Записките на мореплавателя: 2. Историята за синовете на партията на бога
Салваторе БАХРИ, гражданин на света
Като напуснах Порт Саид в Египет на 9 декември следобед, (по-рано не беше възможно, беше необходимо време да се сбогувам с вече моя приятел капитан Мохамед, който ме изпрати както ме прие и отново ме затрупа с подаръци), целта ми беше Палеохора на остров Крит.
Много амбициозна цел, повече от 550 мили (най-дългото ми пътуване както по време, така и по разстояние), с което реших да се заема едва след като проследих три дни подред метеорологичните прогнози за следващите десет дни. Те постоянно ми обещаваха умерен южен вятър, след това югоизточен за 6 дни, след това източен, североизточен вятър при наближаване на остров Крит.
Именно заради това се отказах от много по-разумната идея да се върна по стария път, да мина отново през Тир, след това през Кипър, за да стигна до Крит. Въпреки че си прекарах прекрасно в Тир, заобиколен от добри приятели, който все още постоянно ме карат да се върна, Ливан си остава място, белязано от войната място, с проверки и контролно-пропускателни пунктове навсякъде, които свободният ми дух трудно приема.
Що се отнася до Кипър, след преминаването ми с лодката през Фамагуста*, официално и строго забранено от южнокипърските власти и се отправих към Ливан, най-нехайно прекосих отново през териториалните води на Южен Кипър. За моя най-голяма изненада, един южнокипърски катер на бреговата им охрана си направи труда да дойде да ме провери. След като казах, че идвам от Фамагуста бях предупреден, че ще имам глоба и големи проблеми ако се осмеля да се върна отново в Кипър.
Тази бивша британска колония, в която колите се движат отляво, контролирана в момента от съветски капитали, щедро раздадена по времето на Елцин, по-скоро ме отблъсна през първия ми престой и нямах никакво намерение да се връщам. Само един пример давам и спирам. Като свободен капитан на лодката си съм свикнал да бъда гол на нея, когато съм извън полезрението на хората от земята. Не виждам смисъл да слагам, цапам и пера дрехи при положение, че не ми трябват.
Бях хвърлил котва доста далеч от централния плаж на Лимасол, където както навсякъде в Кипър пристанището е платено и всичко е много скъпо (още една причина да се разочаровам от този остров), и се наслаждаваж на хубавото време, къпах се в морето, препичах се на слънцето и всичко това в рождения си костюм.
Вечерта, с идеята да щракна няколко хладни и запотени Кио, (местната им бира, не префърцунени рускини, които също са хладни и запотени), отивам на плажа с надуваемата лодка, по къси панталони и тениска.
Една огромна и яка маймуна, пазач на плажа, се приближи до мен и без здравей или здрасти, ми казва на английски:
– Не ви е позволено да сте свободни на вашата лодка.
Трудно ми беше да разбера за какво говори и първоначално си помислих, че има проблем с английския.
– Не разбрах, моля, бихте ли ми повторили?
Маймуна повтори абсолютно същата фраза с абсолютно същия тон. Този път си напънах мозъка и разбрах.
– Ти майтапиш ли се? Аз съм капитанът на лодката си, когато съм на нея правя каквото си искам!
– Ако още веднъж се разголите, ще имате глоба…
– Добре, изпрати ми глобата!
Тръгнах си без никакво уважение. Този идиот сигурно доста се е вглеждал с бинокъла си, защото именно поради тази причина хвърлих котва на повече от 500 метра от плажа. След това кратко отклонение, което също обяснява дръзкия ми избор, се насочих директно към Палеохора, пристанище което ми препоръча едина приятелка.
Пристанището, водата и тока са безплатни, какво повече му трябва на един морския вагабонтин да се насочи натам, имайки предвид, че упорито отказвам да плащам, каквото и да е било на това загубено общество. Несъзнателно и разчитайки на моята щастлива звезда, според описанието, което ми дава същата тази моя приятелка, не бях разучил нищо за южното крайбрежие на Крит и тръгнах към Палеохора само на основание на написано от нея изречение: „Палеохора: превъзходно място и напълно безплатно, с вода и ток.”
