Никола ИВАНОВ             

 Слово при връчване на Националната литературна награда  „Иван Динков“ в Пазарджик на 4 ноември 2024 година

      Преди години Анна Ахматова бе казала за Борис Пастернак, че неговата слава е чудна, защото е  п о д з е м н а (разр.м.-Н.И.) Тази подземна слава, за която говори гениалната руска поетеса е най-голямата възможна слава, за която може да мечтае всеки творец. Тя спохожда приживе само безсмъртните. Защото не масовата, баналната, патосната, нито медийната слава са определящи. Те са временни и нетрайни, те са от лукаваго. Евтината популярност е принципно противоположна на творческата стойност. В знаменитата си книга „Почит към литературата” Иван Динков е написал: „В челата на всички посредствени писатели е вградена плоча, набраздена от едни и същи думи. Думите: Докато съм жив, няма да умра!” И още: „В изкуството не е достатъчно да имаме значение навсякъде, а да имаме значение винаги.” Колкото повече творецът е значителен, толкова повече се  стреми да е по-незабележим. Правило е, че именно към творци с подземна слава интуитивно се насочват най-талантливите по-млади и ги приемат като Учители, Демиурзи. В последна сметка само творците с подземна слава оказват влияние върху развитието на националната си литература и изкуство.

Иван Динков е един от най-големите български поети и творци на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е преувеличение и притеснение, защото има предостатъчно литературно-аналитични художествени доказателства за подобно твърдение, оценка и заключение. Той е уникален не в общоприетия биологичен смисъл за пръстовите отпечатъци, които отличават всеки индивид, а в най-високия, най-висшия интелектуален и духовен смисъл на понятието уникалност. При някои творческата  природа е спряла още в началото, при други е прекъснала работата си малко по-късно, при трети е застинала по средата, при четвърти е продължила още малко, и само при малцина е стигнала почти до края. При белязаните и обичаните Бог е довършил делото си до самия край. Спрямо Иван Динков природата е била максимално щедра, свършила си е работата до край. Бог го е белязал, посочил и погалил с обич като свое любимо изпитано чедо.

В моменти на неодобрение, несъгласие и на гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе написал: „Мъртвите поети са в гроба, а живите – по-дълбоко.” Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним” и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и смисли.

Иван  Динков непрекъснато беше упрекван, че поезията и творчеството му са прекалено черни, мрачни, изпълнени с тъмна енергия, песимистични, в едно време, когато бяха на мода фанфарите и високите фалцетни тонове на възторжените глупаци, на сълзливите дежурни  оптимисти. Но все пак Иван Динков е автор и на най-оптимистичната мисъл, която също е записал в „Почит към литературата“: „В мигове на отчаяние при твореца винаги идва едно копеле, което с малко циничния си поглед му казва, че колкото и дълбока да е калта, след нея неизбежно следва земята.“

Животът на Иван Динков, също както и творчеството му, е изпълнен с полусенки и тъмни кътчета. В тези полусенки, които винаги са поддържали буден интереса към един неразгадан докрай живот, се прокрадва неговата духовна биография. Защото той достига до дълбините на творческото озарение. Когато го четем усещаме, че въздухът около нас е пълен с думи, които ни заобикалят, наблюдават ни, оформят се в нещо повече от думи и накрая достигаме и се добираме до някакъв изход.

Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле не се състезаваше с никой, защото си имаше лично своя писта. И защото великите поети и творци се съизмерват и състезават само с мъртвите класици. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век.

Иван Динков бе машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-висока поезия и литература. Не поет, а поетище. Стиховете и книгите му са като скулпторите на великия Хенри Мур – единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.

Иван Динков е сред малцината ни национални пределни поети. Всеки пределен поет  изчерпва някоя от възможностите на националния си език, на определен начин на писане, оставяйки една по-малко на последователите си.

