Никола ИВАНОВ, литературен критик
Хайку и нава са стихотворни жанрове, сътворени от способността на поета да „хване” мига. Образът, метафората да зафиксират моментното състояние и преживяване, изразено чрез асоциация, блеснала ненадейно и останала в съзнанието. Поради тези особености поетичното зрение се нуждае от дълбочина на проникването в нещата, от богато въображение и владеене на асоциативните връзки. Задължително условие за успеха е поетичното съзнание да провиди зад думите. Тези кратки поетични форми не само трябва да запечатат миговете на прозрение и будното въображение, но и да отидат зад думите, където се крие същността на словото.
Преимуществено с хайку е изградена поетичната книга на Лилия Христова „Градина под прозореца”. Още първото тристишие разкрива способността на поетесата чрез смисловия обрат необичайното да стане обичайно:
Не научих
как се прави портрет на птица –
направих градина под прозореца.
Само че за да се случи това, богатото поетическо въображение трябва да прогледне зад думите откъм обратната им страна, негативът да изсветлее и да се превърне в позитив, без да има нищо общо с фотографията.
Отговорността пред думите, пред словото откриваме в:
Пиша
върху тънкия лист
на надеждата
с перо
от страх.
За поетесата поезията хайку е:
Стълба
от тристишия –
към кула
с безсънно прозорче.
Поезията е вечно безсъние, непрестанно будуване, постоянна отдаденост до обреченост на Словото, за да не пропуснеш нещо важно. Безплоден е моментът между неотишлата си още нощ и недошлия още ден, защото времето и пространството са ничии. В малко думи да събереш максимум мисъл и асоциации – това е истинската поезия:
В лунна капка
побирам
мечтите си.
В това се изразява уважението към Словото, защото не трябва да се допуска разхищение на думите. А молбата и мечтата на поетесата е стиховете й от грозни патета да се превърнат в „лебеди”, защото поезията е призвана да превръща грозните патици в красиви лебеди. Скуката не задоволява лирическата героиня: „Денят е дете./ Ще остарее в еднообразието/ на града…” Образно поетесата оприличава слънцето над камбанарията със „старинна монета/ в дланта на облак”.
Социалната чувствителност е изразена фино и деликатно:
Смокинята наднича
като дете през прозореца.
Баба шепне
пред иконата на Богородица.
Вдовишката й забрадка
е гнездо на сълзи.
Нощта „изтича през раните/ на небето.” Увяхналите цветя асоциират с нерадостните спомени. Лирическата героиня на поетесата се оприличава със стадиите, предхождащи появата на пеперудата. Моралните терзания са съпроводени с болка и тъга. А ангелската чистота е присъща на децата, защото те са недокоснати от пороците, за разлика от възрастните. Някога Емилиян Станев, перифразирайки философа, определяше за един от най-големите парадокси факта, че омърсените и изхабени възрастни учим и възпитаваме чистите деца:
Единствено
децата знаят,
че ангелите са човеци.
Това се потвърждава и от: „Лист,/ пастел, акварел…/ Детската ръка намира/ огледалния град,/ от който аз се връщам.” Затова лирическата героиня в редица хайки съжалява и изживява драматично порастването, отминаващото чисто детство. Колко финес и нежност струи от стиховете:
Глухарчета
в лятно петолиние –
прозвънва зимата.
Смяната на годишните сезони е едно цвете: „в гардероба/ стрък лавандула/ разделя/ лято от есен.” Кокичето е предвестник на Надеждата, защото предвещава пролетта и отиващата си зима. Макар че всеки сезон има своята красота, есента е предпочитана, защото предполага вглъбеност. Творбите са изпълнени с тъга. Март за лирическата героиня е преломният месец, защото подсеща за настъпващата пролет. Колко красота и духовност излъчват стиховете:
Пролетен повей.
Пред иконата –
пламъче
на минзухар.