Затуй напуснах Порт Саид с надеждата за прекрасно време и благоприятни ветрове. В продължение на два дни всичко беше перфектно до моментата, в който се осмелих да запиша в дневника си в края на втория ден: „Няма нищо, което да се е променило или да докладвам, ако поддържам със същата скорост (а именно 130 , след това 140 мили вторите 24 часа) логично след три дни да съм Крит.“
Очевидно всичко това без да съм взел предвид настроенията на добрата стара капризна лейди, от което всеки сериозен моряк винаги се е страхувал особено през зимата. Аз съм си още новобранец (едно време във военноморския флот се служеше три години и салагата ( новобранеца) си беше салага до края на втората година) и се осмелявам да се впусна сам в средата на нейните обятия!
Сякаш за да ме примами, тази непредвидима лейди ме ощастливи с хубаво време, добър и богат риболов, правейки всичко, за да ме омагьоса. След втория ден изведнъж всичко се успокои и следващите два дни нямаше никакъв вятър, нищо, остана ми само слънцето, да пиша дневника ми и да свиря на саксофона. Тази лейди е от този вид любовници, които след нежни целувки и ласки, изведнъж заспиват, за да се събудят заранта побесняли, жестоки и безцеремонни… без да можем да имаме и най-малка представа защо.
Изведнъж така, без причина всичко се превръща в кошмар… и ни остава само едно нещо, да се снишим, да млъкнем и да се скрием в миша дупка, докато чакаме вихрушката да отмине.
Видях отдалеч какво ме чака. Когато напуснах Тир, моят приятел Рони ми остави една книга по метеорология, която бях прочел и препрочел. Не беше вихрушка, беше буря, която красавицата приготви за мен в бездната на обятията си. Нямаше къде да отида да се скрия. Всичко, което можех да направя, беше да млъкна и да се претопя в едноклетъчна твар за да оцелея.
Изтощен от бурята, която ме придружи в продължение на 6 дни и огромната трудност да се приближа до критския бряг, нямах друг избор от този при първа възможност да намеря някое по закътано място до брега и да почина преди да поддържа към Палеохора (на югозападния бряг), където възнамерявах да остана през зимата.
Беше също крайно време да разбера, защо в продължение на хилядолетия разумните моряците избягват да плават в Средиземно море през това време на годината. Без интернет, тъй като моята италианска благодетелка беше забравила да плати абонамента за телефона ми, без никаква информация за южния бряг, нито средство за комуникация (УКВ антената беше строшена от бурята) и навигация освен стария ми GPS се отправих към единственото пристанище, където можех да вляза, това на Агия Галини.
Името на това място ми подхождаше напълно (светицата на спокойствието), нарекли са го така, защото от време оно, там се е приютила една принцеса, след като претърпяла буря в морето. Агия Галини ме посрещна с отворени и топли обятия вечерта на 21 декември. След като акостирах измъчената си „Мечта“ (il Sogno – името на моята лодка) в абсолютно празното пристанище, с изключение на дузината малки рибарски лодки и лодката на бреговата охрана, се отправих към пристанищното кафене с оставащия един процент от моите физически и мозъчни способности.
В момента, в който влязох в кафенето, всички погледи се насочиха към моята „приятна особа“ (все още цитирам моята приятелка), която в този момент по-скоро би трябвало да е изглеждала на бостанско плашило. Поздравих учтиво на гръцки и се закрепих на бара, за да не падна след тези дванадесет много наситени със събития дни, прекарани в морето между Порт Саид и това кътче на спокойствието. Първата глътка бира ми помогна да осъзная, че вече съм стъпил на земята, намирам се на сухо място и съм заобиколен от човешки същества, които продължават да ме гледат като изгубен призрак.
Допих бирата на три глътки, без дори да оставя шишето, може би от страх, че ще се разлее (както правих с кафето си в продължение на шест дни) може би защото бях толкова щастлив да осъзная, че в крайна сметка ще мога да отпусна всички мускули и неврони, и най-накрая да се наспя.
С втората бира ме почерпи Димитриос, старият собственик на кафенето, придружена от традиционните мезета, подправена фета, маслини и малки, добре изпечени свински ребърца. Почувствах се сякаш съм в рая и за щастие Димитриос ми проговори, защото започнах да се съмнявам в реалността на фактите (само сън ли беше?).