Иван Динков постига нещо изумително. Защото да изпълзиш от калта, троскота, кирпича и гюбрето, да се измъкнеш от дупката, от страшната битова мизерия, от почти безпросветността  на заобикалящия те селски свят и благодарение на личните си качества да станеш един от най-високите литературни върхове на България, това наистина граничи с интелектуален и духовен подвиг. Защото Иван Динков е самоизградил се, превърнал се във върховна еманация на българина творец. Той е първо поколение поет, писател, интелектуалец в рода си. И то от най-високо национално ниво. Сякаш през него и чрез него е избухнал талантът на целия му род от поколения назад.

Иван Динков бе единственият от великите ни национални поети, който не прекъсна нито за миг връзката си с родния край и любимия Пазарджик. При  всяка възможност той идваше в Пазарджик и се интересуваше  живо от ставащото в него. С особено внимание, разбира се, се отнасяше с пишещите млади поети в града ни. Разговаряше  с тях сърдечно, съветваше ги, помагаше им да публикуват, окуражаваше ги, одързостяваше  ги да не се страхуват да казват в творчеството си Истината, радваше се бащински на творческите им сполуки. В залата присъстват някои от тях и те могат да потвърдят казаното от мен. Склонен съм да съзирам намесата на съдбата във факта, че катастрофата, която по мое дълбоко убеждение  съкрати години от  живота му, стана също на магистралата между Пазарджик и село Гелеменово.

Веруюто на Иван Динков като творец и личност бе:

 

                         Все тая честност, честност, честност…

И

                         След съвестта и стиховете

                         едва ли има трети ад.

 

Иван Динков го отстоя през целия си живот и творчество. Едва десетгодишен той бе разбрал и усетил, че има съвест, което е бреме за човека на изкуството, и въобще за човека. Но когато творецът намери сили да носи това бреме, то се превръща в благодат. Иван Динков бе като крачеща съвест. Той ходеше по земята, но стъпваше внимателно, сякаш се страхуваше да не причини болка на достойните мъртви, които считаше за по-дейни от живите. Бе поет и творец с мисия, неговите обувки бяха покрити с месиански прах.

Неговото литературно  и гражданско поведение бе безупречно. Той бе просто образец, еталон за непоколебим стоически литературен характер, който за твореца е не по-малко необходим от таланта му. На Михаил Зощенко принадлежи абсолютно универсалната, обобщаваща гениална мисъл, че „Страхът е загуба на квалификация“. При Иван Динков не действаха и не оказваха каквото и да е влияние върху творчеството и живота му нито тоягата, нито моркова, той бе докрай верен на стиховете си: „… че който го е страх/ е праведник напусто“. Не успяха да го разколебаят нито варварски претопената в пещите на Полиграфическия комбинат току-що отпечатаната негова стихосбирка „На юг от живота“ през 1967 година, нито жестоките атаки срещу новаторския му роман „Хляб от трохи“ през 1971 година, когато призоваваха направо за литературната  му  екзекуция и пишеха, че той няма нищо общо не само със социалистическа България, но изобщо с България. Единственото, с което се съобразяваше и безусловно се подчиняваше бе собствената му Съвест! Самият той бе крачеща съвест. Иван Динков опази и завеща житейската си и творческа чаша кристално чисти.     

      Удивителното и уникалното при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, без да се самоповтаря или самоверсифицира, без да преекспонира сходни образи или метафори, личният му критерий не се снижи и той не промени и не изгуби мярата си.

Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станало неразделно от безсмъртната и велика висока българска класика. Несъмнено той е уникален автор, защото са уникални Поезията му, „Почит към литературата”,  новаторската му за българската литература сюрреалистична гротескова проза. Във всички  тях има литературни ядки и неща, които са неразложими във времето. Те са сред най-доброто, сътворено в българската литература. С творец като него би се гордяла всяка национална литература.

При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика усеща както своето призвание, така и своите мъки и вечна неудовлетвореност.

Като всеки велик творец и Иван Динков бе изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на самота в стихотворението си „Календар” той споделя:

 

                   … думите ми  някъде, отвъд, напред,

                       хълцат като пингвини на дрейфащ лед.

 

И ние трябва да извървим пътя до неговите думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи