Никола Иванов, литературен критик
По своята същност стихосбирката „Природа“ (Щрихи от Родопа) на Елена Алекова е антологична книга, защото в сборника са събрани стихотворения от края на 70-те години на миналия век до 2025-а. Творбите са посветени на Родопите, Смолян и региона – родния край на поетесата. Стихосбирката включва и ученически стихотворения, които са публикувани в местния вестник „Родопски устрем“ – Смолян, и най-нови, непубликувани още творби.
Книгата се състои от десет лирически части, като стихотворенията в първите пет („Начало“, „Зрялост“, „Природа“, „Каквото…“, „Вероятно“) са написани в класически стих, а във вторите пет („Детство“, „Зачатие“, „Болки“, „Вграждане“, „Псалми“) – в свободен стих. Това разкрива убедително поетическото майсторство на Елена Алекова.
Макар че Елена Алекова завършва престижния Литературен институт „Максим Горки“ в Москва и живее от дълго време в София, тя никога не е прекъсвала връзката си с родните Родопи, град Смолян и региона, където завършва средното си образование. Затова при нея особена роля играе Споменът. Тя разчита на художествената си и емоционална памет, за да пресъздава своя поетичен свят. А както е известно, спомените от детството са незабравими и неизличими, защото са автентични, в тях няма преиграности и съчинителства. Впрочем, без чувството за собствена първородност сякаш е невъзможно да се създава изкуство.
Всеки автентичен поет има чувството за собствена първородност. И това усещане го крепи и му помага по трънливия път към върха. Чудото на таланта е в мига на проглеждането, на излизането от мрака, на усещането, че някой извън теб ти диктува, че чуваш подсказването на думите, без ясно да виждаш този, който ти диктува и ти само записваш. Проглеждането, че провиждаш зад нещата, зад видимостите, е това, което дава вяра и сила на Твореца. Булото на мрака постепенно се разсейва и след тъмнината просветлява. Спасителят осветява нещата около лирическата героиня.
* * *
Първите поетически книги на Елена Алекова излизат, след като завършва Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Разбира се, тя пише поезия още от ученическите си години и публикува в периодичния печат от края на 70-те години на миналия век. Още с ранните си стихотворения Елена Алекова ни убеждава, че тя е далече от повърхностното възприемане на живота, интересуват я най-важните ексзистенциални въпроси на битието, на Смисъла. При нея отсъстват възторжените патетични стихове, присъщи за много начеващи поети. Постоянно е чувството за тревожност. Макар ранните й стихове да са по-светли, сенките постоянно спохождат светлината. За нея светът е противоречив, в него непрестанно противоборстват Доброто и Злото. Още в първите си стихотворения Елена Алекова си задава главния въпрос защо се раждаме, след като трябва да умрем. Още с раждането си започваме да се приближаваме към смъртта. Поетесата иска да защити не само близките си хора от смъртта, да задържи Времето. Чудото на мига и болката за живот съжителстват още в ранното й творчество. Поезията на Елена Алекова задава въпроси, а не предлага отговори, което е главната задача на изкуството
В незабравимото детство са поетичните кладенци на тази поетеса. В ранните й стихотворения откриваме жаждата й по Свободата, преклонението й пред красотата, което е свързано с отношението и усета й към хармонията в природата.
Закачливо и игриво е стихотворението й с персонаж Баба Яга. Споменът и сънят играят важна роля в лириката на Елена Алекова. Родното я привлича неудържимо. В „У дома“ то е персонифицирано в образа на майката. Седенките и песните са незаличим спомен от детството за лирическата героиня, „песните от старите години / са като птици“. В „Село“ скъпи за поетесата са къщите от камък, а „в плетищата – скрита сълза“. Любимо е завръщането й в родното село. „Завръщане“ говори със заглавието си. Селото се е променило, а дали е станало по-добро – това е драматичният въпрос, който си задава лирическата героиня. Родното село привлича поетесата, иска да я приласкае, в него да намери пристан и спокойствие, закрила.
Любовта към родното място е особено силна в „На баща ми“, защото е свързана с тъгата по родителите, бащата и майката на лирическата героиня, която прочувствено споделя: „А през пръстта и корените тлее татко ми“. С тялото си таткото храни тревата и се оформя кръговрата на безсмъртието. Раздялата е болезнена, кръвната връзка е особено силна, непоносима е раздялата. „Не искам да свиквам, / че те няма“ е изтръгнат вопъл от дълбините на сърцето и душата на поетесата. В това стихотворение образите на майката, бащата, любимия са съкровени, сакрални образи за поетесата. Така Елена Алекова постига универсалност и обемност на чувствата. Прочувствено стихотворение е „Смолян“, което говори със заглавието си, макар че чувствата са драматични. Панорамният поглед в „Коне“ разкрива величието на Родопа, където „нетленното на едри глътки пиеш“ и където „Под тебе планината – като храм – / във всичките посоки се разлива“.
* * *
Неразривна е връзката на поетесата с природата. Елена Алекова е родопско чедо. Просто няма как със своята фина и автентична чувствителност тя от дете да не е притихвала пред безкрая на родопското небе, от стремежа за общуване с необозримото, със звездите и космоса, няма как, вгледана в небето, да не си е задавала въпроса какво има там, горе, тръпнела е пред неизвестността и безкрайността на Вселената. Вероятно още от дете е заложена и формирана в нея оная фина чувствителност, без която Поезията и Творчеството са немислими и невъзможни. Като потвърждение на тези размисли и заключения ще посоча стихотворението „Природа“:
Мълком стоя на предела
между пръстта и небето.
Сенки вечерни се стелят.
Шеметни изгреви светят.
Нищо почти не разбирам.
А за въпроси е късно.
Бавно с тревата умирам.
С птиците бавно възкръсвам.
Тленна стоя и нетленна,
средновисока блондинка –
неръкотворна вселена,
неръкотворна прашинка.
Ненаситна е жаждата на лирическата героиня по Красотата с главна буква. „Красота“ говори със заглавието си и е доказателство за умението на Елена Алекова да постига хармония между слово, звук, картина. С много красота са изпълнени още ранните стихотворения на тази поетеса. В „Епилог“ лирическата героиня се възхищава на красотата. „По своему е тъжна красотата“ – споделя с болка поетесата. Красиви са поетичните миниатюри на Алекова:
Задъхани, щастливи и обречени
прекрачваме предела на деня.
В огромен цвят
две жълти буболечки
се любят…
Пипалца звънят.
Също и:
Щурци опъват слънчевия лък –
крачетата им тънки
ще се скъсат.
И всичко живо,
притаено,
млъква.
Звънтеж, кипеж, копнеж.
Вълшебни пръски.
Стиховете са поклон пред красотата на природата.
* * *
Хуманизмът е водещото чувство в стихосбирката. Във „Все още“ поетесата интуитивно усеща, че светът не е добър, но трябва да търсим, сред „злодневие“ и „безумия“, красотата. „Молба“, „Разлистване“, „На залез“ и редица стихотворения от периода 1985-2025 година на Елена Алекова са дълбоко хуманистични.
„Щастието повече боли / от болката“ – споделя парадоксалното си виждане и усещане поетесата. В друго стихотворение тя вижда небето „почерняло от самота“. В „Пролет“ лирическата героиня настоява: „Ще се превърна в светлина“. На друго място горчиво споделя: „Плача за човека, който е в мене и ще умре“. В „Какво твоят град ми казва“ Елена Алекова е категорична: „Човекът е роден… / и за да бъде щастлив“.
В стиховете на Елена Алекова преобладават драматичните състояния, защото те са по-осмислящи. Радостта преминава през тъгата и болката. „В сянката росата плаче още“ – изповядва Елена Алекова.
Вярата в Бога е духовен и морален стожер и упование за Елена Алекова. Поетесата постоянно разговаря с Бог и се обръща към Създателя: „Колкото по-близо до Теб е човек, / толкова по-чисто е сърцето му“. Защото става дума за истинската Вяра, която е в сърцето и душата човешка. Истинската вяра е съхранител и ревностен пазител на Божиите заповеди, чрез които човекът живее праведно. Лирическата героиня е всеотдадена на Него: „Всичко мое Ти принадлежи“. Поетесата се вълнува от въпросите за безсмъртието („Отгласи“).
Всички сме обречени в живота си на земята. И Елена Алекова е изправена пред „проклетите въпроси“ на битието, пред Смисъла. Грешното тяло и безсмъртната душа са в постоянна колизия, този двубой може да се съотнесе към двубоя между Доброто и Злото.
Елена Алекова е убедена, че само Поезията, Изкуството може да осигурят безсмъртие на човека, затова се моли да пламне в нея „безсмъртната поезия“ („У дома“). В „На залез“ също мечтае за безсмъртие.
* * *
Сред централните теми в поезията на Елена Алекова е Любовта. И това е естествено. Макар че любовните стихотворения на поетесата в повечето случаи са конкретно свързани с нейния любим, тя успява да им придаде универсално звучене. Връзката с любимия е преди всичко духовна, затова е трайна. В тези стихове поетесата изразява своята отдаденост на любимия. Тези творби се характеризират с чистота на чувствата. Любовта за поетесата е свято чувство, предимно духовност. Тя върви от физическото, телесното към духовното. В „Елени“ освен за любовта става дума за съперничеството между мъжките да привлекат вниманието на кошутата, за да ги предпочете.
За лирическата героиня любимият е неотделим от родния град, той е съдбовно свързан с него. „Любовта е чудо и се дава свише“ – убедена е поетесата. В родния му град поетесата търси Него, вечната любов:
Тук всяка улица е път
към неговия дом и към сърцето му.
Но ако истински обичаш“.
Ако лирическата героиня притежава сетива и фина чувствителност, ще усети неговото невидимо присъствие, защото любимия е в нея, вселил се е в сърцето и душата ѝ. Тя вечно го търси и жадува за него. Мечтае да дочака любимия и допълва в „Преодоляване“:
в чертозите от светлина
душите се завръщат
от своите скиталчества.
Силни са интимните чувства в „Познание“. Грях ли е любовта? – пита драматично лирическата героиня.
* * *
Много силна е връзката Земя – Космос, земно – космично в лириката на Елена Алекова. Тази връзка съществува по-завоалирано или по-отчетливо, но неизменно във всяко нейно стихотворение. В този смисъл е и оптимизмът на поетесата. Тя крепи надеждата ни, че Доброто го има, само трябва да го откриваме и подкрепяме, да го следваме, да се опълчваме срещу злото. И надеждата, че сме безсмъртни по някакъв начин.
Когато тръпнеш пред неизвестността на Космоса, ти неусетно се домогваш до някои неща и атавизмът ти помага за това. В привидно баналното заглавие „У дома“, където стотици и хиляди поети сантиментално и сълзливо-примитивно изброяват битови подробности, Елена Алекова по съвсем различен начин осмисля темата, защото лирическата й героиня се интересува от духа на родния дом:
Да поостана насаме
и трепетно, болезнено
като пожар да пламне в мен
безсмъртната поезия.
Темата за смъртта е сред основните в лириката от „Природа“ (Щрихи от Родопа). И това е съвсем логично при подобно творческо осмисляне на света и човешкото битие. Когато вярваш в безсмъртието, ставаш някак си по-добър и свободен. Смъртта осмисля земния ни живот, но тя не е краят, ни окуражава и одързостява поетесата.
Поезията на Елена Алекова е натоварена с екзистенциални въпроси, както е при всяка сериозна и дълбока лирика. Да простиш е велико чувство и към това ни призовава лирическата героиня. Поезията на Алекова излъчва чистота и висока нравственост.
Лириката от „Природа“ (Щрихи от Родопа) не може да бъде съчинена или външно привнесена, защото познанието тук е дошло по интуитивен път, макар понякога интуицията е възможно да достигне дори до разрушение. Няма как подобни стихове да са сътворени, без да са преминали през сърцето, ума и чувствата, без да са преживени и дълбоко изстрадани. Подобна поезия не може да бъде плод на съчинителство и графомания, защото тази лирика е плод на мъчително проглеждане в тишината, тя е като изпълнено с тревога предраждане, когато поетическото въображение е задвижено в самотата на общуването с мирозданието и космоса.
Творбите в тази поетична книга на Елена Алекова сякаш са сътворени в сън или полусънен унес, когато реално и нереално се сливат. В тези просънувани стихове лирическата героиня на Елена Алекова неистово иска да избяга от делничното, от битовото, защото то трябва да е само фон, през който трябва да прогледнем за същността и Смисъла.
В творбите от стихосбирката става дума за идеалната любов, където плътските проявления са омаловажени за сметка на духовното единение. Любовта при лирическата героиня на Елена Алекова не е конкретизирана, а универсализирана. Сетивната любов някак си й е по-далечна, еротиката в нейните стихове е идеализирана.
* * *
Стихосбирка с центонини на Елена Алекова „Каквото…“ е в известен смисъл експериментална и провокативна преди всичко с опита да се пише за най-сериозните и важни теми за човека непретенциозно, опростено, приземено. Защото най-важни са автентичните преживявания и изживявания, естествеността, а не преструвките и преиграванията.
Във времето тази поетеса се е доказала като сериозен творец, който се вълнува от най-важните екзистенциални въпроси. В стиховете става дума за Смисъла, Времето, Любовта, Кръговрата на живота, Вечността, Безсмъртието, радостта от мига, благодарността към Създателя, че ти е дал възможност да пребиваваш в земния живот и тъй нататък.
Сериозният творец не може да избяга от тежките въпроси на Битието. Елена Алекова свързва вечността с ежедневното, небесното и земното, духът и материята, реалността с безкрая. Всичко това тя прави, без да изпада в битовизъм. Идваме на този свят, а всичко сякаш е предопределено. И трябва да намерим сили и смелост да се озъбим на живота, да се опитаме да променим Съдбата си към добро, доколкото зависи от нас. В „Танц“ глухарчето отлита, защото Времето е невъзвратимо и необратимо:
А крехкото глухарче отлетя натам,
отдето вече няма да се върне.
В екстаза-гибел на изящния му танц
космическа мъглица го обгърна.
Земният живот е ограничен във времето („Превращения“). В „Превити къщици – от самота…“ от земния свят са си отишли майката, бащата, лирическата героиня е останала самотна, но това е естественият ход на живота. В „Кантариони“ на фона на красиви природни картини Елена Алекова размишлява за най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на човешкото битие и споделя:
Светът е този миг. И този огън.
И тази светлина. И този звън.
Светът е сън в усмивката на Бога.
Както е сън и Неговият сън.
В едноименното стихотворение поетесата споделя екзистенциално: „Всеки живот е притча върху пергамента на времето“. И допълва на друго място в него: „Роди ме носталгията по небето“.
В тази своя стихосбирка Елена Алекова се е опитала да докаже, че по всички тези теми и мотиви може да се пише чрез умишлено олекотяване на стиха, в известен смисъл чрез игра на думи, заиграване с думите, но без безцелно стихоплетство. За това се изисква и безспорно поетическо майсторство. На места се наблюдава флиртуване със словото и стиха, заигравката, шегата, намигването, прикритата усмивка. Поетесата доказва, че сериозните неща могат да се изразят понякога с ирония, макар и предимно горчива. В някои творби откриваме съжителство между екзистенцията и бохемски моменти.
* * *
В повечето стихове преобладават самота, тъга, пустота и в същото време поетесата ни уверява, че в живота има и светли мигове, заради които си заслужава да живеем.
В стиховете на Елена Алекова диша пълнокръвният живот – реален и мечтан. Нейната поезия е изповедна и съкровена, тотално хуманистична. Поетесата не отнема Надеждата, въпреки всичко. Болката на другите става и нейна болка. В лириката си тя се опитва да разгадае живота и битието, затова навлиза в най-дълбоките дълбини и се издига до космическите висини. В стиховете й има сняг, дъжд, тъмнина, мъгла, тревога, горест, печал, бездомност, но и слънце, по-често в сънищата ѝ. Поезията й е силно екзистенциална, в стиховете си разсъждава за изпитанията на живота, алиенацията, самотата, за живота след земната физическа смърт на човека, за еднолинейната посока на Времето.
Несъмнена е високата поетичност, което предполага отсъствието на дидактичност, и въздействащата музикалност на стиховете. В псалмите на Елена Алекова акустиката е в дълбочините на тишината, което предполага съзерцание и смирение, индивидуално изживяване на стиховете. Колкото и на пръв поглед да изглежда отдалечена от живота подобна поезия, тя е неразривно свързана с човека и земното му битие, защото без тази връзка изкуството се обезсмисля.
Още в ранните си стихотворения поетесата използва оксиморона, с което постига полифоничност на посланията и внушенията. Елена Алекова владее перфектно различните поетически стъпки, стилове и метрики, не я затрудняват нито класическият, нито свободният стих. Цитатите от народни песни и известни български поети обогатяват стиха ѝ. Понякога с ирония преобръща смисъла в края на творбата. Поезията й се характеризира с едностилието си. Творбите на тази поетеса са с вселенски обеми. Тя се интересува от Битието, не от бита, при нея регионалното става универсално, индивидуалната чувствителност тя превръща в универсална.
Камъкът и гората като образи в нейни стихотворения излъчват трайност, нежност, блаженство, нега, покой, но носят и скрита динамика. Асоциацията е в основата на нейната поезия.
Също от ранните стихотворения на Елена Алекова се убеждаваме, че имаме среща с талантлива поетеса, която се интересува от дълбоките и същностни неща за човека и битието му. В поезията й става дума за самотата, тишината, в която съзерцава лирическата й героиня, за чистотата и тревогите, студенината и космическия хлад, от който ни побиват тръпки, отчуждението, обидата, болката… В ранните й стихотворения откриваме темите, мотивите, проблемите, маркерите, които поетесата ще следва в поетическия си път. Част от тези стихотворения са в основата на следващи. Сериозният поет и творец, общо взето, пише една и съща книга, запазва своята творческа физиономичност през целия си път в изкуството.
В стихосбирката „В градините на залеза“ (2009) Елена Алекова споделя: „Поглеждайки назад, виждам, че поетът расте с растенето на човека, като остава верен на първообраза, от който е тръгнал“. И цитира Блок: „При писателя трябва да има чувството за път“. Без уговорки можем да кажем, че Елена Алекова има свой различим път в националната ни поезия.
