Никола ИВАНОВ, литературен критик

     Валентина Радинска е третата голяма българска поетеса след Елисавета Багряна и Станка Пенчева, родени в Сливен. И трите са красиви и достолепни, има нещо аристократично в тях.

Стихосбирката на Валентина Радинска „Нека бъде любов“ съдържа 49 любовни стихотворения. Ето го стихотворението, определило заглавието на сборника:

     Нека бъде любов – на сълзите сред самотата,

     сред портретите на тишината в отдавна празния дом,

     под сенките на звездите, сред отровата на вината,

     сред нощта недовършена, сред молитвата шепнешком…

     Нека бъде любов – посред сънищата на тревите,

     сред пълнолунията на сърцето, по ръба на отиващия си ден…

     сред думите ми стъписани, пред ураганите ми превити,

     сред миналото, което единствено остана с мен…

 

     Но нека бъде любов – нищо, че времето ни настига,

     нищо, че тъмнините излизат за нас на лов…

     Повява от този миг светлина, и това ми стига…

     И тръпна сред студената пролет, но казвам – нека бъде любов!

 

Рефренът е „Нека бъде любов!“. Макар че любимият си е отишъл от този свят, любовното чувство е все така силно и живо, защото става дума за  дълбоко чувство, тъй като връзката е била духовна.  Физическата близост е изпълнена с нежност и духовност, тя допълва и усилва любовта в сърцата и душите на влюбените: „… и как пълзяха бавно дългите ти пръсти по шията ми бяла“. Чувствата на лирическата героиня са драматични, тя усеща  отдалечаващото се Време, но въпреки всичко посланието настоява: „Нека бъде любов!“

Валентина Радинска е доказана поетеса, в нейните стихове няма да усетим нищо случайно, епидермално, лицемерно, гримирано, преиграно, съчинено, сладникаво, елементарно, захаросано,  защото  са автентични. Няма каквато и да е имитация на чувства. Тя следва мисълта на своя главен учител в поезията и литературата, който казва, че „голямото изкуство предполага не сълзи  очите, а очи в сълзите“. Връзката с любимия е духовна, лирическата героиня си спомня „как тънехме един във друг, и как душите ни една от друга пиха…“, а „стихове реката пишеше“, които „преписваше сърцето ми във тъмното“.

Любовта е нужна на лирическата героиня като въздуха, затова й се моли от дълбините на сърцето и душата си  „не умирай“, „остани“, повторени три пъти, защото „Все още светят пламъците минали“. Без любовта животът й ще изгуби Смисъл, ще остане само да дочака физически земния си край. От думите на любимия „ми поникват крила“, споделя тя, а болката се превръща в „сладост“ и „кръвта ми като луда във мене снове“. Тя зове любимия: „ела тогава“, в най-трудните житейски мигове като Спасител.

Но загубата не може да я сломи, защото Надеждата е жива: „А аз, повярвай, още дълго ще съм жива…“ Дочуваният глас на любимия е достатъчен да възвърне радостта и  жаждата за живот у лирическата героиня („Колко малко ми трябва…“). Дарбата помага да се преодолеят нещастията. Затова в „Какъв сняг вали“  тя се моли на Господ да не прекъсне любовта си към нея, защото докато я има Божията  любов, няма нищо страшно. Огромна е благодарността и признателността към Създателя за това, че я е надарил с поетичен талант, който е спасителен, защото е Смисълът:

 

         Благодаря ти, Господи, че от светлина ме направи,

         че никнат от раните стихове, че още имам крила!

         Че – толкова пъти убивана! – душата ми пак е цяла,

         и с живи думи е пълна… Нали за това съм дошла.

 

В „Господи, искам да те прегърна…“ лирическата героиня се обръща към Него: „Обери ти, черешите, Господи…/ Аз ще пиша любовно стихотворение.“ Нейният Господ е Богът на самотата в едноименното стихотворение.

Лирическата героиня не съжалява, защото е изживяла Голямата любов. Чрез поезията тя продължава да разговаря с любимия:

 

Когато съм прозрачна, лека, и част от въздуха безсмъртен,

        когато в мене птици пеят, и вятърът през мен минава,

        когато се превръщам в думи, когато Бог към мен надзърта,

        когато мога и душата си във тези букви да оставя…

 

        Тогава замълчи, любими, и нищичко недей да казваш,

        защото в този миг ме няма, и съм разтворена във всичко…

        И със невидима ръка от мене Господ тихо вади

        това, което ти четеш, и за което ме обичаш…

 

Всеки ден без любимия за лирическата героиня е „ден на здрача“. В „Обичай ме…“ тя се обръща нееднократно към любимия с рефрена „Обичай ме!“. Постоянно го очаква, защото за нея загубата е огромна, незаменима. Нейната любов е всеотдайна: „Аз нищо не исках – просто да мога да те обичам“. Любовта я прави да лети, моретата да са й до колене, прелита над пропасти само „заради любовта, любими, само заради любовта…“ Не иска да се раздели с последната любов, защото това ще е смърт за нея: „Не! – тази последна любов във сърцето ми, нея – не давам!“ Понякога Валентина Радинска изпада като че ли в унес и транс и тогава се раждат стиховете й, както се е случило в „Нахлуват във прозореца отворен…“ Слива се с природата, с мирозданието, а думите й са „стръкчета трева“. Тя не губи надежда, че любимият може да възкръсне и да се появи отново в живота й:

 

Мога за теб да бъда и водата, и сушата,

         и думите, и мълчанието, и ехото – ден след ден…

         Мога много дълго да чакам – във теб заслушана,

         докато изсветлее гласът ти, и ръцете ти стигнат до мен…    

Образът на любимия  се мярка „в пейзажа като сянка тиха, стаена“, а лирическата героиня е като „бездомник зъзнещ“. Търси любимия като в „Сенки“ на Яворов: „Ще протегна ръцете си, и нищо, че може да плача…/ Но ще стигна до теб… Ще стигна… И няма да се удавя.“ Иска да й е „светло“ и „цветно“, но не може да го постигне. Сърцераздирателна е молбата й към любимия: „Моля те, помогни ми да не гледам към зимата, да не гледам към нея…“ Въпросите към любимия валят непрестанно:

Как живя без мене, любими, кажи как живя?

