и „Капка, изпреварила дъжд“ (2022). Както заглавията на поетичните й книги, така и заглавията на циклите в тях, на отделните поетични творби, говорят за богатата духовност на авторката, за превес на духовното над телесното, за отвъдност: „Сътворение“, „Преодоляване“, „Ореолът на болката“, „Памет за щастие“, „Незаличимо“, „Думи, освободени от гравитацията“ „Непрогледна светлина“, „Космическа прашинка“, „Просъница за липсващото“, „Узряване на липсващото“; „Съвършенство“, „Гледката, която отмести хоризонта“, „Днес всеки миг е дълбок“, „Недостъпност“, „Прозирен живот“, „Безкрайно“, „Притча“, „Толкова много изгубени души“, „Живот в три измерения“, „Още търся по дъното на паметта“ и т.н.
Още първото въвеждащо стихотворение „Тук съм“ от първата стихосбирка на Диана Саватева говори за нейната поетична автентичност, за вродения поетичен усет, за творческия й натюрел:

между дървото с тежки плодове –
настръхнали слънца,
между прегърбения храст,
от който синьото е отлетяло,
между глухарчето
във клетка от трева –
защита срещу мисълта за вятър,
между камъка със змийска памет
приседнал в сянката на времето.

Чувството за собствена първородност при Диана Саватева е несъмнено. Творбата говори за специфичния усет и умение на поетесата за единство и единение с природата, тя се чувства неотделима брънка от прамайката природа, умее да общува с нея, усеща я със сърцето и душата си. Разбира се, че Бог е сътворител на всичко земно: „ТОЙ разговаряше/ с две объркани врабчета/ за изящността на малките подскоци“ („Сътворение“). Но освен това, което ТОЙ е вдъхнал и втъкал в нас, важно е и самоизграждането: „Създаде ме,/ създавах се“, заявява поетесата в едноименното стихотворение. Единението с природата потвърждава и „Клонки, разчупващи се“, което разкрива умението на тази поетеса да изрази и предаде чрез стиховете си и най-фините сърдечни и душевни вълнения, състояния и преживявания. В „Парченце от огледало“ лирическата героиня се оприличава с тревата. В маринистичното „Прогизнал бряг“ релсите са оприличени на весла. Лирическата героиня свързва всичко с морето, градът се е сраснал с морето, защото е „със корен под водата“. Такава е съдбата на морските градове и обитателите им, защото „стъпките ни дъното дълбаят“. Жителите на морските градове са неотделими от морето, те са се сраснали с него, то е тяхната съдба. Хората от брега предпочитат морето, защото повече му вярват, обръщат гръб на сушата и за тях „рибата по-сладка е от хляба“, те са обречени на морето. Диана Саватева притежава много фини сетива за заобикалящия я свят, от стиховете й струи нежност. Колко красота, словесен финес, духовност откриваме в „Спасение“:

Върховете на дърветата,
вкоренени в небето,
търсят скривалището на дъжда.
Тревите са молитвено преплетени –
пръсти на вдовици.
Въздухът се гърчи
под острието на слънцето.
Скрито зад стъклото
едно дете рисува
облачета с дъх.
След миг ще завали.

Всичко това е съчетано с дълбоки екзистенциални размисли за човешкото битие, за Смисъла. Поетесата притежава проникновен усет за болката и тъгата, стиховете й предизвикват неочаквани асоциации. Наблюдавайки разчупващите се клонки, тя вижда изсъхналия шипков плод на храста като „мумифицираното тяло на лятото“, напомняйки за тленността на човека и живата природа.
В стиховете на Диана Саватева винаги битът преминава в битие. Във „В януарския ден“ битовата картина в началото е само повод, защото веднага битът преминава в битие. Персонажите в „С теб вървя“ са уличният музикант и антикварката с книгите, които изпълват стиховете с духовност. Мелодията и книгите се преживяват от всички и съпровождат всеки в пътя му, защото оставят духовни следи в сърцата и душите на минувачите. Във „Всяко тяло“ тялото е отразено в душата на човека. Поетесата настоява, че външността подсказва и говори за духовността на човека, тя непрекъснато одухотворява предметите, както става с чашата в „Счупих красива чаша от далечна земя“.
От лириката на Диана Саватева лъха и струи чистота. Затова детето и детството присъстват в нейните стихове. В „Май“ детето променя сивото настроение, сближава хората и „става/ по-топло“. В „Март“ по поетичен начин е внушена детската сърдечна и душевна чистота чрез изпратената приятелска картичка, която:

Прилича на детска рисунка –
не можеш да разбереш
какво е създала комбинацията от
несръчност и непорочно въображение,
но пъстротата те усмихва.

