Роман от Стефка ВЕНЧЕВА        

Не за първи път Мартин заспиваше с дрехите си. По дънките му имаше капки засъхнала кал. Тениската му бе прокъсана на няколко места. Маратонките се търкаляха  около холната масичка, точно пред дивана.

        Той дишаше дълбоко. След снощното приключение, нищо вече не можеше да го изненада. Бе успял да пропълзи през планински процеп, миг преди скалите отгоре да се срутят. Беше тичал като луд в непрогледната тъмнина, а някъде зад  гърба му остана тътена на търкалящи се камъни.

         Не си спомняше как се е добрал до Пазарджик, нито как се спука задната дясна гума и джантата зловещо стържеше в асфалта. Ако някой сега го събудеше щеше да се закълне, че всичко това е само някакъв кошмарен сън. Беше смъртно уморен и изплашен. Но нямаше представа какво му готви утрешния ден, но със сигурност най-странните събития от  живота му, вече се бяха случили, на 21 юни 2000 година.

1.

             Мартин нервно се разхождаше с ръце в джобове около бюрото. Отгоре му имаше няколко  нахвърляни книги, изрезки от вестници и два изпринтени листа. Той скръсти ръце на гърдите си и продължи да гледа празно. Мислите му се щураха далеч, зад стените на този тесен апартамент. Нямаше представа дали ще успее. Откъслечната информация приличаше на пъзел, от който липсваха доста части. За разлика от истинската игра не можеше да пише на производителя, за да запълни празнотите. Занимаваше се с нумизматика. Правеше го от шест – седем години и не искаше да прекъсва.

Вчера около десет и половина телефонът му иззвъня. Нямаше как да се обади. Беше в банята. Чу го, но реши, че ако е спешно, от другата страна ще повторят. Не се излъга. Настоятелното звънене продължи още няколко пъти. Осука се в хавлията и избърса ръцете си от пяната. Номерът беше непознат. Рядко се обаждаше, ако не беше сигурен в човека отсреща. Подвоуми се около секунда. Но реши, че няма да му навреди, ако се информира.

– Мартин Асенов?

– Аз съм, кой се обажда?

– Маринела, казвам се Маринела. Трябва да се видим, за да говорим за нещо важно.

– С непозната? Намекнете ми поне, за какво ще си говорим?

– За нещо, от което ще спечелите и което вероятно знаете как да намерите.

На следващия ден по обяд я чакаше на терасата на “Тракия”. Приятно ресторантче, решено в соцстил или по-скоро не променяно от седемдесетте,  с изглед към малък парк и оживена централна улица. Пред Мартин димеше чаша кафе, а той се озърташе зад слънчевите си очила. Сервитьорката щъкаше между масите и му пречеше да наблюдава стълбището. След  двадесет минути вече имаше намерение да си върви. Помисли, че някой му е скроил тъп номер.

Тъкмо оставяше стотинките в чинийката и пред масата му се изправи дебела жена, на средна възраст. Тя беше облечена в пъстра рокля, носеше лятна сламена шапка с малка периферия. През средата на капелата, минаваше нежна червена панделка. Явно беше бързала. Пристигна запъхтяна и потна под носа. Имаше двойна гуша, което предизвика неприятно впечатление у чакащия я мъж. Мразеше дебелите жени, а те всички до една разполагаха с двойна гуша.

– Аз съм Маринела, стори му се, позната от някъде, но после реши, че я вижда за първи път.

– Да ви поръчам нещо? – гледаше я през марковите си слънчеви очила, гласът и беше доста по-приятен от външността.

– Минерална вода и кафе, тя измъкна от чантата си ветрилце и започна да си вее. Голяма жега, а още не е дошло лятото. Ама какво се чудя, все пак е началото на юни.

– За какво трябваше да се видим? – той повдигна закачливо вежди и на средата на челото му се образува дебела бръчка. Знаеше, че това допълва чарът от общото му излъчване.

