Пазарджишкият алпинист Христо Макрелов покори връх Аконкагуа на 22 януари, в 14:05ч. а мястото и известно Андите в Южна Америка. Височината – 6960.8 м.Това не е първият висок връх в неговата лична история. В актива му е и Елбрус. Както и опит да покори връх Ленин.
Не го спират трудностите, които неминуемо съпътстват всеки поел към високите върхове – разреденият въздух, стръмнините, снега и вятърът. Изкачванията са страст, но и кауза за Христо, който носи личното име на първия българин покорил Еверест. “
Извинявам се, че сега пиша, но тук в планината нета го няма никакъв. Вече сме в цивилизацията и драсвам първи редове след 13 пълни дни и нощи на едно изключително преживяване, емоции, трудности и опит.
Планината Анди е костелив орех. Връх Аконкагуа е триж по-костелив. Експедицията очаквано се оказа много трудна и тежка задача. Непосилна за 70-75% от дръзналите да опитат изкачването на гиганта.
За мен обаче 22.01.2024, 14:05ч., ще остане като датата, на която успешно стъпих на най-високия връх в живота си – Аконкагуа = 6960.8 мнв., планина Анди, Аржентина, континентален първенец на Южна Америка. Почти 7 хилядник, без някакви си 39,2 метра.
Очаквайте подробности по-нататък. Първо трябва да се посъбера малко, че доста неща минаха и продължават да минават през главата и тялото ми. Високата алпинистка планина дава много, но и взима. Винаги. Особено когато гледаш в очите Смърта как се опитва да отнеме човешки живот на 6600мнв. А ти няма какво да направиш. За щастие всичко приключи благополучно.“ – пише Христо в личния си профил във Фейсбук.
Предлагаме ви личното му обръщение към неговите фенове, написано дни преди покоряването на върха да стане факт.
„No retreat, no surrender!“
„Няма място за отстъпление!“
Скъпи приятели, съграждани и колеги-планинари,
За тези, които не ме познават – казвам се Христо Иванов Макрелов и съм от град Пазарджик / Смолян.
Това ще е един малко по-различен пост. И може би най-личният, който някога съм правил. За някои може да се стори дори странен. Със сигурност всеки ще го приеме по собствен начин. Тихичко се надявам да остави някаква следа – заради хората по-долу.
Считано от днес, 12.10.2023, остават точно три месеца до поредната ми високопланинска алпинистка експедиция – вр. Аконкагуа 6962 мнв., Анди, Южна Америка. Както близките до мен хора вече знаят и тази моя експедиция е с кауза:
За хората с:
– Детска церебрална парализа
– Синдром на Даун
Вече съм споменавал защо точно тези две групи хора. И защо алпинистките ми експедиции са малко по-специални и различни. Но сега ще споделя подробно по-личната ми причина. Която малко хора знаят и която е определяла огромна част от случващото се в живота ми. И която ме е направила човека и планинара, който съм днес.
Аз съм роден, поради лекарска грешка, с мозъчен кръвоизлив, в резултат на който получавам Детска Церебрална Парализа ( ДЦП ), Долна Спастична Парапареза. Според лекарски прогнози и диагнози за едно няколко дневно бебе на прага между живота и смърта, е трябвало да бъда със сериозни умствени и физически дефицити – ако оцелея. Зодия Телец и ината ми явно са надделели и ето ме тук – 45 години по-късно. За щастие от прогнозирания тогава умствен дефицит ми е останала само щуротията на нещата, които правя по нашите и чуждите високи планини – най-вече за сериозен стрес на близките ми.
Не така стоят обаче нещата с физическия дефицит. Имам проведени общо 7 операции на ляв крак – на 4 и 8 годишна възраст. Цялото ми детство и част от юношеството ми са преминали по болници, рехабилитационни заведения и санаториуми. Все места, където с много труд и усилия от страна на медицинския персонал, близките ми и мен самия проходих що-годе нормално. Със съответния дефицит в ляв крак – глезен и стъпало, който е видим от странната ми походка. И по-малка и лека степен на увреждане в лявата ми ръка. Обобщено – лявата част от тялото ми е с определени физически дефицити. Което пък никога не ме е спирало да тичам, спортувам, бягам, играя, дивея.