Лирическата героиня на Диана Саватева живее в самота. „Празнота“ е ключовата дума в едноименното стихотворение. Тя се чувства като „Профил на тяло/ изрязано от здрач“. Това усещане при нея е още от предраждането, то е заложено в нея, с него се е родила., така са устроени сърцето и душата й, такава е нейната чувствителност. Във „Вървя срещу мрака“ страхът я „влудява“ и „Мракът трепти като плът“. Изоставената сграда в едноименното стихотворение е „катедрала на отсъствието“. Достатъчна е появата на жената на отсрещния балкон да я стопли с човешкото си присъствие. „Мрак“ е ключовата дума в „Бягство“:

Запуснатата къща на беглеца
пороят увенча със ореол.
Черното на слепите прозорци
просветля до зрак.
Покривът – измръзнала ръка
се сниши над миналото.

Самотата е зъзнеща, дъжд и сняг… Самотна и мрачна е картината в „Отвъд е възможното синьо“, където „Прогизнал мрак/ попива през плътта/ след края на движението“. Обстановката е съответна на настроението в творбата. „Празнота“ е ключовата дума в едноименното стихотворение. Лирическата героиня споделя: „Аз съм/ преди себе си родена.“ Така е създадена – да изживява драматично и дълбоко живота. В диптиха “Илюзии, разтворени в отровата на сбъдването“ (книгата „Градът – любовна карта“) лирическата героиня споделя: „там, където трябва да си/ е празнота“. Поетесата изживява болезнено алиенацията, липсата на топлина и обич:

В просъница реката придойде
удави върбовото клонче
навело се да я погали.

Тези стихове напомнят за великолепните стихове на Добромир Тонев:
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти сякаш си удобен за разпятие.

Стиховете на Диана Саватева са населени с тъга и болка. Болката се усеща в цялата й лирика. Дори един цикъл е озаглавен „Ореолът на болката“, При тази поетеса болката е осмисляща, защото е дълбока, екзистенциална. При Диана Саватева можем да говорим за продуктивна болка, защото ражда поезия. В есеистични фрагменти тя споделя за тъгата: „Безразличието е по-голямо изпитание от тъгата. Тъгата е живо чувство. В нея има трепет, стимул, действие. Зад тъгата винаги прозира любов. Тя е бяло перденце от тензух на селски прозорец – само чака лек полъх, за да се повдигне и пусне цветовете на живота…“ Поетесата е тъжна, защото не е безразлична. И за болката: „Най-ценното свойство на болката е избледняването – като картина, която дълго е стояла на стената и не просто е загубила цветовете си, а е насложила върху тях слънце, сенки и погледи. Един ден откриваме, че това не е картина от някога, а друго платно, грундирано от времето, което чака да го нарисуваме. Отново.“ Тъжни и болезнени са стиховете й, изпълнени са с дъжд и сняг. „Тъгата няма бряг“, споделя Диана Саватева в поантата на “Животът непрекъснато ни среща с похитители“. „Есента е оттук довсякъде“, споделя лирическата героиня в „Тежки паяжини, влажно слънце“. „Минавам по пътищата на болката/ отново и отново“, заявява поетесата в едноименното стихотворение. Листата в „Пияните листа“ „търкалят отчаянието си“. В „Прозирен живот“ тишината „засенчи думите“. В „Безкрайна поема“ споделя, че желанието й е „да изследвам болката/ като я гледам в очите“. В „Измамен оня глас“ продължава изповедно:

…а трябва да опиша на някого
болната картина
впримчена в прозореца –
овехтяла топола
и решетка от безкрайности.