Тя го погледна с пъстрите си очи, усмихна се лукаво и затършува отново в чантата си. Измъкна миниатюрна снимка. Побутна я към него.

– Заради това.

Той  я погледна, прибра я в джоба и свали очилата си.

– Какво искате от мен?

– Да я намериш.

– Аз не съм детектив, аз се занимавам с други неща.

– Знам, че можеш да я намериш – този път гласът и бе много по-настоятелен. Очите и сякаш станаха червени за части от секундата.

– Не знам дали ще мога – повтори той и поклати глава.

– Струва скъпо, много скъпо. Много, много скъпо – тя отпи от водата си, а потта над горната и устна продължи да избива.

Двойната и гуша мърдаше докато пиеше. Едва сега забеляза мазната и усмивка. Тя изразяваше някаква лукавост, типична за всички жени със задни мисли. Можеше да се хване на бас, че тази много добре знаеше какво иска от живота, а сигурно и как да постигне целите си.

– Не мисля, че ще ти е трудно да се добереш до нея, знам, че си разбираш от занаята – каза го като скоропоговорка тя, издиктува му телефона си и си тръгна.

След нея остана, мирисът на финия и парфюм, недокоснатото кафе и полупразната чаша вода. От съседната маса се стелеше ароматът на прясно печени кебапчета, а сервитьорката донесе халби, с умряла от студ бира.

Знаеше за скулптурката. Беше я чувал. Всъщност кой не беше? Орфей /1/ с лирата си. Седнал върху някаква скала. Търсеха я и други, но не така настървено. Тази жена много бързаше. В момента мисълта му се точеше бавно като струйка олио, разлято върху мрамор.

Мартин извади очилата от джоба и отново ги забоде на носа си. Жегата продължаваше да напомня за себе си, а някакъв слънчев лъч се провря през листата на чинара и се заби право в мозъка му. Имаше правилни черти на лицето, а профилът му бе направо класически – красив нос, пропорционален на главата му. Навремето учителката по рисуване се шегуваше, че е оживялото копие на Давид. Имаше голямо желание да отиде във Флоренция, за да види оригинала на Микеланджело, но се беше зарекъл, че ще го направи, когато има достатъчно пари, за да пътува със самолет. Когато събра парите, реши, че е много по-добре да ги похарчи за нещо друго. Купи си кола.

– Ще си поръчате ли още нещо, защото ми свършва смяната? – сепна го гласът на сервитьорката.

–  Една бира, “Амстел” и нека да е студена, някаква шарена пеперуда пърхаше около масата.

Тази скулптура я търсеха поне десет човека. Бяха я нарекли “Орфей изпраща Евредика”. Никой не я беше виждал с очите си. Бяха намерили нейна рисунка в някаква много стара книга и я преснимаха като че ли все от там, такава беше и снимката на Маринела. Понякога се срещаха и рисунки, може би някой бе пробвал да подобри качеството на това, което се виждаше  в книгата.

Спомняше си, че преди време в Родопите, близо до Равногор, някакви бяха открили подобие на статуетката. То беше изработено от кост. Тази, която всички търсеха беше направена от мрамор. При това черен мрамор.

Ще ми струва много по-евтино, ако накарам някой да ми я изчука, помисли си Мартин. Тази дебелата едва ли разбира от изкуство. Онзи, който ще плаща обаче, сигурно  разбира. Ако му е непонятно ще довлече поне трима експерти и всичко ще  иде на кино. Преди време дойде една жена да си купува бронзова статуетка на Аполон. Още като я видя, стана ясно, че не разбира от бронз, а за Аполон само беше чувала. Каза на съдружника си Цеко и още на другия ден онзи донесе един съвършен фалшификат. Тя го плати, тръгна си толкова доволна, а само след пет месеца щеше да го одере жив. Отишла и на гости някаква приятелка и като видяла фигурката  казала, че е менте. Беше принуден да и върне парите, а на всичкото отгоре да намери и оригинал. Заплаши, че ще го издаде на полицията. Това не го бъркаше толкова, но можеше да навреди на реномето му пред останалите клиенти.