– От къде идваш?
– Порт Саид в Египет.
Отговорих кратко, изненадан да чуя гласа си, защото не бях говорил дванадесет дни. В този момент всички погледи се втренчиха в мен, сякаш се е случило чудо.
– Не, не е възможно, изключено е, от седмица всички медии на Крит обявяват забраната за излизане в морето с лодки заради бурята!? — се извика Димитриос.
– Не знаех – отговорих аз – но наистина бях там и оцелях.
Всички започнаха да ме разпитват. Трудно ми беше да говоря, първо защото бях изтощен, после защото трябваше да си спомня как се прави това и накрая, с моя лош гръцки и техния много изразен критски акцент разговорът приличаше на комуникация с лошо синхронизирани УКВ станции.
С третата бира ме почерпи Янис, който току-що беше пристигнал и който беше единствения говорещ английски. Разказах му всичко, двата дни великолепна навигация на тръгване от Порт Саид, с прекрасно слънце, много умерен вятър и спокойно море. Двата дни на мъртво спокойствие насред Средиземно море, където нямах какво друго да правя, освен да пиша, да свиря на саксофона и да се препичам на слънцето.
След това северозападният вятър, който ме подхвана, все по-силен и по-силен, после вълните и платинено бялото море, кипящо, бушуващо, след това 36-те непоносими часа, през които лодката ми се движеше сама (без автопилот и без мен, абсолютно нищо не съм докосвал), държеше правилния курс, платната намалени на една трета и рула закован в средата, с добра скорост от 4,5-5 възела, срещу вятър 40-45-50, срещу вълни от 5-6 метра, превръщащи морето в заредена с неконтролирана енергия течност.
През това време, аз като безпомощно мекотело съм се проснал на пода на каютата без дори да посмея, да си покажа върха на носа навън, след като разбрах, че вече за нищо не съм полезен, че съм прашинка, безсилна да промени каквото и да било.
Вълните помитаха палубата, превръщайки пилотското място в плувен басейн, а водата заливаше стълбите и каютата всеки път, когато правих един скок, за да погледна и проверя навигационните инструменти, лодката беше мокра навсякъде, до последния квадратен сантиметър…
След това настъпи пълно отчаяние, тъй като всичко това продължи твърде дълго. Пресните плодове и зеленчуци свършиха, газта в газовата бутилка свърши, после свърши и малкото резервно газово котлонче. Накрая, приближавайки Крит, в продължение на два дни не можех да се доближа до брега, измислих как се „вари“ кафето и пастата с топлината на двигателя в закрепена на него тенекиена кутия.
След като се добрах до брега в едно привидно спокойно и закътано заливче хвърлих котва и си легнах да спя, посед нощ от заснежената критска планина, се впусна под 45° един страхотно силен вятър, който накланяше лодката така, че мачтата опираше във водата а аз можех само да гледам безпомощно, защото дори и мотора нямаше достатъчно мощ да позволи на лодката, да се движи срещу вятъра, да се отпусне веригата и освободя котвата.
„Добре“, че котвата се строши и лодката се върна на 50 мили в открито море. Тогава аз, малкото нищожно същество, напълно отчаян, чакам края на този ад, или пък моя.
И накрая, Агия Галини, говоря с Янис, без да знам как се добрах до тук. Димитриос ми беше сменил бирата с домашната си ракия, която се пие както бебе пие биберон с прясно мляко, на екс, в големи напръстници, които винаги са пълни. Този елексир повдигаше настроението и силите ми през цялата вечер.
Накрая, доста подпийнал, с кутия лещена супа под мишницата за следващия ден, се върнах на лодката си, потопих се в мократа си кушетка, за да се събудя „сутринта“ малко след обяд, от тропането на Янис по лодката, беше дошъл да види дали всичко е наред и да вземе газовата бутилка да я заредя.
– Включи се в електричеството, контактите са там, точно до лодка.
Половин час по-късно се върна с пълната ми десетлитрова газова бутилка за цена от 15 евро! Услуга, която доколкото ми е известно не съществува на Крит.
– Как го направи, Яни?