Представата на лирическата героиня за щастие е с „подрязани криле“, всичко говори за пустота и отчаяние. „По-тайна става утринта/ по-звънки са страданията“, заявява поетесата в „През влажния прозорец“. Тя се чувства „като паяжина/ между две листа/ в лозата под прозореца./ Защото сме едно.“
Деликатно е интимното чувство в лириката на Диана Саватева. Тя никога не разголва докрай любовното чувство, обзело сърцето и душата й, защото се опасява, че ако го направи, неизбежно ще изпие и чашата с благоприличие. Свенлива е при изразяване на чувството си, няма да открием душевно разголване, страстни изгарящи прегръдки и целувки, експресивни еротични сцени. Защото в любовта тя дава превес на духовното над телесното. Малко повече си позволява в „Разтреперващо синьо“:

Любовна карта
е градът
тук целувка
там ухапване.

Но и в тези стихове няма любовен екстаз. В есеистичен фрагмент поетесата споделя: „Любовта не може да започне отначало. Може да продължи оттам, докъдето е стигнала. Среднощ – най-светлата част от съществуването. Почти пълнолуние, няколко премигвания ме делят от съвършенството. Затварям очи, за да забавя случването и отминаването. По-светъл е студът.“ Трябва да умеем да усещаме и различаваме „Любов от Нелюбов“, истинското от фалшивото чувство, споделя поетесата в „Непрогледна светлина“. Ако е истинска, любовта ще се осъществи, защото е съдбовна – това е главното послание в „Любов“, което е изградено на основата на фолклорния мотив, използван като метафора за любовта:

Върху черния овен паднах
и той ме отведе при теб.
Върху белия овен паднах.
Той пак ме доведе
при теб.

Една целувка е достатъчна да освети мрака на нощта, да го прогони и тогава „Няма защо да сме тъжни“ – стих, който е рефренът и рамката на творбата („Хор на прилепите“). „Губя се – времето отнема/ частици от тялото ми,/ отвява ги някъде към други тела.“, споделя с горчива болка поетесата в „Губя се по пътя към теб“. Става дума за неосъществената и непостигната любов, която оставя привкуса на „отдалечаването“, на постепенно охлаждане на чувството. Сходни са настроенията и в „Нищо не остана“. В „Траектория на липсващото“ също става дума за неосъществената любов, когато от разсъмването „Прокапа здрач“, а денят е „враждебно слънчев“. Лирическата героиня се страхува от „злата, хапеща/ жестокост, която/ близостта отглежда.“ Акцентът е поставен още с въвеждащия кратък стих на книгата „Градът – любовна карта“:

Любовта
ме погали
Но не ме помилва

Лирическата героиня изживява болезнено случващото се, защото при нея любовното чувство не е повърхностно, то е дълбоко, извира от сърцето и душата й.
Поезията на Диана Саватева впечатлява с откроения си хуманизъм. Топлината е „кървяща“ в „Просъница за липсващото“. Лирическата героиня не може да понесе жестокостта на прииждащата река, която „удави върбовото клонче/ навело се да я погали“. Не трябва да отвръщаме на доброто със зло – това е посланието. В „Безкрайна поема“ срещаме съзиданието, но и разрушението:

Духът на птицата
носи в човчица
сухи клечки, слама, кал.
Хиляди полети за едно гнездо.
Духът на подпалвача
вижда клада
от сухи клечки, слама, кал.
Един пламък за хиляди пожари.

Хуманистичната идея е внушена чрез противопоставяне на „Духът на птицата“ на „Духът на подпалвача“, които символизират Доброто и Злото, Съзиданието и Унищожението. И същевременно посланието, че граденото с толкова много усилия и труд само за миг може да бъде разрушено. Най-голямото изобилие в едноименното стихотворение е когато „плодовете на сърцата“ са „готови да те следват“. В „Озари ме изпитание“ пороят е „спотаена омраза“. Лирическата героиня изживява болезнено всичко – любовта и омразата, радостта и мъката. Затова за нея всичко е „изпитание“. За поетесата най-трудното изпитание в едноименното стихотворение е “да опазим лекотата на сърцето си“, добротата, съчувствието и състраданието към нещастните. Много устойчива е мисълта за Зло в едноименното стихотворение, тя преследва лирическата героиня и не напуска съзнанието й. Нарцистичната суета не е присъща за хуманизма, защото е егоистична, в това се убеждаваме от петстишието от „Кръгове“:

Зад оградата е скрито
будното око на нарциса.
По-тънка от листо,
суетата му
промъква се отсам.