Поръча си още една ледена бира. Главата го понаболяваше от предната вечер, когато последователно пи джин, бира и ром с кока-кола. Някаква досадна муха взе да кръжи край ръката му. Кацаше и той уморено я отпъждаше.

Хлопна входната врата на апартамента и седна пред лаптопа си. Взе го втора употреба, но му вършеше идеална работа. Можеше да го разнася със себе си и да показва сканираните монети и предмети, вместо оригиналите. Освен това беше в постоянна връзка с всички, които се нуждаеха от услугите му. Влезе в мрежата и написа в търсачката – Орфей. Изскочиха купища сайтове. Още на третия извади късмет. Видя рисунката, която Маринела му тикна под физиономията. “Орфей изпраща Евредика”. Траките са почитали богинята – майка, нейният син Слънцето, а освен тях още куп божества. Маговете – жреци в древността били предимно от племето беси, които населявали доста големи територии в централната част на Родопите и тракийската низина. Непознатият автор на статията, цитираше редица музеи, съхраняващи монети и предмети от онова време. Бесите умеели да призовават природните стихии и да гадаят бъдещето. Маговете им имали доказани дарби на прорицатели и съперничели дори на Делфийския оракул. Цивилизацията им била много добре развита за времето си, те умеели да обработват метали, кост и камък. Въпреки отличната организация и големите им бойни умения траките са били покорени от Римската империя, която властвала дълго време над тях.

Третият сайт беше на Бялото братство. Там учителят Петър Дънов твърдеше в една от беседите си, че в България има само три духовни школи. Първата била тази на Орфей, втората на богомилите, а третата на Бялото братство.

Щуротии, помисли си Мартин. Само на едно място намери няколко думи за статуетката, тя била съхранявана в родопската пещера.

Екранът мигаше уморено отсреща.Той стана и си отвори една бира. Питието го освежи още с първата глътка. Включи телевизора и се зазяпа през прозореца. Окултизъм? Дрън-дрън.

 

В библиотеката му имаше страшно много книги. Беше ги подредил така, че винаги да си намира необходимата. Знаеше всичко за  вещите останали от траките. Знаеше кое е ценно и кое става само за залъгалка на лаиците. Ако се беше записал да учи в някой университет, сигурно щеше да направи научна кариера в историята. Беше прелистил хиляди страници, но науката се изказваше твърде отегчително.

Търсеха го всякакви хора, съвсем скоро го потърси един от местните богаташи, стягаше сватба на щерка си и го помоли да му намери оригинално златно венче от тракийска гробница.

–  Искам с него дъщеря ми да влезе в църквата, рече оня. Нека всички да запомнят как се е венчала.

Мартин се опита да го разубеди, обясни му, че ще му легне много по-евтино, ако си го поръча в някоя златарница, но вместо това  Делирадев се разлюти и му отговори, че има една дъщеря и ще я омъжи като принцеса. Плати му тройно по-скъпо, но не миряса докато не си взе венчето. Покани и го и на сватбата, беше в София. Отиде, за да види златото в косите на булката и се ужаси, тя приличаше на крокозъбел. Както и мъжът и,  син на друг богаташ. Така си е от едно време, констатира Мартин, пари при пари отиват. Злато при злато, а тия двамата са си лика-прилика. Пред храма ги чакаше грамаден черен мерцедес, натруфен с панделки и облепени със сребърен станиол, вплетени една в друга халки. Старомодно, отбеляза пазарджиклията и дори не си направи труда да отиде до ресторанта в НДК. Богатството не прави хората по-цивилизовани, а по-алчни, дано никога не стана такъв, размечта се тогава Мартин, но разкошът го привличаше като магнит. Вярваше, че дори и да натрупа състояние, няма да се превърне в доволна свиня, която парадира с вещите си.

