Снимка: Читалището в Бяга с възстановка на Еньовден
Сгушено между Баба баир и подстъпите на Родопите брациговското село Бяга съществува от най-дълбока древност. Артефакти и тракийски надгробни могили доказват, че територията му е била обитаема още по времето на траките. И не само това. Според местната краеведка Велика Янакиева, напълно възможно е в полето край поречието на Стара река да се е намирала Горна Бесапара.
На снимката: Велика Янакиева, авторка на книгата „Корени вплетени с любов“.
Същинската столица на митичните Беси.
Доказателство в тази посока е и това, че в землището на селото в посока Пещера са открити останки от крепостни зидове и домове. Край днешна Бяга е преминавал път от Баткунион през Радилово към днешните Пещера и Брацигово. Над селото е имало и римско селище, което вероятно е било част от пътна станция през Родопите към Бяло море. Пещерският историк Иван Попов застъпва тезата, че Горна Бесапара се е простирала от местността Бялча край Пещера, надолу по течението на Стара река и вероятно е достигала до днешния кръстопът, където се пресичат шосетата от Пазарджик към Брацигово с това от Пловдив към Пещера. Тезата не е проверявана въпреки изобилието от археологически находки, една от които и днес може да се види в музейната сбирка на с. Радилово. Надгробна стела, която бе разчетена от д-р Йордан Илиев гласи, че камъкът е надписан в памет на тракиец от неговия син. Самият камък е намерен в близост до въпросния разклон, като се предполага, че е бил пренесен от близко място, за да послужи за част от зид.
Съботни маршрути: Местни краеведи търсили Бесапара край Белово, Пещера и Баткун
Тепърва предстои доказването на теорията за Горна Бесапара, но със сигурност откритата край Синитово е пътната станция на Долна Бесапара, която е служила като място за отдих на римските войници и пътниците, които са прекосявали планината за да поемат към Сердика (София) или Филипопол (Пловдив). Край Синитово са намерени и останки от нимфеум (храм на водните нимфи), както и плочки, свидетелстващи за това, че пътят от Долна Бесапара към Родопите е бил доста натоварен.
От този период край Бяга е открита и мраморна статуя, която се съхранява в Регионалния исторически музей в Пазарджик. Тя пък е доказателство за това, че в района са живели заможни хора, които са можели да си позволят и произведения на изкуството.
На тази снимка, в дъното, виждате статуя, която е намерена край Бяга, още в древността тя е била обезглавена. Вероятно това е била фигура на римска богиня. Траките са покорени от римляните през I в. – II в. от н.е. Нашият край не прави изключение. Най-известното място където е имало римски гарнизон в този регион е днешната крепост Перистера. След III в. и тук започва да се разпространява християнството, което е обявено за основна религия от император Константин. Край Бяга са открити останки от ранно християнска черква, както и далеч по-късни религиозни постройки.
В територията на България тези земи, които след римляните са управлявани от Византия, влизат по времето на хан Пресиян и хан Маламир. По време на Византийското робство отново са в рамките на империята, за да се върнат в България след въстанието на Асен и Петър във Велико Търново през 1185 г. Но това не се случва веднага, защото тези територии са под опеката на Иванко, убиецът на цар Асен. Те са му възложени за управление от византийския император като дар за извършеното от него злодейство. По-късно Иванко осъзнава грешката си, той се разкайва, че е убил своя братовчед и започва постепенно да укрепва крепостите – Кричим, Ватрохокастрон (Жабя крепост), Цепина. Започва да наема на работа български войници, вероятно по негово време край Бяга е построена и нова охранителна крепост известна на историците като Пѝка кале. Името ѝ идва от оръжието пика. Има вероятност крепостта да е построена и от деспот Алексий Слав, който наследява земите на Иванко, заедно с хората и крепостите в тях след убийството на цар Калоян пред стените на Солун. Цар Борил поема престола в Търново, а първият му братовчед Слав се самообявява за владетел на Родопите.
Така селището запазва своето важно място край пътя за Филипопол, който пък става част от властвалата близо сто години Латинска империя. По-късно при Иван Асен II то отново влиза в рамките на България, заедно с цялото владение на деспот Слав, който умира при мистериозни обстоятелства в столицата на владението си – Мелник.