Според лекуващите ме ортопеди и невролози съм със „Средна степен на увреждане“. Според ТЕЛК съм с „лека“. Според мен самия – с „недостатъчна“ , за да ме спре да правя и постигам нещата, които искам. И мисля, че това е най-важното. Както казвам в едно интервю от преди две години, след завръщането ми от почти успешната алпинистка експедиция до вр. Абу Али ибн Сина / пик Ленин ( 7 134 мнв., 30.07.2021г., достигнати около 6 500 мнв. поради изключително лошо и опасно време ): „ДИАГНОЗАТА НЕ ОПРЕДЕЛЯ НАШИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ!“ И това е точно толкова вярно, колкото го четете в момента. Знам го от цял живот опит, инат – да правя нещата като всички останали, и много борба – със самия себе си, с трудностите, с чужди предразсъдъци, сочене с пръст и обсъждане, подценяване и усещане за неравнопоставеност. Такова беше обществото тогава, за съжаление. Днес, за наша радост, обществото ни е една идея по-зряло и по-приемащо по отношение на хората с различна форма на увреждания – вродени или придобити.
ЗАЩО ПИША ВСИЧКО ТОВА?
Вече близо 7 години, че и отгоре, съм активно по Планините. И мисля, че там горе намерих своето място, своя път и възможност да изляза от собствената си рамка и физически ограничения. Там успях да си покажа, че няма невъзможни неща – стига да искаш нещо достатъчно силно и това нещо да те зарежда и надгражда. И да има кой да ти подаде ръка в необходимия момент. И въпреки трудностите, убийствената често болка и понякога усещането за безсилие и невъзможност – ходя, преодолявам, постигам, финиширам, успявам, усещам, живея, планинарствам.
През 2019 започнах да се занимавам и с алпинизъм. Разбира се, на аматьорско ниво засега, но в настоящия момент с цели около и над 7000 мнв. Доколкото съм проучил и намерил адекватна информация в Интернет ( не претендирам за точност ), съм един от неколцината хора в света, които имат диагноза ДЦП / Cerebral Palsy CP и се занимават активно и продължително с Планинарство и Алпинизъм. И съм един от още по-малкото, които го правят без помощта на специализирано оборудване и съоръжения и каквато и да е форма на чужда помощ – за щастие физиката ми, макар и ограничена левостранно, все още го позволява. В България съм може би единствения – надявам се да греша – ще се радвам да науча за други хора като мен. И да се запознаем.
За да бъдат нещата във високата сурова Планина още по-истински по време на експедициите ми, отказвам дори ползването на портър услуги между лагерите – нещо традиционно и широко разпространено в световния алпинизъм. Нося целия си багаж сам. Така поне разбирам нещата аз и как трябва да подхождам към каузата си, ако искам да е истинска и стойностна. Така го направих на експедицията до пик Ленин – до пик Юхин и пик Разделная. Така ще бъде и на експедицията до пик Аконкагуа във височинните лагери. Борба, хъс, много пот и спортна злоба до край, до самата цел!
Сам финансирам експедициите си и закупуването на специалната високопланинска алпинистка екипировка – скъпо е, трудно е, но се справям и с това предизвикателство. За съжаление дори профилирани организации и местна власт, която уж подкрепя спорта, не подават ръка. Не подават дори и брандирани материали, които да използвам при достигане на върховете – за популяризиране на дейността им. Дори отговор не връщат на писмата. Но това си е за тях. Единствено съм получавал малка, но важна финансова подкрепа от моите работодатели за предните две експедиции – благодаря им за което.
До момента имам следните скромни постижения във високите планини:
вр. Елбрус, Кавказ ( 5 642 мнв. ) – 29.07.2019г.
вр. Юхин, Памир ( 5 100 мнв. ) – 20.07.2021г.
вр. Разделная, Памир ( 6150 мнв. ) – 23.07.2021 & 29.07.2021г.
Подножието на вр. Ленин, Памир ( 7 134 мнв. ) – 30.07.2021г. – достигнати около 6 500 мнв.
Предстояща експедиция до вр. Аконкагуа, Анди ( 6 962 мнв. ) – 22.01.2024 г.