– Нищо работа, наблизо има бензиностанция, която доставя пропан-бутан за автомобили. Познавам собственика на бензиностанцията…
Следобяд разгледах лодката. Някои стари макари бяха счупени, счупена беше и една спирачка на въжетата на голямото платно, някои въжета бяха износени до скъсване, антената на УКВ – то строшена, но преди всичко този странен шум, който чух по време на бурята, се дължеше на счупването на основата фиксирана за корпуса, която държи стоманените въжета на мачтата отдясно …
В този момент разбрах, че мачтата ми все още стои изправена само благодарение на факта, че минава през палубата, лежи на корпуса и все още се държи дясно на борд от тънката подвижна ванти (допълнително стоманено въже), което винаги ме е ядосвало, защото ми пречи на управлението на голямото платно и от което никога не съм виждал ползата при положение, че има три дебели ванти ( тези, чиито база беше строшена), държани от здрава стоманена конструкция, захваната стабилно към корпуса.
На двете други лодки като моята, които познавам, тези подвижни ванти са елиминирани, нещо, което аз също съм мислил да направя.
Все още бях уморен и не можех да си дам сметка за важността на това нещото, просто погледнах това тънко 6 милиметрово стоманено въже, което винаги съм псувал, и си казах: Тук съм, защото ти беше там!
Вечерта пристигнаха служителите от бреговата охрана. Моите предани врагове ме поканиха да се присъединя към тях на следващата сутрин с моите и корабните документи. Казах си, това е, край, пак изгорях, защото, както всички знаят, тъй като съм враг на всякакъв принос към това общество, все още не съм платил така известния гръцки данък, наложен на кораби, влизащи в гръцки пристанища.
Дори и мойте приятели румънци, с които се запознах на остров Тасос, плащат съвестно този данък. Мечтата за зима прекарана в Агия Галини започна да се изпарява и щеше да изчезне на следващата сутрин. За успокоение на душата отидох при Димитриос, за да благодаря на всички отново и да прекарам втората и последна вечер в приятна компания. Тези от бреговата охрана бяха там! Казах им на ум:
– Моля ви, оставете ме поне тази вечер на спокойствие, защо сте тук само за да ме дразните?
Не знам защо, но още от ученическите си години съм в много лоши отношения с представителите на властта, сякаш на челото ми пише, че не съм съгласен с така изградения и представляван от тях ред. С изненада за мен, Димитриос, който току-що ми беше налял напръстник от своята божествена течност, ми каза: с тази чаша те черпят момчетата от бреговата охрана, които, както всички 400 жители на Агия Галини, вече знаеха историята, която разказах на Янис предната вечер.
Благодарих им учтиво, чукнах силно с напръстника на бара и извиках „E viva“ (не ямас), както е обичайно на Крит (със сигурност останки от латински дошъл с венецианската колонизация). Попитаха ме дали имам нужда от нещо? Разказах им за моето откритие този следобед и преди да мога да използвам платната си, трябваше да заваря основата, която държи вантите.
– Помоли Костис, зетя на Димитриос!
Костис, който беше зад бара и правеше мезета, ми каза:
– Вземете това – подавайки ми малки чинийки със салата, маслини и месо на скара – ще дойда утре сутринта в 10 сутринта и ще го оправим.
– Много ти благодаря Коста, но не съм много сигурен дали ще се справим. Все още съм много уморен, не погледнах добре, но това е част от неръждаема стомана, която е основна за безопасността. Освен това, достъпът до нея е много труден и преди да се мисли за ремонт, всички мебели от дясно трябва да бъдат демонтирани, за да се демонтира накрая кушетката, да се вижда ясно и евентуално да се заварява.
– Сига-сига, (магическа дума на гръцки, piano piano на италиански, tout doucement на френски, спокойно на български, преводи, които не изразяват точното значение на гръцки), кажи ми, когато си готов.
Казах си: друже, след срещата с онези отсреща утре сутринта със сигурност няма да е толкова скоро. Тръгнах си рано, все още бях много изморен и с перспективата да замина на следващия ден, предпочетохо да си почина и да изоставя тази приятна компания и тази приятна вечер.