В стената над спалнята имаше сейф, в него бе оставил четири класьора с монети от различни епохи. Бяха много ценни и не му се искаше да се разделя с тях. Пазеше ги за някакво неопределено време, в което можеше да му се случи да изпадне в нужда или в беда.  Разполагаше с десетина златни статери /2/, няколко сребърни тетрадрахми /3/, тройно повече бронзови и знаеше, че с парите от тях може да си купи доста неща. Но предпочиташе да се вглежда през лупата в сеченото лице на Александър Македонски или някой друг от римските императори.  Опитваше се да си представи животът им извън безбройните наслагвания, които му бяха дали книгите и холивудското кино. Но отговорите си оставаха само въображение, неясно видение или  просто предположение. Искаше му се да вярва, че някога археолозите ще могат да дадат точен отговор за това какво се е случвало преди хилядолетия, но осъзнаваше, че това е невъзможно. В зрялото тяло на мъж  Мартин криеше едно прелюбопитно дете, което разбираше, че има толкова много могили и некрополи, които бяха известни само на иманярите. Благодарение на нехайството на музейните чиновници. Те по цял ден стояха в канцелариите си или бършеха праха на музейните експонати. Правеха своите научни дисертации, базирайки се на две метални фибули или потрошен накит, вместо да упорстват пред  началниците си за нови разкопки. През това време иманярите шетаха по баирите. Те знаеха много повече за живота на траките, отколкото онези, които бяха трили по пет години банките на университета. Иманярите бяха практиците в този занаят, а както е известно всичко на този свят се учи с практика. Иманярите не се интересуваха от самоличността на мъртъвците в могилите, те се радваха на техните накити, на останките от колесниците и оръжията им. Безжалостно изнасяха откритото в чужбина и то завинаги щеше да остане непознато за  България.

Обикновените хора не се интересуваха върху какво стъпват. Ежедневно те се разхождаха  върху своето минало. Навсякъде където копнеш в Тракия излиза нещо, обичаше да повтаря приятелят му Цеко. По всичко личеше, че траките са обичали пищността и са могли да си я позволят. За разлика от обикновените копачи Мартин имаше въображение. Него го интересуваше не просто самата вещ и нейната стойност, а нейният притежател, начинът, по който е живял, чувствата, които е имал.

В началото само взимаше монетите или статуетките, но веднъж помоли Цеко да го забере със себе си. Тръгнаха към Баткун. Там приятелят му го отведе на някаква гола поляна,осеяна с камънаци. На пръв поглед нямаше нищо, което да говори за наличие на живот в минало време. Следите от днешната цивилизация се изразяваха в няколко разкъсани найлонови торбички, закичени като разноцветни дантели по храсталаците и най-вероятно довлечени от вятъра. Значително повече бяха изпражненията от домашни животни, които бяха маркирали своето пребиваване тук, с места за пладнене.

– Тук брачед е имало селище.

– Така си мислиш ти, май?

– Така сочат преданията, а ние с теб ще разберем дали е вярно.

Цеко измъкна металотърсача, включи го и започна да се движи бавно от периферията към центъра на поляната. Обикаляше и затваряше постепенно спиралата. Машинката изпибка и той спря. Взе малка мотичка  и започна да рови на мястото. Отместваше почвата и я сипваше в обикновено сито, с каквото навремето баба му сееше брашното за новогодишната баница. След малко в него се улови ръждясал клинец. Цеко изпсува и отново грабна машинката. Тя отново се обади само на метър след първата проба. Приятелят му пак нарами ситото и скипарчето, Мартин бе пъхнал ръцете си в джобовете и наблюдаваше внимателно един дрозд, който се спотайваше в клонките на самотна леска. Слънцето прижуряше силно и по челото му бавно покълваха капчици пот.

– Намерих една монета, брачед, ела да я видиш – Цеко му махаше пред дупката, която беше дълбока поне двадесет сантиметра.

Мартин се приближи и клекна до него. В шепата на спътника му стоеше сребърна тетрадрахма с изображението на Александър Македонски.

– Така ли намираш монетите?

– Повечето така, но искам да ти кажа, че тук по-надолу има още нещо, виж как пищи машинката. Огледай, да не ни дойде някой на гости.

