Старата поща – така наричаме най-голямата забележителност на Пазарджик в наши дни, без нито един от днешните жители на града да е бил свидетел на това, че в тази сграда някога се е помещавала телеграфо-пощенска станция. Кога градът ни се сдобива с тази вековна сграда?

Макар да е създадена в традициите на възрожденската ни архитектура постройката е издигната в сърцето на града през периода 1907 – 1910 г. Неин архитект е Пенчо Койчев, което ни прави чест, защото в този период от развитието на следосвобожденска България, той е сред изтъкнатите майстори на обществени сгради.

Роден е в Дряново, но завършва образованието си в Гент, Белгия. Завършва с отличен успех, получавайки диплома за инженер-архитект, като му предлагат да стане асистент в университета, а негови чертежи десетилетия напред са били изложени в коридорите, за да бъдат образци за следващите студенти. След завръщането си Пенчо Койчев се установява в Силистра, но талантът му не осттава скрит, скоро той поема поста окръжен архитект на Плевен и създава сградата на мавзолея – костница, който можем да видим и днес.

След това се установява в София и другарува с най-изтъкнатите творци от всички сфери на изкуството. Негови събеседници на чаша кафе са Елин Пелин, Александър Божинов, Сава Огнянов, Иван Вазов, проф. Александър Балабанов, Пейо Яворов и ред още изтъкнати фигури от обществения живот на страната. Строи там дом за семейството си точно в същия период, в който в Пазарджик се издига пощенската сграда. Негови са проектите за Съдебната палата в София, както и за много други в страната строени в същия период по царско решение.

Поръчката за сградата идва от Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, оглавявано по това време от пещереца Михаил Такев, който едновременно с това е и министър на вътрешните работи. Бъдещата поща се издига върху църковен имот, а местното Архирейство се съгласява да предостави площта, но да събира наемите от дюкяните, които ще се помещават в сградата. Странно е, че църквата владее тази площ, която по принцип попада в сърцето на Еврейския квартал на града от онова време. В непосредствена близост до изящната сграда се намира едно твърде неприветливо здание – градският затвор.

По план в пощата трябва да има аптека, както и още четири магазина, които съществуват и днес. Можете да ги видите докато вървите по Мехкемето (ул. „Асен Златаров“). Строежът е поверен на пловдивски предприемач, по неясни причини. В Пазарджик е имало дюлгерски еснаф и майсторите от старата школа все още са били живи. Но и тогава имало лобита.

На пети септември 1911 г. зданието е прието за употреба и в него се нанасят десет телеграфо-пощенски чиновници с началник Стефан Стайков, помагат им още седем служители. Първата директна телефонна връзка със София е осъществена от тази сграда, до този момент телефонистите са избирали най-напред линията в Белово, а там ги свързвали със столицата. Едва през 1920 – 28 г. Пазарджик може да се свързва директно с Пловдив, Пещера, Панагюрище, Лъджане, Белово.

Интересен телеграфист в Пощата по онова време бил Юрдан. Ето какво пише за него д-р Костадин Кантарев в „Пролетта на един град“.

„Говореше се, че бил побългарен турчин на име Егюб. В църква не ходеше, а и в джамия никой не го беше видял. Партии и политики не го интересуваха, вестници не четеше. Завършил беше пети клас. Годините му бяха около петдесет. Ерген, самотен. Смолисточерна коса, мазна и дълга. Вчесана назад, чак до яката на сакото му. Винаги обръснат, носеше висока гумена яка, която го караше да се обръща целият, ако трябваше да погледне настрани. Ако понякога краката му са обути в чорапи, те бяха обърнати върху обувките. Тънък бастун, със сребърна топка вместо извита дръжка завършваше тоалета на един оригинал. Върху носа му на верев пенсне, свързано с чер шнур, метнат над дясното ухо и вързан на ревера. Бюджетът му за пиене надхвърляше този за храна, която най-често беше люта шкембе чорба в ахчийницата на Личката – прочут майстор на този деликатес.“ Пак според д-р Кантарев прочута телеграфистка от същото време била и Менка Хаджитомова.

Как се  е говорило по телефона по онова време?“Най-после пазарджиклии могат да влязат в кабината  и с викане да разговарят със София или Пловдив. Телефонните постове из града се поставят трудно и бавно. На първо време са свързани с по-важните държавни учреждения: Казармата, Общинското и Околийското управление, болницата и пр. Частните телефони са лукс. С тях постепенно се снабдяват някои търговски фирми, фабрики и незначителен брой граждани. Автоматичната телефонна централа сега е истински благодат. Завъртиш пет – шест цифри и разговаряш с всяко учреждение в града, с приятели от села и градове. Доскоро телефонната връзка в Пазарджик се осъществяваше с помощта на телефонистка от центаралата в пощенската станция. Даваш поръчка, която се приема след три – четири часа, позвънят ти: „Говорете със София!“. Вдигаш слушалката и чакаш. Никой не се обажда, а в ушите бучи, шуми, гърми. Чуваш разни разговори  – еин вика, друг се смее, трети псува.  Най-после се обади София – разменяш пет думи и връзката изчезне. Пак въртиш ръчката, викаш: „Централа! Централа! Къде отиде София, бе? Кой прекъсна?“

Да, това пише д-р Кантарев за два различни периода от историята на пощенското дело. В първата част за двадесетте години на миналия век, а във втората за шестдесетте. Ако днес можеше да види съвременните мобилни телефони, вероятно би бил щастлив.

Тук е мястото да отбележим, че поща в Пазарджик е имало от 14 май 1879 г. първоначално тя се е помещавала в Мошоновия конак, от 1905 г. до 1911 г. е била в дома на Иван Соколов, а когато се отваря новопостроената сграда се мести в нея. И остава там до 1949 г., когато в сградата се нанася местният съд. Старата сграда на съда е взета за седалище на Градския и Окръжния комитет на БКП.

Старата поща е собственост на църквата до 1947 г., когато по време на национализацията е отнета в полза на държавата.

Национализирана е и аптеката на Тумбев и тя става държавна собственост без да сменя местоположението си до 1972 г. Тогава е преместена, а на нейно място се появява руска книжарница, която мнозина добре си спомнят и до днес. В същата сграда се настанява и Дом на българо – съветската дружба.

След промените през 1989 г. сградата отново се връща в ръцете на църквата и на мястото на книжарницата бързо се появява кафене, което е все пак вид свидетелство, че просветата винаги отстъпва място на забавленията. Кафенето съществува и до днес, а името му е „Часовника“. Часовниковата кула, на която е кръстено ту е имала часовник, ту – не. Той ту е работил – ту – не.

На 24 март 1994 г. в сградата избухва пожар, в него една от жертвите е часовниковата кула, но с помощта на много институции и граждани кулата е възстановена с нов часовников механизъм.

Защо наричаме тази сграда Старата поща? Ами защото през шестдестте години на миналия век се появява нова поща. А тя е тази, която ползваме и до днес.