В девет сутринта, все още крехък и нефелен, тръгнах към сградата на бреговата охрана. Служителите се усмихваха, поканиха ме да седна, взеха досието с всички документи на лодката, както и паспорта ми, който вече абсолютно не отразява сегашния ми вид и ме вписаха в регистъра.
– От къде идвате?
– От Порт Саид в Египет.
– Коя е дестинацията ви?
– Тунис, през Палеохора, Пелопонес, Сицилия и Малта (пътуване, което бих направил с удоволствие, но след зимата).
– Кога мислите да тръгнете оттук?
– Бих искал да мога да си почина, защото съм още доста уморен и бих искал преди да тръгна, да отремонтирам лодката си.
Този път органите на властта се престориха, че не са прочели написаното на челото ми изречение, направиха фотокопия на документите и дума не стана за плащане, на какъвто и да е данък или за задължително преминаване през входно пристанище при идване от чужбина и още по-малко, (нещо, което трябва да остане строго секретно), за глобата, която ми беше наложена от халкидишките им колеги след моето напълно забранено и незаконно акостиране, както и пренощуване, в подножието на Атон, най святото място на православното християнство.
– Можете да останете колкото искате. През този сезон пристанището е празно и вие не безпокоите никого.
– Вярно, сериозно, мога да остана, не ме праждосвате от тук? – изкрещях много тихо в главата си.
Когато излязох, просто си помислих, че не съм могъл дори и да си мечтая за по-добър начин за прекарване на зимата. Върнах се на лодката и се тръшнах в леглото да спя до края на седмицата без прекъсване, освен за изпълнение на функциите и задълженията, необходими за поддържане на жизненост. След шест дни се възстанових почти напълно, с изключение на някои телесни смущения, свързани с тютюна и кафето, които продължаваха да ме отвращават.
След възстановяването ми, демонтирах салона на десния борд, след това седалката на кушетката и забелязах, че основата от неръждаема стомана във формата на „Г“, която е наполовина захваната за корпуса, а другата половина държи стоманената конструкция, към която се държат вантите, е счупена точно на правия ъгъл.
Без да навлизам в разсъждения и обяснения, свързани със съпротивлението на материалите и геометрията на участващите сили, ми се стори очевидно, че това скъсване никога не е трябвало да се случи, ако металът не е ерозирал (нещо също толкова невероятно за фундаментално парче от неръждаема стомана, именно поради което е направен по този начин). Единственото обяснение е, че от самото начало тази част е била дефектна.
Отидох в кафенето, за да намеря Костис, който ми каза, че ще дойде с електрожена на следващия ден в 10 часа сутринта. Няма нищо по-относително от времето за среща, дадено от грък. То е дори по-относително от прогнозата за времето в Средиземно море, която понякога има заслугата да представя истината. Познавам много гърци и имам около десетина приятели. Много рядко ми се е случвало някои грък да бъде точен на среща („гръцка среща“ е израз, превърнал се в определението за постянно закъснение).
На другия ден заранта се препичах на слънцето и си сърбах спокойно кафето когато, видиш ли, далеч без да съм го очаквал, Костис ме изненада, като пристигна точно в 10 сутринта. Мислех, че все още сънувам, защото както всички знаят, преди края на сутрешното ми кафе физическите и умствените ми възможности са ограничени.
Костис бързо забеляза този факт и без да ме притеснява, сякаш ме познава толкова добре, че знае, че няма никаква полза, се зае да подготви електрожена и да огледа счупената част.
След като си изпих кафето, измих очите и зъбите си го попитах:
– Коста, сигурен ли си, че можеш да го завариш?
– Разбира се – каза ми сякаш обиден от въпроса!
Добре запознавам този израз, който при известно съмнение в начинанието въвежда форма на воля, за да се превъзмогне предполагаемия провал. Чувал съм го много пъти от хора, които халхабер си нямат от това, какво трябва да правят, но са толкова навити, че според тях няма начин да не стане. Аз самият умея да заварявам много добре, но без да съм сигурен в способността си да заваря перфектно тази основна част и без да съм сигурен в нейната здравина, предпочетох да поверя тази задача на Костис, известен като единственият, който може да го направи.