КОИ СА ХОРАТА И ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, КОИТО МЕ МОТИВИРАТ ДА ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА?
В годините по планините и след изминатите стотици и хиляди километри по пътеките и върховете някак от самосебе си и естествено се зароди тази моя си кауза за моите си хора в неравностойно положение – хем да имам моята си мотивация да преодолявам НЕ моментите – а тях, вярвайте ми, ги имам много в Планината, хем да опитам да покажа и разкажа, че във всеки един от нас дреме един воин и приключенец, звяр на волята и непримиримостта. Независимо къде сме, кои сме, как ни се стича живота и как се чувстваме. Водим битки, за да излезнем победители!
И ако мога да мотивирам поне 5 човека със или без физически проблеми да опитат нещо ново и различно, да се предизвикат, да се надскочат – значи това, което правя и показвам, си е заслужавало и има смисъл не само за мен самия.
Много е хубаво, когато човек има мотивация. За всичко в живота. Най-вече когато искаш и опитваш да се надскочиш, да излезнеш сериозно от зоната си на комфорт. И когато тази мотивация е дълго с теб и не те пуска – омекотява и облекчава трънливия път към високо поставените цели. И те бута, и бута, и бута. Така всяко начинание става неусетно по-леко, по-радостно, по-приятно и по-безболезнено.
Но още по-хубаво е, когато имаш и МОТИВАТОРИ. Това са хора, личности или организации, които те вдъхновяват и дават сили именно в онези моменти, в които искаш да се откажеш дори от самия себе си, да кажеш „Не, стига, до тук съм. Край. Приключвам и никога повече.“ Намираш сили и воля не само да не спреш, но и да продължиш. Защото целта е по-силна и важна от моментната ти слабост и отчаяние. А мотиваторите ти те окриляват – в може би наистина най-трудните моменти в предприетите активности – както духовно, така и физически, като многократна бустерна доза адреналин и енергия.
За предстоящата експедиция до пик Аконкагуа аз намерих своите мотиватори. Или пък те ме намериха. А може би взаимно се намерихме. Сега ще ги посоча и се надявам, че няма да имат нищо против, задето съм избрал именно тях. Защото те още не знаят, сега ще разберат каква важна и значима роля имат за мен в следващите няколко месеца и колко много сила, кураж и упоритост ми вдъхват.
Познавам тези хора от скоро, но се оказаха истинско вдъхновение и стимул, за каквито не съм и мечтал дори. И не, те не са известни личности, професионални спортисти или алпинисти. Те са нещо много повече. Те са Истински бойци, Характери и Човеци. Герои и Приключенци. Ето ги и тях:
Алина Даниелс
А тези тук правят света едно по-добро, усмихнато и равноеднакво място за всички нас. Поклон и Благодаря:
Благодаря на съдбата, че ме срещна с всички Вас в правилния момент. Вие ще бъдете моята сила, енергия и стимул в пътя ми нагоре – към най-високото. И се надявам, че с Вашите мисли и молитви ще помогнете на мен и спътниците ми да достигнем най-високият връх в планината Анди, Южна Америка, Западно и Южно полукълба.
Благодаря Ви, че Ви има и сте такива прекрасни хора. Обещавам Ви да дам всичко от себе си, за да Ви зарадвам/е с достигане на вр. Аконкагуа, когато му дойде времето и да Ви поздравя специално от самия връх. А то ей го къде е – след точно 3 месеца стартираме. Остана малко време за тренировки и подготовка.
Стискайте палци, молете се за нас, давайте ни кураж чрез мислите и усмивките си. За останалото ще се погрижим ние, съдбата и Планината.
Разбира се, има и много други хора като моите мотиватори, чиято важност, стойност и принос са не по-малки и маловажни. Благодаря и на Вас. И поклон пред Вас и Вашите близки за борбата, която водите всеки ден. Дерзайте и ще постигнете!
Имам цел, имам кауза!
Бог напред и аз след него!
вр. Аконкагуа 6962 мнв., 12.01 – 02.02.2024 г.
За хората с:
– Детска церебрална парализа
– Синдром на Даун
Няма коментари!
Все още няма коментари.