В края на ХIV в. Бяга попада в ръцете на ордите на Лала Шахин. При завоеванията си турците не са бутали нищо, колкото и скандално да звучи, те заповядат местните хора сами да разрушат своите крепостни стени и вътрешни крепости. Само така населението ще оцелее. Така и става. Огромните крепости изчезват само за няколко месеца, а камъните от тях и до днес могат да се открият в основите на стари къщи и каменни огради. Част от храмовете също са разрушени, като преди това са били ограбени. Иконите – изгорени. Настъпват пет века безвремие. Местните хора се занимават предимно с отглеждането на плодове и зеленчуци, развиват земеделие и животновъдство. Част от тях се местят към Брацигово или Пещера.
Пѝка кале
Пѝка калеси — според краеведа Стефан Захариев е име на разрушена крепост и черква, както и на самото Бяга според „турски историци“. Като се има предвид, че посочената от Захариев крепостна черква е в селото, може само да се предположи, че преди изверяването е била възстановена от населението и после при помохамеданчването наново разрушена (вж. и при Ив. Панайотов, стр. 224).
Тракийска, антична и средновековна крепост Хисара/Пика кале се намира на 3.26 km североизточно по права линия от центъра на село Бяга. Изградена е върху самостоятелно възвишение с отлична видимост към околната равнина и хълмове, както и към съседните крепости. Възвишението е с много стръмни склонове, като е най- достъпно от изток- югоизток по билото на хълма, което се спуска плавно към равнината. Крепостта изградена на върха има два строителни периода- тракийски и средновековен.
Към тракийския период се числят два пояса крепостни стени, които условно се делят на основна крепост и външна преградна стена. Основната крепост има неправилна многоъгълна форма с максимални размери 74х48 m и площ от 2.2 дка. Тя е ориентирана в посока югозапад- североизток и нейната стена е градено от местен ломен камък без спойка. В днешно време стените на този крепостен пояс се наблюдават под формата на разсипи, които добре очертават формата ѝ. Дебелината на стените е около 1.5 m и по тях не се забелязват следи от кули.
Входът към укреплението е бил от североизток, като от югозапад описания от Недялка Гиздова вход не се забелязва. По всяка вероятност такъв не е имало, тъй като терена от тази страна не позволява нормален достъп до укреплението. На разстояние от 25 до 66 m пред основната стена е била издигната втора. Тя е била изградена от източната, северната и западната страна на обекта. От юг няма следи от нея, защото там склона е значително по- стръмен.
Днес тази стена трудно се различава на терена. Нейните останки са много разпилени и по всичко личи, че не е била използвана през втория строителен период. През средновековието стратегическото местоположение на този хълм отново е било оценено и върху руините на старата тракийска крепост е издигната малка, но здрава средновековна твърдина. Тя е изградена в средата на тракийската и има неправилна форма напомняща връх на стрела насочен на югозапад. Максималните размери на укреплението са 35х16 m с площ от 0.375 дка. Стените на тази крепост са градени от камъните на тракийската, споени с бял хоросан (никъде по терена не се забелязва описания от Н. Гиздова, червен хоросан). Днес тези стени се проследяват под формата на насип, чиято повърхност изобилства от парчета хоросан. По всяка вероятност тракийската основна стена е била поправена тук- таме и е продължила да изпълнява предназначението си, но вече като външна, крепостна стена. Твърдината е служила за защита, при вражески нападения на населението от селището, в местността “Куру чешме”, което се намира северозападно от крепостта. При теренни обхождания археолозите са намерили монети от III и XI в. Намира се и голямо количество битова керамика.
Името на селото
В документ от 1445 г. Бяга фигурира като Старо Белово, така е обозначено в „Тимар на Мустафа“. В по-късните записи го намираме и като Старо Белово и като Бега. От къде идва наименованието Старо Белово не е ясно, но изследователите намират връзка с тракийското име Бесапара, което е косвено доказателство, че легендарната столица на бесите се е намирала в този район. Второто име се свързва с бей, който е владял селото, като е построил тук своя чифлик. Но няма никакви категорични доказателства нито за едното, нито за другото име. Съществува и трета теория, че в селото е имало много бегълци от съседни опустошени селища. Но за съжаление няма нито едно доказателство в подкрепа на това твърдение.