Имах някво съмнително предчувствие, защото за да се направи добра заварка, човек трябва да се е учил. Костис е селско момче, което със сигурност не се отдаличава много от региона и вероятно е напускал Крит само за да отслужи военната си служба. Казвам го с най-голямото си уважение към този тип хора, спрямо съвременните изродени градски двукраки, който не знаят дори от къде е дошло майчиното им мляко.
Болшинството от хората тук все още си живеят простичко въпреки, че преди няколко десетилетия се развива туризмът и от скоро стимулираното производство на плодове и зеленчуци. Сутрин се събуждам от чановете на стадата кози и овце, кокошките и петлите, (а не песента на мюезина като в Тир). От рибарите, които заминават в морето. Тук още се яде, каквото се произвежда…
Няма яхти или платноходни лодки в пристанището, няма толкова много неща за заваряването на неръждаема стомана. Не можеха да си представя как Костис се е научил да заварява, но го оставих да го направи, без дори да го гледам. Винаги съм имал този неприятен недостатък да имам непоколебима идея как да се направи нещо, от което разбирам.
Боря се с този недостатък и успявам все повече и повече да оставям другите да правят по свой начин това, което аз бих направил по различен начин. Но в този случай това е извънредно важна работа, която не бива да се сгреши.
Когато Костис приключи, той излезе отвън и ми каза да отида да проверя. Погледнах го с очи, пронизващи мозъка му, и попитах:
– Как мислиш Коста? Ако беше твойта лодка, би ли бил доволен от работата си?
– Иди, ще видиш!
С лошото си предчувствие, отидох да видя. Заварката не беше чиста, но малко хора знаят как се прави чиста заварка и на мен ми се случва да го постигна много рядко. Не го очаквах, не беше видимо място и това нямаше значение. Въпреки това една чиста заварка е винаги 100 пъти по-сигурна.
В този случай, важното беше заварката да е здрава. Взех чука и тряснах, защото ако така я счупя ще е неизбежно при първия порив на вятъра. Заварката издържа, но не ми хареса шума. Това е като онези музиканти, които се ядосват и стенат, когато все пак нотата е правилна и хармонията е направена добре, но ухото им се дразни от нещо.
Това беше тъп шум, а не чистият шум на тези, които се чуват звънко. Нанесох втори, още по-силно удар, заварката издържа, но шумът беше същият. Помислих си, че след като част от планката беше покрита с фибростъкло, звукът от метал не можеше да резонира. Все пак нанесох трети удар с все сила и планката мръдна.
Хванах я с ръка, навих наляво, после надясно и половината от нея ми остана в ръката. Лицето на Костис се помрачи, но без най-малък намек за упрек, че удрях толкова силно, сякаш нарочно исках да я счупя. Аз бях отчаян особено след като прегледах метала на счупената част. Не заварката на Костис се беше строшила, макар и несъвършена да беше, а металът до нея се рушеше към покритата с фибростъкло част. Ясен и сигурен знак, че е невъзможно да се заварява, дори ако все още видимият край на запечатаната част позволява втори опит. Костис, критянин с добър нрав, твърд, солиден, своенравен (като всички тези островитяни, които могат да разчитат само на себе си, на силата и волята си) ми каза:
– Дай да опитам отново!
Начинът, по който го каза не търпеше никакво възражение, сякаш цялата му гордост зависеше от това. За мен провалът на начинанието беше абсолютно сигурен, но дори не ми хрумна да го разубеждавам. Не можеше да стане по-лошо и в ситуацията в която бях, без никаква друга възможност, го оставих и излязох навън да пуша, като рових мозъка си да потърся друго решение.
Той приключи втората заварка излезе и ми каза да отида да проверя пак. По-прицип, проверката се прави от заварчика. Не зададох същия въпрос, не го погледнах, не исках да го унижа с поглед на определено неконтролирано съмнение или с въпрос, чийто отговор за мен беше напълно ясен. Влязох, чукнах два пъти и планката се счупи. Вече не бях с Костис, търсих в мислите си, за да намеря друго решение, но не измислях нищо.
Гласът на Костис ме разтърси:
– Слушай Салво, ще направим нова планка, която след това ще застопорим за корпуса!