Щурецът „скитник” озвучава стиховете. Свободата е „море” за лирическата героиня. „Лъжата поражда бедствия”, заявява убедено поетесата. Облакът, който се опитва да закрие слънцето се превръща в „дъжд от искри”.
С нелюбов не се живее, споделя поетесата в редица хайки, животът се превръща в скука. Истинската любов не се нуждае от крясъци за доказване:
Риби
от двете страни на
риф от мълчание.
С неми очи
те изпращам.
Тъжно е и в любовта.
Думите са истинската връзка между хората, понякога дори без да са изречени. Те ни срещат с другите хора, предвещават бъдещи срещи. Докато си служим с тях, винаги има Надежда.
Полифонични са хайките, когато провокират, предполагат и предоставят възможност на читателите за сюжетно развитие чрез читателското въображение. Повечето от творбите в „Градина под прозореца” са именно такива. По стълбата от тристишия на Лилия Христова се изкачваме високо, в селенията на духа.
В стихосбирката „Мост към тишината“ Лилия Христова отново потвърждава предпочитанията си към кратките поетични форми. Очевидно споделя разбирането, че в литературата, особено в поезията, трябва да е тясно на думите, а широко на мисълта, както казва в свое прекрасно стихотворение Некрасов. И тази стихосбирка е тъничка, с около тридесетина кратки стихотворения, част от които хайку. Поетесата заявява в едноименното стихотворение:
Напразно се опитвам да напиша
дълго стихотворение,
дълъг разказ,
повест…
Кратък е мостът
между мен и живота.
А още първото стихотворение вълнува със своята мъдрост и приемане естеството на живота със своите извечни закони:
Шумната младост
отмина.
Няма рифове в пристана.
Страстите утихват, настъпва зрелостта, но това не трябва да ни резигнира, защото всеки етап от човешкия живот има и своите преимущества. И трябва да се научим да „празнуваме/ тихо със себе си“, както споделя поетесата. Много по-смислени ще сме, ако усетим още от детството вглъбяването навътре в себе си, размишлението:
Детството – връх,
реки,
брегове и
мост
към тишината.
(„Детство“)
Впечатлява чистотата на преживяването и съзерцанието в „Юлско утро“, способността на лирическата героиня на поетесата:
В бистротата на реката
чуваш шепота
на силни треви
между слънчевите камъчета.
Светлина без сенки.
Обикновено е хладно в стиховете на Лилия Христова. „Липсва пролет“ е поантата на „Объркват ме“. Дори подредените „с ритъма на лятото“ думи са „есенни листа“. Самохарактеристика на поетесата е „Мълчание“:
Мълчание
в преддверие
на храм.
Плод
на столетна
смокиня.
Песен
на дъжд
по листата.
Аз съм.
Съзерцанието е основно настроение и състояние, което води до вглъбяване на лирическата героиня в случващото се и преживяването.
Любовта в „През неделната ми врата“ е деликатна, а не обсебваща. Лирическата героиня не желае да властва над любимия, а да му осигури свобода. И в същото време да достигне до мигове, в които „да забравя коя съм“ и „да не си спомням коя бях“. Съзнава, че за да бъде желана от любимия „не трябва да бъда -/ жената/ от твоите представи“, трябва постоянно да е нова, различна, за да е интересна и привлекателна за него. Любовта може да бъде и лабиринта на Минотавъра, когато лирическата героиня се плъзга по еклектичните повърхностни чувства, а търси и усеща „Бодливите синкопи/ на сърцето“. Тя се стреми към автентичните чувства, в които няма преиграване („Забавям пулса“). Много важна за любовта е представата, духовната връзка („На цветарската витрина“). Любовното чувство в лириката на Лилия Христова е пропито с екзистенция, защото е далеч от екзалтацията.
Много силно е усещането за изтичащия като пясък между пръстите живот („Вътрешен часовник“). Затова трябва да се радваме при всяко събуждане, защото това значи, че все още сме живи („Разсъмва“). В „Казват“ сякаш лирическата героиня иска да спре времето, подобно Фауст, за да спре остаряването.