Нарцистичната суета е заразителна, затова е опасна за човека.
Няма как подобна дълбока поезия да не е силно екзистенциална. Можем да открием екзистенция във всяка поетична творба на Диана Саватева. Поетесата говори тихо, защото разбира, че крясъкът не лекува болката и всеки трябва да си носи кръста, без да хленчи и да се оплаква от съдбата, която му е отредена. Тишината за лирическата героиня е „осъзната сила“ в „Узряване на липсващото“ Тишината предразполага към екзистенциален, философски и метафизически размисъл. Разликата между поколенията е важна, защото те трябва да се разминават. Жалко е, ако приличат на нас, родителите, те не трябва да са наши копия. За да преодолеят страха ни, трябва да са други, различни, по-смели:

Сега след мен, като във блато,
в следите ми страхливо стъпват.

Дълбоки екзистенциални са размислите на лирическата героиня в „Свечеряване“:

Домашните духове заговорничат
срещу промъкващите се
през цепнатините на разума
улични видения.
Прозрения
впримчват в стъпки
надеждата за бягство.

Във „Въртележка“ лирическата героиня се лута в кръг във всички посоки, но не намира себе си. „След мене кръг./ Пред мене кръг./ Докосвам всички посоки,/ но никоя не става моя“ – споделя тя. За смъртта става дума в „Страстта на оплаквачките“, чиито гласове са „опънати въжета над пропастта на/ болката“. Плачът на оплаквачките е като „увиснали над бездната въжета“. Светът е неопознаваем – това е главното послание в „Няма жива душа“:

Накрай света съм.
Светът е заплетено кълбо
с много краища.

„Откакто се помня/ към залеза пътувам“ – драматично екзистенциално споделя лирическата героиня в „Нелечимото разпадане“, за да завърши, напомняйки ни за неизбежното:

Знам
какво е написано.

Морето е „златен капан“, който „съблазнява, заключва, отнема“ („Животът непрекъснато“). Вратата в едноименното стихотворение е вход и изход едновременно. А „всяка врата обещава преминаване в друго/ измерение“. Пътуването в едноименното стихотворение е преоткриване на познатото. В „Спомен е куха дума“ поетесата говори за Паметта и отправя обобщаващото послание, че нещата и хората ги има и продължават да са живи, докато има памет за тях. Паметта не зависи от желанията на човека, в паметта има мистика, защото помним само това, което е развълнувало сърцата и душите ни и се е настанило трайно в тях. Много важна е паметта за дома, защото става дума за корените на човека („Още търся по дъното на паметта си“). В „Среща“ поетесата ни напомня, че от детството до старостта е само миг.
Сред фундаменталните теми в лириката на Диана Саватева е Свободата. Свободата е безкрайност:

И все пак
толкова е хубаво
да се затичаш,
а между теб и хоризонта
да няма нищо.
(„Стръмното“)

Във финала си стихотворението „Отвъд възможното синьо“ лирическата героиня ненадейно се изстрелва в небето и поетесата спонтанно възкликва с възхищение:

Само небе –
най-недостижимият бряг
удавен в синьо.

Волност, въздух, свобода – това струи от стиховете. В „Капка, изпреварила дъжд“ капките се „реят във въздуха“ свободно, те са „като перца на отлетяла птица“ и събуждат живота, превръщайки „кривите локви“ в „малки изгубени морета/ в градската пустош“. Красиво стихотворение, което предразполага към дълбоки екзистенциални размисли.
Ключовата дума във „Всичко случващо се“ е „изплувам“. предчувствието за свобода е неунищожимо. Лирическата героиня на поетесата развълнувано споделя: „Предчувствам първата глътка въздух/ тръпчива като събуждане/ след толкова лепкави нощи/ в гърлото.“ Свободата усещат и чувстват и думите, и мислите са свободни, защото са излезли „от клетката“. Свободата не може да се постигне със страх, за това става дума в „Преодоляване“. Стихотворението „Небе“ говори със заглавието си. Лирическата героиня „изкрещява“ името, толкова силно е желанието и жаждата за свобода. Свободата е непостижима и невъзможна, ако градът е „по-малък от небето над него“ („Сянка на цвете“). Недостъпна ли се оказва Свободата – можем да се запитаме след прочита на „Недостъпност“. Но Надеждата е жива в „Далече“. „Безкрайно“ говори със заглавието си. Прелитащият щъркел във „Февруари“ е „подозрителен със щастието си/ сезоните объркал/ завинаги“. Посланието в „Октомври“ настоява, че смъртта е най-голямата Свобода:

Сочно небе.
Листата отлитат
от клетките на дърветата.
Танцуват със смъртта
свободни.