Мартин се изправи и насочи взора си към пътя. Беше безлюден и прашен като всеки горски път.Някъде надолу в подножието на хълма сред маранята се разливаше каруца, натоварена със сено, а най-отгоре седеше коларя и забрадената му с бяла кърпа жена. Те отиваха към Паталеница.

– Чисто е, подвикна Мартин.

Бяха спрели колата в храсталаците край пътя и тя се сливаше с тях.

Когато се обърна Цеко премяташе някакви парчета от глинен съд. Той бе изрисуван отвън с бели линии, които се преплитаха една в друга.

– Грънци, рече приятелят му и запокити парчето някъде в страни.

– Идиот, това е керамика, къде го метна?

– Вазите брачед са женска работа, кой купува потрошени вази? Поне да имаше нещо в нея –отвърна спътникът му и продължи проучването си.

Дупката вече бе широка около метър, а дълбочината и бе до лакътя на Цеко. Той продължаваше да сее всяка шепа пръст, която вадеше отвътре. Хвърли тениската си и гръбнакът му изпъкваше при всяко навеждане. Мартин продължи да оглежда пътя, но той си оставаше все така празен. Само от време, на време лекия ветрец вдигаше малко прахоляк, за да го премести напред.

След около час разбраха, че са попаднали на нещо голямо. Цеко отся още десетина златни монети, а под тях удариха на камък. Приличаше на каменна плоча.

– На новаците им върви, рече Цеко, а цигарата висеше на крайчеца на устата му. Сега ще видиш един скелет, който, хващам се на бас е бил на жрец. А жреците, брачед, са били богати хора, вервай ми.

Мартин се включи в разкопаването. Пръстта полепваше по дланите му, но той изпитваше непознато досега любопитство. Бе виждал некропол на снимка, но този беше истински.

– Как разбра, че е на жрец?

– Дълга история, брачед, намерих навремето една книга. Беше я писал някакъв кмет на това село, ама преди девети. Вътре имаше една легенда, тя се разправяла в Баткун. За някакъв тракиец, цар и жрец. Той направил светилището тука, то било на Асклепий. Та аз от години копая. Преровил съм целия кър. Ако и тука не излезе нищо, значи няма и да го намерим.

– Може да е просто камък.

– А златото и среброто? Било е заровено в онази делвичка, дето я намерих строшена. Ако съм прав, наоколо има още гробове. Тук им е било гробището.

Когато освободиха капака се опитаха да го повдигнат. Беше адски тежък. Цеко отиде до колата и домъкна от там железен прът. Когато отместиха каменната плоча и двамата изкрещяха от изненада. В каменното корито под нея лежеше ,обкичен със злато, скелет. На двете му ръце, хората, които са го погребвали бяха нанизани златни гривни. С лявата си ръка, мъртвецът все още стискаше златен жезъл, в края на който се осукваше златна змия. Около главата му имаше наниз от златни сфери, които сочеха знатният му произход. На мястото на очите на черепа имаше две златни парички, големи колкото пет стотинки.

– Защо са тези монети на очите му?

– За да се откупи в подземното царство, те са за лодкаря, който ще го откара отвъд, отговори Цеко с убедеността на професор.

Двамата мъже се спогледаха и Цеко понечи да вземе монетите от челото на покойника, но  Мартин го спря .

– Трябва да го снимаме, това е находка. От всякъде.

– Като идеш да проявиш снимките и след това чакай полицейска визита у вас. Мани тая работа. Нищо не снимам аз. Стига ти, че си го видял.

– Но освен теб никой друг не може да го види.

– Аз не съм археолог, брачед, аз с тва живея, за учените не ме е еня. Като са толкова умни да беха дошли тука преди нас.

Мартин се съгласи с приятеля си, макар да знаеше, че в момента присъства на нещо уникално. Цеко събра всички накити и жезъла, в платнена торба. Те се нуждаеха от почистване. После смете костите на богатия тракиец в единия край на каменния му ковчег и с помощта на Мартин го затвори. Металотърсачът продължи да пищи и вдясно от затворения гроб.