   Кой с теб кръжеше над сини води, над клисури зелени?

   Кой безутешните птици в душата ти хранеше с думи, не с хляб?

   Кой в пустошта ти трънясала търсеше отломките разпилени?

      А финалът е спазматичен:

И тогава ще ми разкажеш как без мене си живял..

    А аз как живях без тебе – не питай!

      В „Разхождат кученцата хора…“ обект на любовта за лирическата героиня е майката с рефрена „А моята майка умира“.

Както обикновено, много студ, дъждове, сняг, ветрове, мрак, пустота и самота населяват стиховете на Валентина Радинска. И много говорещо мълчание, което допълва изречените и споделените драматични и трагични чувства. В „Мълчи ми се…“ поетесата споделя:

 

  И виждам – чезнат вече в пустошта дори и сенките на тези дни.   Пресъхват чистите реки на спомена, и в тях утеха не намирам…

  А са на път далечни студове, и тъмни ветрове, и самоти…

 И затова сега ми се мълчи… И затова на завет думите прибирам.

      Спазматични са стиховете в „Толкова много бисери…“: Изтръпнаха ми ръцете – в пепелта да ровя въглени!/ Израниха ми се краката – след душата си да вървя!“ А в „Аз не за пръв път…“ допълва: „…и не за пръв път само думите споделят с мене вечерта поредна…/ И не за пръв път ме побиват тръпки в преддверията глухи на съня.“ Драматична тишина и самота властват в подобни стихове.

Но не е така при всичките стихотворения от сборника. В немалко преобладават и противоположни чувства и настроения – радост и светлина. Това прави любовта на лирическата героиня на поетесата пълноценна, защото  се проявява в разнообразни сърдечни и душевни състояния. В стиховете откриваме прекрасни картини, нарисувани с прекрасните думи на поезията. Словата се изливат сами, никакво мъчително търсене, никакви усилия, всичко е излято на един дъх:

           Нахлуват във прозореца отворен далечни облаци

                                                          и хълмове златисти…

          Тъй тихо въздухът сияе, и трепетно в тревата пада

                                                                                                цвят…

          Нагазвам във деня, и сякаш съвсем в началото е този свят –

          като току-що сътворена, минава по небето бяла птица…

         И пролетта е нова, непокътната, струи край мен и песента

                                                                                               си  пее…

           Душата ми така обича тази тъга, примесена със

                                                                                            радостта…

           Потъвам в звуците на въздуха, отпивам светлина от

                                                                                             утринта…

          И сядам край зелената река, която между бреговете тлее…

 

Силно е предусещането за идващата любов в „Когато е наблизо любовта“:

 

          Когато е наблизо любовта,

          и въздухът във тъмнината свети,

          когато те целува по лицето

          със звуците си тайнствени нощта –

          все още боязливо във гръдта

          ще засияе тихичко сърцето…

          Защото знае всяка твоя клетка,

          че вече е наблизо любовта…

 

Сърцето и душата на лирическата героиня засияват, защото дочува стъпките на идващата любов.

В тези стихове всичко е дълбоко, истинско, изживяно и преживяно В „Защо се връщам пак…“ Валентина Радинска споделя:

 

             Защото зная – само от криле опърлени перо

             за писане на стихове е годно…

 

Метафорите в тази поезия не са книжни, съчинени или измислени, а автентични, идващи естествено като резултат от лирическите преживявания. Тя не остава пленник на кошмарната духовна ситуация, която е обзела живота, не хленчи, а избира да се съпротивлява, защото е характер. Протестът й не е позьорски, а е неистов вик срещу обзелата ни духовна мизерия. Усещаме поетичен бунт срещу всевъзможните тирании, диктат и насилия над индивида, вкарването и ограничаването му в определени рамки, които го задушават и обезсмислят земното му съществуване.

В стихоттворението си „Вместо отговор” от друга нейна стихосбирка Валентина Радинска е категорична и горда, подобно на великата Анна Ахматова:

 

                      Аз имам власт над думите всесилни!

                      А вашта власт над мен е – шепа смет.

                      Че мене – друга сила ме закриля.

                      Защото съм поет.

 

Валентина Радинска има пълното право да го заяви. Защото наистина е Поет!

Осип Манделщам говори за трудната задача и голямото усилие, което е необходимо на поета, за да се освободи от властта на „съзнанието за правота”. Манделщам казва също: „Ние сме хора на смисъла”. Можем да твърдим, че Валентина Радинска е поетеса на Смисъла. В нейната лирика думите се усмихват през сълзи. Стиховете й са изповедни, ярки, диалогични, дишат трудно и същевременно са озарени от високо майсторство. Творбите й са изпълнени с полемичност и актуална универсална проблематика в истинския смисъл на понятието.

Валентина Радинска – една завършена поетеса.

Стихотворенията от „Нека бъде любов“ във формално отношение са безупречни, използвани са различни модификации на класическата поетична форма. И в тази стихосбирка Валентина Радинска доказва, че е несъмнен майстор на стиха.     Валентина Радинска е една завършена поетеса.

 

 

Валентина РАДИНСКА, Нека бъде любов“, стихотворения, редактор Надя Попова, печат СИМОЛИНИ, София, 2023 година.