Може да изглежда парадоксално, но е логично.
Всеки поет размишлява за поезията, творчеството. Не прави изключение и Диана Саватева. Стихът е истинският дом на лирическата й героиня, в него тя чува гласа на сърцето и душата си. „БЯЛ СТИХ/ е животът ми“ – споделя поетесата в едноименното стихотворение „Безстишието“ за нея е „бездомие, бездумие“, просто мъртвило („Краища“). Поетът живее пълноценно преди всичко чрез поезията си. „Думите са с дълбок корен“, споделя поетесата в „Септември“. В „Живот в три измерения“ допълва за думите:

Думите дишат.
Думите
ферментират,
ако ги оставиш да пренощуват
под графитения тензух на мрака.
Думите
са гладни непрекъснато.
Понякога искат мляко.
Понякога кръв.

Асоциативно си припомняме мисълта на великия Йордан Йовков, че „думата е страшно нещо“. „Написаните думи/ не се изтриват/ никога напълно“, споделя Диана Саватева в „Незаличимо“, защото „Душата им остава/ да кръжи над белега/ от съществуването/ вдълбан в листа/ завинаги“. Чрез думите и стиховете поетите остават да живеят и след като си отидат от земния свят, думите и стиховете могат да осигурят безсмъртие на поета, който ги е сътворил. Сходно е посланието и в диптиха „Траектории на липсващото“:

…имам време
за следа –
ъгълче на страница,
прегънато
да не забравиш
до къде
си стигнал.

Лириката на Диана Саватева е много асоциативна, което е качество. Парадоксалните неочаквани словесни обрати, оксимороните, придават многозвучие на стиховете й. Ритъмът на поезията й е бавен, защото е вглъбена поетеса. Тя не се интересува от мимолетното, почти не се задържа при него, защото за нея е важно главното, фундаменталното, трайното, екзистенциалното. Недоизказаност, плахост да се разкрие до край са характерни за творчеството й. Нейната лирика не предлага спонтанен експресивен израз на обсебилите я чувства, в стиховете й няма словесни фойерверки, защото спонтанността й е овладяна, тя не разчита на еклектиката и частичното, а на задълбоченото, на говорещата тишина между думите, предпочита уединението в тишина. Образите й са по-скоро силуети. Това може да създаде погрешното впечатление за статичност, но то е измамно усещане, защото стиховете й имат скрита, неафиширана динамика, „тих“ драматизъм. Тя създава динамика чрез бърза внезапна смяна на вниманието и погледа върху предметите и нещата, но различността им не променя посланията. Кадрите се променят, но мислите остават едни и същи, устойчиви. Свободната поетична форма е нейният стих, защото я изразява най-добре, свободният стих е най-адекватен и съответен на нейната лирична чувствителност. Стилът й не е словесно разточителен, метафорите и образите идват естествено, в лириката й няма да открием каквато и да е маниерност.
Лириката на Диана Саватева е сложна, погледът е подвижен наблюдаваме докосване и отдръпване. Тя няма изцяло любовни стихотворения. Нейната лирика е съкровена, в нея тя свенливо споделя своята интимност., сърдечните си и душевни трепети, страховете си. Пише с перо, потопено в сърцето. А най-дълъг в поезията и литературата се оказва пътят от сърцето до ръката.
В лириката на Дана Саватева ще открием достатъчно екзистенция, философия, метафизика, мистика, дълбоки размишления. Тя свързва земното с космичното, приканва ни да се вглеждаме по-внимателно, съсредоточено и вглъбено в живота и случващото се около нас, за да го разбираме по-добре и да го преоткриваме. Стихотворенията й са едностилни, тя не изменя, не изневерява на начина си на писане, който я изразява най-добре и прави поезията й разпознаваема, физиономична и автентична.