Тази операция за мен беше невъобразима тук в Агия Галини, където нямаше железарска работилница, поне сравнима с тази, която имах в къщата в Баньоле. И дори да беше така, да се намери дванадесет милиметрова планката от неръждаема стомана, да го огъне, след това да намеря епоксидна смола, за да я застопорим ми се струваше невъзможно…
Откъде щукна тази идея, на този упорит и изключително горд критянин, имащ само жалки познания по въпроса. В този случай, всеки един занаятчия, всеки един нормално устроен човек би ме зарязал самичък, приемайки провала, но вземайки пари за „работата“ и загубеното време. Всеки един би си взел шапката и би си тръгнал да се занимава с другите си дейности. В крайна сметка кой съм аз за него? От вчера познат чужденец, който е пристигнал преди седмица… Обаче, начинът, по който ми каза: „Слушай Салво, ще направим нова планка, която след това ще застопорим!“ не ми остави никаква възможност за възражение.
Той беше толкова категоричен, че просто отвърнах:
– Добре. – С моя отчаян поглед и очите ми, изпълнени със съмнение.
– Връщам се утре сутринта (без да уточни час) да взема мерките. Не се притеснявай всичко ще се оправи, сига-сига.
Тази магическа гръцка дума, която, когато се произнесе, дава този израз на относителността, който превръща дълбоката мъка във възможно зло, което трябва да се понесе и който свежда привидно неразрешимия проблем до въпрос на време за намиране на правилното решение. Сига-сига и аз си мислехме…
В края на краищата Костис беше прав, няма какво друго да се направи, освен да се вгради нова планка, но си нямах и най – беглата представа как щеше да го направи? Погледнах щастливата си звезда във вече настъпилата нощ, хапнах малко и си легнах.
На другата сутрин в девет вече го чаках, въртех се в кръг, в 10 още го нямаше. Казах си, че все пак критяните са гърци и дори да е имало изключение, то не отменя правилото. В 11часа Костис все още го нямаше. След два часа чакане настъпва съмнение…
По обяд си казах – това е, спал е, размислил е, разбрал е, че не е достатъчно да си упорит и настойчив, за да доведеш докрая започнатото начинание и се е отказал. Гордостта не му е позволила да дойде и да ми каже.
В дванадесет и четвърт Костис пристигна с усмивката си, дърводелски метър в ръка произнасяйки вълшебните думи „сига-сига“. Помоли ме за молив и лист хартия, за да скицира планката, и взе да мери с рулетката си. При първите щрихи с молив видях, че не знае как се чертае, после с тази рулетка какво точно измерване би могло да се направи? Помолих го да ми позволи да го направя аз. И в този момент, гордият критянин, но наясно с границите на способностите си,(много рядко качество) прие, все тъй усмихнат. Имах цялата сутрин, за да го направя, но в същност не бях спрял да се съмнявам във възможността да се направи тук планката. Отчаянието ме направи инертен, оставяйки времето да мине, за да ми докаже провала, който вече съм приел…
Завърших чертежа, измерванията направени с шублер, който Костис погледна като луксозна играчка за възрастни и му го дадох. Той го погледна гордо и радостно, сякаш той лично го беше направил. Тръгна си, като ми каза, че ще дойде в 4 следобяд.
Датата е 31-ви декември. Кой нормален човек се занимава с нещо подобно в този ден? Само кимнах, нивото ми на съмнение беше същото като след първата заварка.
В 4 следобяд Костис пристигна. Очаквах това. Започнах да познавам този критянин, който е безупречен, след като си даде думата. Всички от тези, с които се запознах са такива. В ръката си държеше чисто нова планка, от неръждаема стомана с дебелина 12 мм идеално огъната, подсилена и заварена (явно не от Костис, защото си го знаех по подписа) и пробита по размер!!! Изненадата ми беше неописуема, той донесе точно това, което си бях представил и нарисувах, изработено от професионалист. Целунах го и извиках:
– Браво Коста, точно това ми трябваше!
– Не съм я направил аз, направиха я в железарска работилница в близкия голям град. Аз само изпратих чертежа ти на обяд (и затова беше толкова щастлив, когато го погледна).