Знаково и характеризиращо за лириката на Лилия Христова е „Ще посея мълчание“:
Ще посея мълчание
в дългите снежни дни.
Ще поникнат думи
напролет.
Ще растат
през лятото.
До листопада.
Стиховете на Лилия Христова са пропити с мълчание. Мълчанието е най-плодоносното творческо състояние за поетесата. Мълчанието е нейното „Аз съм“. Нейните мълчания са говорещи, те споделят повече, отколкото можем да изречем с думите. В глухотата си тя чува всичко, което се случва. Поетесата знае, че крясъкът не лекува болката и че човек трябва да носи мълчаливо кръста си. В самотата си тя изпитва усещането за безсмъртие, защото се чувства напълно свободна („Събота“).
Тази поетеса силно се вълнува от темата за Свободата. Дълбоко смислено и преживяно е хайкуто:
Светулки в лятна шепа.
Свободата е
самота.
Като че ли пълната свобода може да се постигне само в пълната самота – до това философско разбиране достига поетесата.. Защото иначе винаги човек трябва да се съобразява с някого или нещо. Неслучайно поетесата завещава на сина си гениалните стихове на бохема Франсоа Вийон, защото този Поет има „склонност/ към скитничество и поезия“, т.е. към Свободата. Пък и за един поет съдим и по творческите му пристрастия, които завещава на следващите най-близки – децата, които ще го продължат.
Стиховете на Лилия Христова са дълбоко екзистенциални. В „Дъждът танцува“ поетесата размишлява за смъртта. Със смъртта на човека сякаш умира и красотата, макар че животът продължава. Това е част от хуманизма на тази лирика. Не трябва да допускаме сърцето ни да заспи, то трябва винаги да бъде будно и зрящо за човешките болки и страдания („Не спи зло“)
Лирическата героиня на Лилия Христова пише „С перо от гларус“ и мечтае с него да прониже „небесния лист“. Лириката й блести от чистота: „желанието ми за детство/ е неистово -/ кадифеното море в дланта/ на татко“ („Вятърът на север“). Затова чистото детство е любимата възраст и време, то е незабравимо. Прекрасно е стихотворението „Ярка панделка“, в което става дума за „неродената дъщеря“ на поетесата. Във великолепното стихотворение „Шанс“ лирическата героиня мечтае да е „облакът над пролетния явор“, който ще завали „…над полето/ от глухарчета“, а разлистените клони са „зелени пеперуди“. Това е домът, за който мечтае поетесата.
Морето, синият цвят на водата са любими за Лилия Христова. Това усещане е в кръвта й, защото от раждането си е закърмена с него, то е автентично и автобиографично. Прекрасен с финеса си е намереният образ „Заваля/ небесносиня милост“. Уличките на паметта в „Разсъмва“ са също сини. Нежният син цвят е любимият за тази поетеса, което говори за финес. За творческия унес и захлас става дума в „Докато пиша разказ“, героите „Кацат по молива – рисуват/ лунички по текста. / Неизтриваеми“. Това е Творчеството, Поезията, Словото, които са безсмъртни.
А ето и горещата майчина молба на Лилия Христова към Него, към която би се присъединила всяка майка по света:
Господи,
нека във времето,
което ми остава,
не надживея
детето си.
Нежност, тиха емоция, тъга и болка струят от лириката на Лилия Христова Стиховете й са далеч от монотонността на чувствата, защото притежават скрита динамика. Всичко това говори за богатия вътрешен свят на поетесата. А фактът, че редактор на тези стихове е голямата ни поетеса Екатерина Йосифова, е сигурна гаранция за тяхната художествена стойност.
Лилия ХРИСТОВА, „Градина под прозореца“, стихове, 2017 г.
Лилия ХРИСТОВА, „Мост към тишината“, стихове, 2019 г.