– Кой ли е бил този човек?

– Някой, ако ни разкопаят с теб след две хиляди години, дали ще се интересуват кои сме били? – отговори Цеко докато палеше поредната си цигара. Слънцето вече тръгваше към залез, но огряваше косо поляната и жегата стана нетърпима. Цеко донесе един плажен чадър и го заби пред новата дупка.

В найлоновата му чантичка, със снимка на разголена хубавица, имаше две кутии “Загорка”, парче шпеков салам , един хляб и няколко домата. Той я подаде на спътника си и му каза:

– Понеже си много интелигентен и много мислиш, вземи да наредиш масата.

После продължи да сее пръстта. Извади още монети, но този път бронзови.

След обяда, двамата се изтегнаха под сянката на леската. Дроздът отлетя и Мартин го проследи с поглед до дъба, на края на поляната. От ума му не излизаше озъбения жрец и неговия жезъл.

 

Обожаваше тетрадрахмите. Имаше една върху, която бе изобразена сова. Птицата бе изработена с такава детайлност, че личаха отделните перца на перушината и. Мартин обичаше да си фантазира. Представяше си как преди повече от две хиляди години, тази монета бе преминавала от ръка в ръка. Дали за последно е била в шепата на дете или възрастен? Какво ли е могло да се купи тогава с нея и как се е озовала в България?

 

Когато и третата бира свърши, се реши да звънне на Маринела.

  • Колко плащаш?
  • 15 000. Стигат ли? Искам оригинала.
  • Малко са. Става дума за нещо, което е било ценно и преди две хиляди години.
  • Можеш да се пазариш, едва след като я намериш.

Затвори му преди да успее да си поеме дъх и да отговори. Сложи краката си върху бюрото и се обтегна назад. Очите му сами се затвориха.

 

Събуди се и едва размърда изтръпналите си крака. Телевизорът премяташе някакви екзотични острови, а през прозорецът нахлуваше приятен свеж въздух. Беше валяло. Сети се за Грета. Как не му хрумна досега? Познаваше я от десет години. Заедно ходиха на някакъв детски лагер. Тогава и опъваше плитките. После завършиха и тя замина за Париж. Учеше история на изкуството в Сорбоната. Често се съветваше с нея. Виждаха се рядко, само през лятото, но за сметка на това и пишеше редовно. Тя му пращаше снимки от местата където бе ходила, изглеждаше си все така детишо, дори и с късата коса и смешните очилца с кокалени рамки. Когато излизаха пиеше бяло вино и си поръчаше пъстърва.

Погледна часовника си – два и пет. Колко ли беше часът в Париж?

Отговорът и не беше нещо особено. Връщаше се в началото на август, не знаеше нищо за рисунката, освен, че е виждала нещо подобно на холния бюфет на мадам Коева, учителката и по френски от езиковата в Пазарджик. Дали е жива?

 

  1. ОРФЕЙ – Най-великият поет, певец и музикант в древността. Негов баща е речният бог Еагър, владетелят на Хемус, а негова майка и учителка е музата на поезията Калиопа. Орфей затъмнявал със славата си дори водачът на музите Аполон, вълшебната му песен, звуците които извличал от лирата или китарата си, омайвали цялата природа.

 

  1. СТАТЕР – Монетен номинал за бронзова, сребърна или златна монета, с променлива величина при различните монетни системи. Първият лидийски статер тежи 14,71 гр., егинският сребърен статер е с тегло от 14,55 гр., а златният варира от 8,5 до 8,7 гр. бил е сечен и в някои от градовете на българското Черноморие.

 

  1. ТЕТРАДРАХМА – Сребърна гръцка монета от четири драхми, сече се в епохата на античността, широко разпространена. Теглото и варира от 14 до 17 гр. Възприема се и от тракийската монетна система, в Древен Рим се сече за източните провинции.