Пробихме старата метална основа, навихме резба, сложихме болтовете, които точно съвпадаха с отворите на новата част, затегнахме гайките и в 6 часа, на 31 декември, работата беше свършена. След това, все пак това са важни подробности, цената на всичко е 40 евро, (това, което Костис е платил), трябваше да използвам всичките си средства за убеждаване, за да му подаря най-добрия си костенски нож,(нещо, което обикновено никога не правя, останалата част от текста ще ви каже защо) и 50 € повече, който за малко да загубим в морето понеже той упорстваше да ги откаже. Янис ми беше дал епоксидната смола, за да направя опаковката и моят красив подарък за Нова година, (който нетърпеливо очаквах през цялото си детство), беше готов и подарен в точния момент.
И така, след като предпазливо отказах настоятелната покана на Нептун да споделя бутилка старо бяло вино от водорасли на дъното на Средиземно море, между Египет, Кипър и Крит в компанията на прекрасните русалки придружени от танците на шарени рибки, реших, че е по-разумно да празнувам новата година в Агия Галини в кафенето на Димитриос, с неговия син, със зет му Костис и съседа му Янис. В менюто домашна гроздова ракия, диво месо, приготвено от Димитриос, пресни плодове, зеленчуци и сирене, подправени с домашен зехтин и диви билки.
Тъй като всеки път, когато отида там нещата са горе-долу едни и същи. Единственото, което се променя, са мезетата за ракията. Музикалният съпровод понякога се извършва от клиентите, които пеят и свирят, понякога от записи.Това, което никога не се променя, е традиционната критска музика. Никога не съм чувал нищо друго в кафенето.
Единственото, което малко ме притеснява и даже опасява е, че вчера, когато бях както обикновено в кафенето, един безразсъден заек мина небрежно пред вратата, Костис го видя, взе ножа без да го точи,( сигурен съм, че винаги реже като бръснач), излезе навън, хвана заека, закла го без да му мигне окото, одра го, изкорми го и го почисти за 10 минути или по-малко, влезе, подаде го на Димитриос, който го разфасова като хирург, хвърлил го в тигана, който винаги е горещ, защото винаги има какво да се сложи в него и половин час след появата си, безразсъдният заек беше по чиниите за мезе на домашната ракия. Трябва винаги да се внимава с тези критяни, защото бързо може се случи инцидент!
Също е притеснително, че никога не се знае колко алкохол е изпит, с тези големи напръстници, който винаги са пълни и се пият винаги на екс. Няма как да се брои. Успокояващото е, че сутрин никога не ме е боляла главата.
Още на втората вечер подарих на Димитриос една около десет килограмова, сушена риба тон. Ако се случи да ми вземе парите, които му предлагам, никога не взима повече от 5 €, защото съм пил бирата, която купува, а не съм уважил гроздова му ракия…
Това са критяните! Един стар приятел атинянин, за съжаление в лошо здравословно състояние в момента, на когото посвещавам тази история със специална мисъл и поздрави, ми каза в Атина преди няколко месеца, когато му казах, че ще зимувам на Крит:
– Критяните са рядък чешит хора, извънредно горди, принципни и честни. При тях няма шест-пет. Нямаш никакъв шанс или надежда да се доближиш до тях ако шикалкавиш или шмекеруваш, ако не си ясен и честен с тях или ако не ги уважаваш. От друга страна, ако те приемат в сърцето си, ще те носят на ръце и ще имаш всичко, без да те питат за нищо и без да се налага да искаш. И въпреки проявения им груб и недодялан характер, като ги опознаеш ще намериш добронамерени, любящи и топли хора. Местни идиоти има както навсякъде, но те дори и тях не понасят. Трудно виреят те на този остров.
–––
* Отидох във Фамагуста заради Вапцаров „…и онзи див копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста…“.
В същност това е прозрачен град, където по голямата част от квартали са призрачни, празни, изоставени и ненаселени с никакви хора, защото са оградени под абсолютна охрана и с контролиран достъп. Нещо като музей на открито превъплъщаващ човешката злоба, коварство и глупост.
След окупацията праз 1974 години всички християни се изселват от града без да отнесат абсолютно нищо и от тогава до ден днешен там не живее никой. Разхождайки се по улиците човек се чувства в града където има абсолютно всичко от което би имал нужда, но хора няма.