Първият османски документ, в който фигурира името на Бяга е от 1477 г. В дефтер за данъци от 1576 г. се сочи, че в селото има 35 български къщи. Така българските къщи в Бяга през 1635 г. са нарастнали на 51. Това се твърди в турски документ за събирането на данъци. По времето на Стефан Захариев през 1870 г. българските семейства в Бяга вече са над петстотин. През 1870 г. Стефан Захариев описва Бяга по следния начин – „село между ридът Баба баир и един клон на Родопа. На половин час към серево-запад от Козарско и три часа към юг от града. С 35 къщи, една джамия и 110 жители турци, и 42 къщи, черкова и 410 жители българи – абаджии, градинари и земледелци. Половин час към юг над селото има голяма крепост с развалена черкова, която турките историци наричат Пика калеси, както и селото.“
Строеж на манастири и храмове
Покровител на селото е свети Теодор Тирон. Така се нарича и храмът в селото, построен през 1817 г.
Снимка: Даниела Мерджанова.
Това е новият храм на селото. Той е построен през 1880 – 84 г. от брациговски майстори -строители, старата църква се е намирала под сградата на сегашното училище „Христо Ботев“. Тя била известна сред хората като Гергьовската черква.
Това е първата църква построена в селото след падането под османско иго. С нея е свързана местна легенда, която разказва как по време на робството край селото съществувал голям манастир „Свети Атанасий“. Когато той бил нападнат и опожарен, монаси укрили в хралупата на едно дърво клепалото на манастира и много стара книга за църковно богослужение. Те били случайно открити и клепалото дълго време служило в храма Теодор Тирон. Ето какво пише Ламбри Петров:„Клепалото беше с тек чук и се чуеше надалеч два часа път. По време на Брациговското въстание заедно със селото и църквата беше опожарена. Клепалото останало от Средновековието, също безследно изчезна.“
Кърджалийски нашествия
В народната памет съществува спомен за два големи манастира – „Свети Георги“ в местността Ямата и „Свети Атанасий“ в Преставите. Храм имало и в местността Кичук баир, но той също бил съборен. Това се случва в началото на ХVIII в. когато в района редовно има нашествия от войнстващи банди известни като кърджалии. Кърджалиите ( не са жители на гр. Кърджали) са разбойници – отцепници от турската армия, действащи като въоръжени групи през този период. Запомнени в устните традиции като страшен бич за мирното население, кърджалийските отряди са организирани под командването на най-опитните в редиците им познавачи на военното дело. В тези грабителски банди влизат хора от различни етноси, националности и вероизповедания, обединени единствено от военното си занимание. Те нападат, разграбват и опожаряват градове и села, а заграбените богатства и плячка отнасят в тайни свърталища в полите на Стара планина и Родопите. За подобни нападения в Брацигово разказва Христо Мишев – Чибис. Там обаче селото било заградено с дървена висока ограда, възможно е подобна да е имало и край Бяга, но храмовете и манастирите оставали беззащитни пред набезите на османлиите. Така те първи били опожарявани и разграбвани, а монасите – избивани.
Априлското въстание
Това е и една от причините местното население да се включи активно в организацията на Априлското въстание през 1876 г. По време на бунта цялото население се е изнесло там, което пък довежда до опожаряването на жилищата на хората. След кървавия погром в Батак паднало и борческо Брацигово. Хората от Бяга били подкарани като овце към селото си, като турската войска ги биела и блъска ла да вървят по-бързо. Част от майките с пеленачета се принудили да ги изоставят в храстите край пътя.
Вместо в Бяга част от мъжете, жените и децата били отведени в Пазарджик, на 9 май 1876 г. Там ги затворили в Куршум хан. Милостиви турци успели да съберат изоставените деца и в Пазарджик открили майките им. Само една от тях не била намерена, малкото бебе, което било момиче било отнесено от турчина, който го намерил в една фурна в Татар Пазарджик и заръчал на фурнаджията и жена му да се грижат добре за бебето. То останало там месеци наред, докато една милостива еврейка не издирила майката и детето се върнало в Бяга.
Част от затворените в Пазарджик въстаници били откарани в Пловдив, там ги затворили в напуснати хамбари, наблъскани едни в други, без храна и вода. Заедно с мъжете били жените, и децата. В края на бунтовното лято те били освободени и се върнали в опожарената Бяга. Не стигало това ами и местните турци ги замеряли с камъни и ги проклинали. Но последвал обрат, хората от Бяга били спасени от някой си Али бей, който идвал по техните земи да ловува. С негова помощ били построени първите къщи след въстанието в Бяга. В тях се събирали хората от цели родове. Помощ им оказва и българо-английско дружество, което им доставя храна и помага за изграждането на още десетина къщи. Така малко по малко селото започнало да се възражда. Във въстанието загинал Трендафил Млячков, а на заточение били откарани Георги Анчов, на остров Кипър, свещеник Илия Димитров, Никола Петров, Петър Николов и Илия Стоянов.
От Бяга в Брациговския въстанически пункт влизат 72-ма четници, които носят със себе си 50 пушки, 1 револвер, 65 пищова, 30 ятагана, 5000 фишека барут, 60 оки барут, 130 оки куршум, 16 коня, 240 говеда, 900 овце и кози, 250 кг жито. Брацигово се превърнало в нов Ноев ковчег, който обаче не опазил напълно хората си.
Руските войски навлизат в селото на 21 януари 1878 г. Това е Първа дивизия от Девети хусарски киевски полк. В селото идва командирът на полка – Александър Николаевич Корф. На следващия ден през селото преминава Втора дивизия, която поема към Батак. Местните турци си тръгнали още преди руснаците да навлязат в селото, но заедно с тях си тръгнал и ктиторът на мястото за днешната църква – Сотир Паунов. Той бил женен за туркиня и приел мохамеданството. Но завещал земята си за християнски храм.
Свободни, но не съвсем
След края на Руско-турската война Бяга попада в пределите на Източна Румелия. И остава в пределите ѝ до Съединението през 1885 г. След това дошла Сръбско – българската война, в която участват мъже и младежи от Бяга. Началото на ХХ в. било посрещнато с радост, държавата започнала своето истинско развитие за пръв път след Освобождението.
БЗНС придобива определяща роля в региона, БКП също намира почва за развитие
Постепенно хората започват да се връщат към нормалното си съществуване. Те се заемат със своето основно занимание – отглеждането на плодове и зеленчуци. Не е странно, че БЗНС на Александър Стамболийски намира най-много привърженици в селото след края на войните. На 9 юни 1923 г. е извършен държавен преврат и Стамболийски е убит. На 22 -ри септември започва въстание в което се включват и земеделците от Бяга, под ръководството на Георги Македонски. Социалистическите идеи също намират почва в селото и в него е създадем Революционен младежки съюз. Създават се две кооперации – „Съединение“ и „Обнова“. През 1928 г. селището е електрифицирано. Водопровод обаче се появява десет години по-късно. През 1939 г. е създадена и първатта пощенска станция.
ЖП – линията
Бяга е спирка от железницата Кричим – Пещера. Тя е открита на 12 декември 1937 г. след като дълго време селото изпраща писма до редица инстанции, за да обоснове необходимостта от този вид транспорт. Първите писма са изпратени до Министерството на транспорта още през 1925 г. Заедно с тях прошения се пращат от Брацигово, Козарско, Куртово Конаре и Пещера. Първият влак по линията се управлява от цар Борис III.
Той слиза на гарата в Бяга и приема букет цветя и приветствие от 10-годишната тогава Велика Янакиева. Самата тя участвала в едно от най-важните исторически събития на селото си Велика Янакиева написва неговата история обхождайки редица музеи, търсейки източници, в които е споменато селото. Дълги години ѝ отнема работата по разкриването на източници за манастир, който в миналото се е намирал на мястото на днешния възстановен по нейна идея параклис Св. Атанасий.
След пророчески сън: Учителка открива темелите на манастира Св. Атанасий край Бяга
Жителите на Бяга са и сред участниците във войните водени през миналия век. Имената им са изписани на паметник, който може да се види в центъра на селото, на него се четат имената на загиналите по време на партизанското движение. Бяжани са участвали и в Балканската война от 1912 г., прерастнала в Междусъюзническа, а после в Първа световна война. Загиват подоф. Данаил Калчишков, сер. Благой Влахов, редниците Димитър Калоферов, Атанас Николов, Атанас Ламбов.
В началото на този век Бяга се побратимява с френското село Сан Триви (Sent Trivie), считано от август 2007 година. Всяко лято групи хора от селата си ходят на гости. Празникът на Бяга е в първата седмица на юни.
Стожер на духовността в Бяга винаги е било местното читалище. То има две имена, първото от тях „Заря“ то получава през 1903 г., когато е основано. По време на социализма е преименувано на „Никола Вапцаров“, чието име носи и до днес.
Източници:
Велика Янакиева, „Корени вплетени с любов“, 2006 г.
Сайт „Български крепости“ – Пика кале
„Брацигово“, Илия Зоински, 1976 г.
„Брацигово“, Търпо Рашайков, 1973 г.
„История на Брациговското въстание“, Никола Петлешков и Иван Йеремиев, 1905 г.
„Географико историко статистическо описание на Татар Пазарджишка кааза“, Стефан Захариев, 1973 г.
